Дерек Ланди
Смъртта на светлината (34)

34.
Сбогуване

Всъщност Стефани ревнуваше заради всичко онова, което беше отказано на нея преди това, като гледаше Валкирия и Скълдъгъри заедно. Завиждаше на тези взаимоотношения, на увереността, която излъчваше Валкирия, когато беше около Скълдъгъри, където знаеше, че ще получи подкрепата и разбирането му, независимо от всичко. Стефани не беше имала такава връзка с никого. Все още пристъпваше предпазливо, дори с Флетчър. Не можеше да си позволи провал. Все още не.

Но нещата щяха да се подобрят. Знаеше го. Дори в този момент вече беше по-добре, отколкото в началото. Колкото повече беше с хората, толкова повече те променяха отношението си към нея. За Скълдъгъри, Чайна и Сарацен, както и за Ловците на чудовища, тя вече не беше просто дефектиралото отражение. Беше Стефани. Личност. Индивид.

Колко типично — точно когато беше на ръба да пожъне резултатите от всичко, което беше вложила, всичко, което беше направила, беше стигнала момента, когато настъпи време да го остави зад гърба си.

Но беше щастлива да го направи. Почти. Не беше замесена от същото тесто като Валкирия. Не беше неудовлетворена от живота в Хагард, от живота като нормален човек. Не я привличаше опасността, нито приключенията, нито мрака. Първоначалното й предназначение като отражение беше да продължи да води ежедневието на Валкирия — толкова ли беше трудно да се повярва, че постепенно бе заобичала това ежедневие? Родителите си, сестра си, града си, бъдещето си… това бяха все неща, които я интересуваха. Това бяха все неща, от които имаше нужда. Със сигурност нямаше да й липсва да пребива хората. И със сигурност нямаше да й липсва да я пребиват.

И въпреки това… завиждаше.

— Смъртна жена, на четиридесет и шест години — казваше Скълдъгъри, докато с Валкирия крачеха из Убежището. Стефани се влачеше след тях. — Държим я под око, откакто е демонстрирала някакви долавящи тенденции в миналото. Нищо твърде разтърсващо, но достатъчно, за да я регистрираме като необучен Долавящ. Тялото й беше открито рано тази сутрин. Нещо малко повече от изсушена люспа.

— Даркесата? — попита Валкирия.

Скълдъгъри кимна.

— Така изглежда. От онова, което имаме като информация, Даркесата не би могла да остане в тялото й за повече от три часа, преди да изгори.

— Къде е открито тялото?

— В една нива близо до Ашборн. Колата й е била наблизо.

— Значи Даркесата се е вселила в тази жена и е успяла да стигне само дотам? — попита Валкирия. — Какво има в Ашборн?

— Наш агент на мястото е забелязал пресни следи от гуми недалеч от там. Мотор.

— Танит?

— Възможно.

— Не знам — рече Валкирия и хвърли поглед на Стефани. — Какво мислиш? Снощи Танит говореше така, сякаш ще приключва с тази история.

— Може да си е променила решението — отвърна Стефани. — Даркесата може да я е повикала, след като си тръгна от нас, докато все още е била в тялото на жената, и е убедила Танит да се върне при нея.

— Не искам да приемам, че е Танит, докато поне не се уверим, че следите от гуми съвпадат с тези на нейния мотор — каза Скълдъгъри. — Може да не е тя. Може да е някой съвсем друг, който да няма нищо общо с цялата тази работа.

Срещнаха двама магьосници, които вървяха срещу тях и придружаваха някакъв мъж с хубав костюм и тревожно изражение. Скълдъгъри вдигна ръка, а тримата забавиха крачка и спряха.

— Кийр Танер — рече Скълдъгъри. — Знаеш ли кой съм аз?

Притесненият господин, Танер, кимна разсеяно.

— Разбира се. Не са много живите скелети, които се разхождат насам-натам, дори и в Роърхейвън.

— Действително, така е — отговори Скълдъгъри. — Валкирия, Стефани, господин Танер е Главен Надзирател на затвора „Айрънпойнт“, сцена на дръзкото бягство посред бял ден на старото ни приятелче доктор Най. Някаква идея за това как се е случило бягството, Надзирател Танер?

Танер въздъхна.

— Някой се е промъкнал вътре, минал е през протоколите за сигурност, измъкнал е Най на повърхността, където, смятаме, е бил отведен с камион.

— Простете, Надзирател — каза Скълдъгъри, — но някак си го правите да звучи удивително лесно.

