Дерек Ланди
Смъртта на светлината (43)

43.
Маневрирането на Ревъл

Ърскин Ревъл крещеше.

Лекарите му даваха отвратително вонящи течности, които да пие с храната, за да се уверят, че няма да скъса гласните си струни. Крещеше доста. Крещеше доста и се потеше и плачеше, и се молеше. Двадесет и три часа в денонощието — агония. Така изглеждаше.

Валкирия не изпитваше жалост.

Наблюдаваше как Секачите го влачат и го вкарват в стаята. Облечен в затворническо оранжево, с ръце, оковани пред него с белезници, той се гърчеше и риташе, но те нямаха проблем да го удържат. Имаше нужда от бръснене и постригване.

Крейфън Сигнет пристигна. За разлика от Ревъл, вече не беше в затворнически гащеризон. Сега беше свободен човек, облечен с дрехи на свободен човек.

— Вече маневрирах дотам няколко пъти — обясни им той. — Би трябвало всичко да е наред. Убежището в другата реалност е развалина, но това помещение е недокоснато и има лесен излаз на повърхността. Наоколо не се мярка никой — поне доколкото успях да видя.

Скълдъгъри кимна.

— Секачите ще ви защитават, ако се появи някой с лоши намерения. Връщайте се тук на всеки четири часа и ще ви осведомяваме за ситуацията. Ще изпратим с вас и лекар, който да следи състоянието му, но в момента, в който се прехвърлите там, болката на Ревъл би трябвало да прекрати. Това значи, че не можеш да сваляш гарда. Ясно ли е?

— Мога да се справя.

— Ревъл е Мъртвец — продължи Скълдъгъри. — Той е един от най-опасните хора, които съм познавал. Не сваляй очи от него.

Сигнет кимна, нахокан подобаващо.

— Да, сър.

— Избягвайте контакт с местните. Светът, в който маневрирате, се управлява от Меволент. Смъртните са негови роби. Съпротивата се разпада. Не е място, където би искал да останеш твърде дълго.

— Да, сър.

— Чайна работи върху нещо, което ще скрие Ревъл от погледа на Даркесата, когато той се върне обратно. Когато се завърнете, ще го пренесеш директно в това помещение. Ако усети присъствието му преди да сме готови, Даркесата ще дойде направо за него.

— Можете да разчитате на мен.

— Късмет, господин Сигнет.

Сигнет се поклони леко на всички и се върна при останалите в групата — осмина Секачи, двама магьосници, един пекар, самият Сигнет и Ърскин Ревъл.

— Доста ми допада фактът, че го боли — обади се Валкирия.

— И на мен — рече Скълдъгъри.

— Сигурен ли си, че болката ще секне, щом се прехвърлят?

— Би трябвало.

— По дяволите.

— По дяволите е точната дума.

Сигнет затвори очи. Групата започна да трепти.

След миг вече ги нямаше.

Валкирия въздъхна и последва Скълдъгъри навън.

— Някакви новини за това кога ще събудят Меланхолия?

— Утре следобед — отвърна той. — Затова ще прекараш нощта вкъщи, а аз ще ида да си сменя костюма. С такъв с шапка.

— Всичките ти костюми имат шапки.

— Не и този — каза той тихо. — Вече не.

Тя му хвърли един поглед.

— Какво мислиш, че ще направи Даркесата с Танит? Искам да кажа… много ли ще е лошо?

— Не знам. Честно. Даркесата се оказа много непредсказуема. Както и Танит, между впрочем. Можем само да се надяваме.

— Не обичам да се надявам — каза Валкирия. — Предпочитам да знам.

Преминаха в по-топли и по-населени коридори и стигнаха до Сарацен Ру, който си говореше с Грейшъс О’Калахан и Донегън Бейн.

Сарацен забеляза, че се приближават. Обичайната му усмивка липсваше.

— Чайна ни каза — обясни той. — Тъкмо когато решим, че водим и…

— Как върви издирването на Останките? — попита Скълдъгъри.

— Зле — отвърна Грейшъс. — Декстър и Дей са наясно с плановете ни. Все още имаме някой друг коз в ръкава — не ставаш Ловец на чудовища, ако не си невероятно хитър, обаче те пак изчезнаха яко дим.

