Дерек Ланди
Смъртта на светлината (76)

76.

Даркесата беше минала през тях, все едно ги нямаше изобщо.

Първо беше повалила Сарацен. Стрелите му бяха започнали да се приближават твърде много, затова тя събори една стена върху него. Сега той лежеше там с изпочупени кости. Валкирия не знаеше дали е жив, или мъртъв.

Даркесата уби или рани всички магьосници, вампири и Секачи, които се изправиха на пътя й, след което беше погнала Скълдъгъри. Валкирия наблюдаваше всичко от скривалището си. Той мушкаше, замахваше и тласкаше напред каквото беше останало от меча, а Даркесата си поигра с него достатъчно дълго за собствено удоволствие, след което изтръгна меча от ръката му и го удари толкова силно, че Валкирия дори не видя къде падна. Даркесата използва меча, за да убие няколко Секачи, когато Соломон Рийт изскочи срещу нея от сенките.

Даркесата го посече диагонално от бедрото към рамото и тялото му се радели на две в убийствена демонстрация на кръв и вътрешности. Валкирия покри устата си с ръка, за да потисне вик. Когато останките на Соломон паднаха на земята, Даркесата захвърли меча и тръгна след Ревъл. А какво направи Ревъл?

Хвърли копието и побягна.

Смехът на Даркесата достигна до Валкирия и я събуди за действие.

Вече не можеше да търпи всичко това. Не смяташе, че Мериинският символ е активиран все още, но вече нямаше как да се крие, не и след като толкова много хора рискуваха и отдаваха живота си, за да й спечелят време. Гледаше как един самотен Секач напада Даркесата. Гледаше как косата му се пръсва на парченца, а краката му се прекършват. Падна в прахоляка и камъчетата на улицата, а Даркесата се приближи до него, за да довърши работата с голи ръце.

Майната му.

Валкирия се измъкна от скривалището си и претича по покрива. Разстоянието до долу беше голямо и тя скочи.

Докато падаше, се концентрира върху магията си, върху енергията вътре в нея, като опита да призове бариерата, която да я предпази, когато се приземи — възглавницата от светлина, която я беше накарала да отскача от дърветата покрай пътя съвсем наскоро.

Само че нищо не се получи.

Усещаше магията, тя пукаше между връхчетата на пръстите й, но тя не знаеше нито как да я призове, нито как да я контролира, така че в този момент летеше към сигурна и глупава смърт и щеше да умре и татуировката взе да пари на ръката й…

И тя кацна върху краката си, а костите й не се потрошиха.

Изправи се и надникна в якето си. Символът сияеше на ръката. Беше неуязвима. Яко.

Протегна ръка, а после протегна магията си, а от пръстите й изригна бяла мълния и уцели Даркесата, накара я да залитне.

Раненият Секач беше забравен, Даркесата се извъртя, а гневният поглед се изпълни с любопитство.

— Виж ти — рече. — Я да видим кой си е извадил чисто новата торба с номерца.

— Дяволски си права — заяви Валкирия, приближавайки се към нея.

— Каква си сега, хвърлячка на енергия? Магията ти ври и кипи вътре в теб. Оттук я виждам. Впечатляваща е… Различна. Май не си просто хвърлячка на енергия, а? Има нещо друго. Магията ти е по-чиста от… — Даркесата се намръщи. — Какво си ти?

— По-силна съм от теб.

— Е — отвърна Даркесата с усмивка, — хайде да видим.

Удари Валкирия с пълната си мощ и хиляди слънца експлодираха под клепачите й, а когато мозъкът на Валкирия се върна на линия миг по-късно, установи, че се търкаля надолу по улицата. Просна се неграциозно до една паркирана кола и зачака главата й да се проясни. Очевидно да си неуязвим не означаваше да не изпитваш болка. Добре беше да се знае.

Валкирия се изправи, потърквайки челюстта си.

— Не си толкова могъща — обади се Даркесата, тръгнала след нея. — Може да притежаваш готината си нова магия, обаче не може да си толкова силна. Направили са ти нещо, нали? Подсилиха ли те с нещо? Да не би най-сетне да си влязла в Усилвателя? Да не ти е изпържил мозъка?

Силата трепкаше и гъделичкаше по вените на Валкирия. Изчака Даркесата да се приближи още малко, след което промуши ръцете си през колата до себе си и отстъпи, за да замахне с нея. Само че вратите се откъснаха и тя в крайна сметка метна тях. И пропусна целта.

Даркесата се разсмя.

— Суперсилата не е толкова лесно нещо, колкото изглежда, нали? Виждаш ли, трябва да мислиш върху нещата. Ако искаш да метнеш кола, трябва да я хванеш за каросерията.

Изтича до едно малко Волво, мушна ръка под него, а с другата захвана шасито, след което го запрати като диск на Олимпиада. Валкирия се опита да скочи встрани, но колата закачи рамото й и я завъртя. Тя залитна, падна на паважа, а Даркесата й налетя. Двете се сблъскаха, удариха се в една стена и направиха няколко нестабилни крачки встрани, докато се стискаха за гушите. Малкото Волво тъкмо беше спряло, като се люшкаше нестабилно точно до тях и Валкирия удари с чело лицето на Даркесата, след което онази се блъсна с теме във Волвото. Валкирия повтори и потрети, като с всички сили се опитваше да направи главата на Даркесата на пихтия, само че Волвото поддаде първо.