Танер се изчерви.

— Ние сме затвор с ниско ниво на сигурност, детектив Плезънт. Убежището беше наясно с това, когато изпратиха Най при нас, но ние бяхме единственото място с достатъчно голяма килия, която да може да го настани. А Най дори не беше риск от гледна точка на сигурността, поне не и според досието, което ми беше изпратено.

— Това не означава, че сме очаквали някой да е в състояние да изведе затворник през главния вход — намеси се Валкирия.

Танер скръцна със зъби. Стефани почти го чу.

— Уверявам ви, в момента провеждаме щателно разследване за това как се е случило. А сега, ако ме извините, дойдох тук, за да помогна по организацията за издирването, а не да се обяснявам с масова убийца.

Веждите на Стефани направо изскочиха нагоре от изненада, а Скълдъгъри изблъска Танер в стената. Другите двама магьосници се опитаха да го издърпат, а Валкирия просто стоеше в ступор.

— Пуснете ме! — изкомандва Танер, а лицето му беше пламнало в яркочервено. — Незабавно ме пуснете!

Без да обръща внимание на опитите да ги разделят, Скълдъгъри се приведе и прошепна нещо в ухото на Танер. Каквото и да каза, беше достатъчно червеното лице да добие мъртвешки бял цвят.

Скълдъгъри отстъпи. Магьосниците хванаха Танер и побързаха да се отдалечат. Минаха покрай Стефани, а Танер изглеждаше ужасен.

— Та докъде бяхме стигнали? — попита Скълдъгъри, щом Танер изчезна от поглед.

— Така ли гледат хората на мен? — попита тихо Валкирия.

Скълдъгъри не отговори веднага.

— Някои — обади се Стефани. — Особено тук. Гледат те, гледат мен и виждат само лицето на човека, който е избил близките им. Мразят Даркесата. Мразят нас. Ще се наложи просто да свикнеш с това.

Валкирия я погледна.

— Трябвало е да понасяш това от онзи ден насам?

— Ще се научиш да го игнорираш. Или почти.

Валкирия подъвка устни няколко секунди, после каза:

— Дотук с моралното ми превъзходство.

Стефани се засмя.

— Да, няма как — вече трябва да се спуснеш надолу.

— Там горе си ми харесваше — промърмори Валкирия.

— Моралното превъзходство е надценявана величина — намеси се Скълдъгъри, — а и гледката е много по-добра тук долу. Хайде, калпазанки.

— Всъщност — започна Стефани, — само искам да кажа довиждане на Инженера, става ли?

— Непременно — отговори Скълдъгъри.

— Ще минем да те вземем, когато сме готови за тръгване — добави Валкирия.

Стефани кимна и тръгна сама.

След минути новото Убежище вече беше зад гърба й, а тя отново се намираше в студените и тъмни остатъци от старото. Стигна до Залата с Усилвателя и Инженерът вдигна поглед.

— Здравей, Стефани — рече той.

Тя се ухили.

— И откъде си сигурен, че не съм наскоро завърналата се Валкирия Каин? Дали не е, защото не нося черно?

— Съвсем не — отвърна Инженерът. — Походката ти е различна. Стъпваш по-леко на възглавничките на стъпалата си, докато тя ходи така, сякаш има товар на раменете.

Усмивката на Стефани угасна.

— Това… всъщност е тъжно в известен смисъл. Бих си помислила, че тя е по-жизнерадостната от двете ни.

— Предполагам, че едва ли е лесно, да си архитектът на Апокалипсиса.

— Депресираш ме.

— О! — възкликна Инженерът. — Е, със сигурност не съм имал намерение да го правя. Нека да изтъкна, че виденията за Апокалипсиса и пророчествата за гибелен край рядко се оказват точни. Поне досега.

— Ще ми липсват тези наши разговори.

— Тръгваш ли си?

— Оттеглям се — каза Стефани. — Ще оставя битките на Валкирия. Тя може да спасява света. А аз искам просто да живея в него.

— В такъв случай, ти желая щастливо оттегляне — рече Инженерът. — Искаш ли да знаеш колко остава, докато Усилвателят се претовари, ей така, в чест на добрите стари времена?

Стефани отвори уста, после замлъкна.

— Не — усмихна се тя. — Това вече не е мой проблем.

— Много добре. Хубав живот, Стефани.