— А и не сме толкова мобилни, колкото ни се иска — добави Сарацен. — Някакви новини от Флетчър?

Валкирия поклати глава.

— Не знаем къде е. Не отговаря на обажданията.

— Оплескахме нещата — Сарацен потърка челото си с кокалчето на пръста си, сякаш се бореше с главоболие. — Нахлухме неподготвени и си платихме. Тръгнахме с нагласата да търсим обичайните симптоми на насилие и смут. Очаквахме Останките да са се вселили в тела. Но те не бяха. Само няколко. Шепа хора. Никога не съм виждал да демонстрират подобно поведение преди.

Донегън кимна.

— Почти… дисциплинирано.

— Даркесата може да има нещо специално предвид за тях — рече Скълдъгъри. — Но за момента, ако не предизвикват някакви безредици, нека се възползваме от възможността и да се прегрупираме, и да сменим стратегията. Имаме си и други неща, които изискват вниманието ни.

Валкирия наблюдаваше Сарацен. Челюстта му беше напрегната.

— Ревъл няма ли го вече? — попита.

Скълдъгъри го погледна.

— Няма го. Ако сме прави за мисловната връзка помежду им, Даркесата вече трябва да е разбрала, че е отпаднал от схемата. Ще дойде да го търси, но не още. Първо трябва да укрепи силата си. Нашата задача е да укрепим нашите сили по-бързо. Градският щит трябва да е готов за активиране. Трябва да обезопасим укрепленията си. Хората ни трябва да са по местата си. Щом приключим с това, ще върнем Ревъл обратно. Даркесата пак ще го усети и да се надяваме, че ще се изкуши отново да установи болезнената връзка. Но ще трябва да го стори лично.

— Очакваш просто да влезе в Роърхейвън преди да е достигнала максимума на мощта си? — попита Сарацен.

— Да.

— Очакваш да го направи заради ненавистта си към Ревъл.

— Освен другите неща, да.

— Добре, тогава. Но може ли да ми направиш една услуга? Може ли да хлопнем капана, след като е възстановила болезнената връзка?

— Ще действаме според ситуацията — отвърна Скълдъгъри с мрачен глас.

Сарацен кимна и се отдалечи.

Валкирия погледна Грейшъс и Донегън.

— Видяхме дракон — развълнувано им каза тя.

Те я зяпнаха.

— Какво? — попита Донегън.

— Дракон — повтори тя. — Истински. Живее в пещерите. Видяхме го, нали, Скълдъгъри?

— Видяхме го — потвърди Скълдъгъри почти с нежелание.

Очите на Грейшъс едва не изскочиха от главата му.

— Сериозно? Ама сериозно ли сте видели дракон? Истински дракон с всичките му неща?

— Беше огромен — отвърна ухилена Валкирия. — По-голям от каквото и да било. Имаше криле и мисля, че издишаше огън.

— Огнедишащ дракон! — възкликна Грейшъс, стиснал ръката на Донегън. — Трябва да го видим! Къде е?

— В една бездънна яма.

— По дяволите! Мразя бездънни ями! Веднъж останах в капана на една бездънна яма дни наред.

— Тя не беше бездънна — възрази Донегън.

— Все едно беше бездънна.

— Ти нали беше на дъното.

— Е, но беше много надолу.

— Тази яма наистина си беше бездънна — каза Валкирия. — Поне си мисля, че беше, де.

— Огнедишащ дракон, който живее в бездънна яма — щастливо рече Грейшъс. — Трябва да му дадем име. Всички велики дракони си имат имена. Смауг. Дрогон. Фин Фан Фум. Пъф. Всички си имат имена.

— Гордън — отсече Валкирия.

— Драконът Гордън?

— Щеше да му хареса.

Грейшъс кимна.

— Даа. Хубаво. А какво ще кажеш за Разрушителя на лица.

— Гордън ще е — каза последната си дума Донегън и отведе Грейшъс.

— Да носиш радост е специален дар в тъмни времена — рече Скълдъгъри, положил ръка върху рамото на Валкирия. — А ти направи тези двамата най-щастливите Ловци на чудовища в целия свят.

— Правя, каквото мога.

— Хайде — каза той. — Нека останалите се тревожат и работят през следващите няколко часа. Заслужаваш една нощ почивка.