Даркесата се свлече настрани, стисна Валкирия за косата, издърпа главата й надолу и я наби върху коляното си — удар, който щеше да вдлъбне лицето на Валкирия, ако не беше символът на ръката й. Преди да успее да се възстанови, очите на Даркесата светнаха и два лъча енергия се взривиха в гръдния кош на Валкирия, като я запратиха с трясък през някакъв прозорец. Вътре имаше хора — семейство, те се разпищяха и избягаха нанякъде, докато Валкирия се опитваше да се изправи.

Входната врата се пръсна на милиони трески и Даркесата влетя като влак-стрела, като я понесе през стената в кухнята сред дъжд от мазилка. Търкулнаха се по пода, докато се удряха, хапеха, дращеха и ръчкаха. Валкирия успя да се закрепи и се изправи, запращайки Даркесата връз хладилника, както я беше уловила за косата. Бързо се изтегли назад, влачейки Даркесата по целия под на кухнята, после я пусна и я изрита в главата така, че чу как гръбначният стълб се прекършва. Но още докато се претъркулваше настрани, Валкирия чу прищракванията от самонаместващите се прешлени.

Даркесата се изправи, а Валкирия я фрасна с един стол, който се разби от удара. Грабна един от краката, които паднаха и го заби в гърлото на Даркесата, след което я удари с юмрук, докато онази се давеше. Даркесата се завъртя, направи няколко нестабилни крачки, след което пак се обърна със заден юмрук, който просна Валкирия чак в коридора. Даркесата издърпа крака на стола от себе си и го пусна, излекува се и изплю кръв. Хилеше се. Валкирия хукна към нея, а тя излетя през тавана.

Вал кирия побърза да изхвърчи навън, вдигнала поглед към небето.

Забеляза Даркесата, която беше станала точица в небето — обърна посоката и с притеснителна скорост се насочи отново надолу. Силата пукаше в ръцете на Валкирия, докато чакаше да се приближи, след което я освободи и мълнията удари Даркесата, като я отби от курса й и я свали на земята.

Валкирия дотича до мястото, тъкмо когато Даркесата се надигаше на ръце и колене. Изрита я отстрани, после още веднъж, докато се претъркулваше. Даркесата успя да хване третия ритник и се опита да усуче крака на Валкирия, но Валкирия само я фрасна от още по-близо.

Двете се вкопчиха една в друга, дърпаха се за косите, опитваха се да си извадят очите, удряха се с чела и се хапеха, а накрая се надигнаха нагоре, високо над града, като още се боричкаха и се биеха и се чепкаха. И тогава Даркесата я пусна, а Валкирия падна.

И ооо, как падаше само.

Право надолу — вятърът свистеше в ушите й, а косата плющеше по лицето. Радваше се, че палката не беше с нея. Вероятно нямаше да оцелее след онова, което последва.

Удари се в земята.

Беше болезнено.

Валкирия се търкулна по гръб и остана да лежи, като дишаше тежко.

Даркесата кацна при украсения бетонен фонтан до нея и се изправи на ръба.

— Това ли е? Това ли е пълният обем на плана ти? Моля те, Валкирия, кажи ми, че имаш още някой коз в ръкава. Счепкването си го биваше, но нека гледаме реално на нещата — трябва само да те бия, докато онова, дето ти усилва енергията, не се изхаби. Не мисля, че ще продължи кой знае колко дълго.

Нещо се задвижи в сенките зад Даркесата. Валкирия не продума.

— Ако беше толкова умна, за колкото се мислиш — продължи Даркесата, — сега щеше да се опитваш да се скриеш от мен. Искам да кажа — нали преследвам точно теб. Нали си наясно с това? Дойдох тук, за да се превърнем отново в едно цяло.

— Така ли ми съобщаваш, че се предаваш?

Даркесата се усмихна.

— Не съм аз тази, дето ще се предава. А и няма да стане по този начин. Повече няма да има от досадното ти малко гласченце в главата ми. Само че, когато изчезнеш, онова, което си — отвъд всичките му мисли и остроумни коментарчета, ще остане при мен. Аз това искам, Валкирия. Ти си част от мен. Ние си принадлежим. И ти го усещаш, нали? Усещаш, че част от теб липсва, нали?

Така беше. Не можеше да го отрече. Сега в нея имаше някаква празнина, някаква самота, каквато не беше изпитвала преди. Дори новата магия, каквото и да представляваше, не успяваше да запълни пустотата.

— Хайде — подкани я Даркесата, протягайки ръка. — Защо се биеш? Вечно само се биеш. Защо? Кой казва, че се налага да го правиш? Има и други начини, Валкирия. Опитай приемането. Приеми, че си принадлежим, че сме по-силни, когато сме едно цяло. Че сме по-добри. Спри да се бориш. Спри да се нараняваш. Не искам да нараня повече никого. Дори Ревъл. Уморих се от всичко. Уморих се от това. Хайде. Хвани ръката ми. Повече никога няма да се налага да си самотна.

— Е, може би това е разликата помежду ни — отвърна Валкирия, докато се изправяше. — Самотата не ми пречи. Изобщо. И знаеш ли защо? Понеже знам, че си имам приятели. И те стоят точно зад теб.

Скълдъгъри и Меланхолия изникнаха от един проход. Сенките се виеха около тялото на Меланхолия като ядосани змии и още сенки се просмукваха изпод ризата на Скълдъгъри, докато крачеше. Покриха тялото му, образувайки броня, а когато се издигна върху прилив от мрак, на върха на вълната вече не беше Скълдъгъри Плезънт, а Лорд Вайл, в пълното му ужасяващо величие.