— И на теб, Инженере — отвърна тя и излезе. И това беше. Това беше всичко, от което се нуждаеше. Простичък избор като този и всичко се променя. Бъдещето се отвори пред нея. Разцъфна като цвете. Всяка възможност, всяка пътека внезапно придоби кристална яснота. Щеше да бъде добра дъщеря, страхотна сестра, прекрасно гадже, свестен човек. Щеше да дочете онази книга на Стивън Кинг. Щеше да иде в колеж. Щеше да живее и да обича. Щеше да е весела и щастлива, и грижовна, и силна. Отдавна беше надскочила ограниченията си като отражение, а сега още веднъж щеше да надскочи ограниченията.

Стефани се засмя.

Юмрукът я застигна странично в главата, коридорът се наклони и я събори върху разлюлялата се земя. Тя се претърколи, без да е сигурна коя посока е нагоре. Прибра стъпалата си под тялото, изправи крака и тръгна замаяно към стената. Целият свят се въртеше и стената изведнъж не се оказа там, където беше и тя пропадаше през някаква отворена врата.

На прага се появи непознат мъж, някакъв огромен мъж, с мускулести ръце, които се издуваха под дънковия елек и с оплетена дълга черна коса. Тя го познаваше. Познаваше лицето му, тази грозна физиономия. Облоки. Беше един от бандата нихилисти на Винсънт Фоу. Тя направи няколко нестабилни крачки назад, в очакване Фоу да се появи всеки момент. Но изглежда Облоки беше сам. Облоки гигантът, главорезът. Долавящият.

Но това, разбира се, не беше Облоки. Не точно. Потеше се, а движенията му бяха тромави. Представляваше превозно средство, което някой е взел за пробно каране, без да има намерение да го връща.

— Даркесо — рече Стефани.

Даркесата сгърчи мъжкото си лице в злобна усмивка и замахна да удари. Стефани го предвиди. Залегна под ръката и се хвърли напред, целейки се в очите на Даркесата, но тя вече вдигаше коляно.

Движението беше странно, но уцели Стефани право в корема. Якето й беше отворено, с незатворен цип и ударът направо й изкара въздуха. Тя се отдръпна, олюлявайки се, всички мускули свити в спазъм.

— Правилно ли дочух? — попита Даркесата, без да спира да я преследва. — Оттегляш се? Сбогуваш се, значи? Наистина ли смяташе, че това ще се случи? Вярно ли? Мислиш, че си единствената, сред всички други, която ще се радва на щастливия край?

Стефани се изправи, всмуквайки въздух. Опита се да закопчае якето, но ципът беше заял.

Даркесата махна тъмната коса от очите й.

— Искам да кажа, че го разбирам. Това ти желание. Щастливият край звучи добре, нали? И аз си бях наумила един щастлив край. Опитвах се да направя това, което и ти. Щях да се впиша. Щях да принадлежа. Но те пак не бяха доволни. Искаха си обратно Валкирия. Не бяха съгласни на нещо по-долу.

— Не изглеждаш добре, Даркесо — каза Стефани. Гласът й беше слаб. Дробовете й не можеха да поемат достатъчно въздух, за да извика за помощ.

— Не изглеждам добре, нали? — съгласи се Даркесата. — Чувствам как органите ми се сваряват в тялото и не мога да направя нищо да го спра.

— Сигурно е гадно.

— Може да не съм в състояние да използвам силите си, но това тяло ще ми свърши работа. Стига ми да те убия.

— Няма да умра — отвърна Стефани. — Имам твърде много неща, за които да живея.

Даркесата се приближи.

— Животът и смъртта са просто два пътя, по които се движи енергията. Два възможни пътя от милиарди. Ще ти покажа.

Тя настъпи, а Стефани избегна удара, заби странично тока на ботуша си в коляното й и я наблюдаваше как рязко променя центъра на тежестта си. Инстинктът й подсказваше да се цели в главата — винаги в главата, но Даркесата беше избрала въпросния тип заради размерите му. Стефани трябваше да намери как да стигне до тази височина.

Даркесата атакува, сграбчи Стефани за дясната ръка и така я фрасна, че щеше да й откъсне главата, ако не беше отстъпила назад в засилка, за да забие чело в устата на Даркесата. Даркесата зави, а от разбитите устни пръсна кръв. Ударът май беше избил някой и друг зъб. Стефани се надяваше да е така, понеже беше наранил и нея, изпращайки фойерверки от светлина, които заслепяваха погледа й. Даркесата направи крачка назад, хванала лицето си с ръце, а Стефани приклекна и вкара един ъперкът право в слабините на Даркесата. Тя издаде звук, сякаш се отваря каменна врата — скърцащ и кух, присви се на две, а очите й щяха да изскочат, преди да се затворят от бавно настъпващата болка. Стефани отскочи назад с танцова стъпка и я срита, така че пръстът на крака й уцели Даркесата под брадичката. Това трябваше да я повали. Вместо това, краката на мъжагата само леко потрепериха и след миг той се изправи отново.

Стефани финтира в едната посока, тръгна в другата, а кракът й замахна към онова коляно. Какво беше казал Патрик Суейзи в онзи филм, който Танит я беше накарала да изгледа? Избери си най-грамадния тип в целия свят, сритай го в коляното и той ще тупне като камък. Точно така, дявол да го вземе. Я виж сега Даркесата — олюлява се, залита, а окървавеното й лице е сгърчено от болка, диша на пресекулки. Стефани трябваше само да продължи да диктува дистанцията помежду им, докато успее да се измъкне и да избяга.

Даркесата отстъпи, като я наблюдаваше злобно.

— Не струваш много без магия, нали? — рече Стефани. Беше възстановила контрола си върху дишането. Гласът й отново беше силен. Продължи да обикаля в кръг, като се приближаваше до вратата.

— Ново тяло — отговори Даркесата, а кръвта шуртеше от устата й. — Отнема известно време да схванеш нещата. Пък и мъж. Има някои слаби места, с които не съм свикнала.

— Имаш повече мускули в замяна на това.

— Предполагам, че да — рече Даркесата. — Но не мога да разчитам на такива неща, нали? Трябва да помня коя съм. Да помня обучението си. Което, сега като се замисля, е точно същото, което си получила и ти. Това ще бъде интересно, не мислиш ли?

Даркесата се усмихна и изкуцука напред. Стефани отстъпи. Даркесата избърса кръвта от устата си, погледна я, после изтръска ръка. Капки кръв пръснаха по лицето на Стефани, тя потрепери и точно в тази част от секундата, Даркесата забрави за куцукането и се хвърли напред през пространството помежду им. Една огромна ръка награби рамото на Стефани, а другата разкъса якето и го свали от нея. Един удар разстроши ребрата й, после долетя и един лакът със силата на гюлле, който разби челюстта й.

Болката отекна в тялото й и тя падна в коридора. Двете се свлякоха на пода, а Даркесата се стовари с цялата си тежест върху Стефани. Стефани усети вкуса на кръв, глътна няколко счупени зъба. Бясно се загърчи, като движеше бедра. Опита се да атакува очите, но Даркесата държеше главата си настрани, затова Стефани сграбчи ръката, която я държеше за рамото, със засилка надигна крака, като се опита да вкара Даркесата в хватка армбар, но Даркесата промуши крака под нея и се изправи, издърпвайки и Стефани, вдигна я от пода, след което се отпусна да падне, Стефани се удари в пода, а Даркесата се приземи върху нея с цялата си тежест, така че момичето остана да лежи на пода с проснати ръце и крака.

Почувства дебелите пръсти по гърлото си, но тялото й беше в шок и не можеше да реагира.

После чу гласове. Валкирия. Флетчър.

Опита се да извика, но от челюстта плъзнаха нови вълни на болка по цялото тяло. Даркесата спря да я души и започна да търси нещо по джобовете си. Тялото на Стефани отново започна да реагира. Даркесата извади дървена сфера от джоба си, завъртя двете полукълба в противоположни посоки, а отвътре се разду балон, който обгърна и двете, точно когато Валкирия и Флетчър се появиха иззад ъгъла.

— И не смяташ, че това е странно, така ли? — питаше Флетчър в неведение за присъствието на Стефани и Даркесата само на няколко крачки от него. Стефани искаше да извика, макар това едва ли щеше да има смисъл в рамките на сферата, която поглъщаше всички звуци и не позволяваше да излязат навън, но Даркесата я стискаше здраво за гушата и тя не можеше да диша, пък какво оставаше да вика.

— Всъщност, да — каза Валкирия, — мисля, че е много странно, ако трябва да съм честна. Правиш с нея някакви неща, а тя по същество е мен, така че макар да сме скъсали, ти все пак правиш джиджи-биджи с… хубаво де, виж, просто е притеснително.

— Удивително, но не става дума за теб — каза Флетчър.

— О, така ли? — отвърна Валкирия, без дори да се опитва да прикрие скептицизма си.

Стефани се опита да изръмжи със затворена уста, докато минаваха точно покрай нея, но те дори не сведоха погледи.

Тя усети как Даркесата затяга хватката и се опита да изпълзи назад, Даркесата премести тежестта си напред и Стефани я улови в една съвсем навременна ножица, преобръщайки Даркесата по гръб, така че да се озове върху нея. Направи опит да се изправи, обсипвайки носа на Даркесата с юмручни удари, когато онази насочи всички усилия да я задържи долу. Стефани падна настрани, Даркесата се извъртя и двете се оказаха изправени една срещу друга.

— Здрасти — чу тя Валкирия от Залата с Усилвателя, — да си виждал Стефани?

— Действително, видях я — отвърна Инженерът. — Беше тук преди две минути и четиридесет и пет секунди.

Стефани извика. От разбитата уста излезе само гъргорене.

Даркесата се ухили.

Стефани се втурна напред, плъзгайки ръце нагоре покрай главата си, а лактите се стовариха върху онова, което беше пред нея.

— Типично — казваше Валкирия, докато излизаха в коридора. — Знаеш ли, прави това само, за да ми покаже как е станала самостоятелна личност.

— Не бъди лоша със Стеф — каза Флетчър. Стояха и се гледаха. — Аз я харесвам и тя ме харесва. Помниш какво е това, нали? Онези времена, когато бях неустоим за теб.

Валкирия се разсмя.

— Никога не си бил неустоим.

Стефани обви ръка около врата на Даркесата и започна да я налага с лакът по лицето, отчаяна да се пребори за пространството, от което имаше нужда, за да се изскубне от балона на сферата-невидимка.

— Разбира се, че бях — хилеше се Флетчър. — Ти беше луда по мен. Преди да се появи онзи вампир, естествено. Ти и фазата ти с лошото момче.

— Не продължи много дълго.

Флетчър вдигна рамене.

— Не трябваше.

Даркесата я преобърна през бедрото си и Стефани се стовари на пода. Даркесата изви ръката, която все още стискаше и дори през счупената челюст Стефани изпищя, когато костта се скърши.

— Наистина никога не съм искала да те нараня — обясняваше Валкирия. — Ти беше първото ми истинско гадже. Не знаех какво, по дяволите, правя.

— Да не мислиш, че аз знаех. Ти беше моето първо гадже.

Валкирия се намръщи.

— Не ми ли беше казвал, че съм ти четвъртата?

Флетчър се засмя.

— Е, да… може малко да съм преувеличил по този въпрос.

Очите на Валкирия се окръглиха.

— О, Боже.

Той отново се засмя.

— Е, да — рече и замлъкна за миг.

Даркесата пусна ръката й, а Стефани се претърколи със сълзи на очите и се завлачи към края на балона.

Не поглеждаше назад, но усещаше, че Даркесата стои там и я наблюдава как се приближава до ръба.

— Наистина харесвам Стефани — меко каза Флетчър.

— Знам — отвърна Валкирия. — И ако наистина е така, тогава нямам проблем. Но тя заслужава да си честен с нея. Та, сигурен ли си, че я харесваш заради нея самата или я харесваш заради мен?

Стефани се пресегна, ръката й се показа от балона със сгърчени пръсти, които се забиваха в пода, а тя се влачеше след тях. Трябваше само да се огледат. Само да видят ръката.

Флетчър си пое дълбоко въздух.

— Не — отвърна. — Не съм сигурен.

Силни пръсти се сключиха около глезена й и Даркесата издърпа Стефани далеч от края на балона. Тя изхлипа от болка и отчаяние, докато я обръщаха по гръб, Даркесата коленичи над нея, с онези стискащи ръце около шията й. Лицето, което носеше, това на Облоки, се хилеше срещу нея с кървави устни.

Стефани задращи по ръцете, впивайки нокти в кожата, опита се да издраска лицето, да извие назад някой от пръстите, опита се да направи нещо, каквото и да е, да остане жива, да продължи напред, да види отново семейството си, мама и татко, и сестричката си, моля те, Боже, не искаше да умре, беше положила толкова труд, беше направила толкова много и беше стигнала толкова далеч, вече беше човек и обичаше Флетчър, и обичаше семейството си, и обичаше този свят, който ставаше все по-тъмен и по-тъмен, все по-неясен, а звуците заглъхваха и тя вече не можеше да чува, нито да чувства, нито да докосва, а след това всичко изчезна, останаха само черни облаци студ, а после и те изчезнаха, и тя също.