Дерек Ланди
Смъртта на светлината (61)

61.
Планът

Камата Богоубиец тежеше на колана му.

Чувстваше цялата й тежест и се налагаше да потиска желанието си да се уверява непрекъснато, че си е на мястото и не се е разместила. В крайна сметка — само едно плъзване встрани и острието ще го докосне и край със Сангуайн.

Беше риск да го носи. Но беше още по-голям риск да не го носи.

Даркесата се терзаеше. Не, терзание може би беше грешната дума. Беше разтревожена. И объркана. Не можеше да стои на едно място — крачеше напред и назад в малката дневна, мърмореше си нещо и от време на време поглеждаше нагоре. Не беше издумала и дума, откакто се беше върнала от онова измерение. Сангуайн разбра само, че се беше провалила в опита си да върне Ревъл обратно и че Меволент беше открил някакъв начин да я победи. И това не се приемаше добре.

— Ей така — рече тя, щраквайки с пръсти. — Просто ей така и аз се превърнах в безпомощно създание. Безпомощна. Аз. Не бях чувала за нещо подобно. Сигурна съм, че и Кенспекъл не беше чувал. Аргедион може и да е бил в състояние да го разнищи, но… аз дори не знаех, че е възможно.

Сангуайн я наблюдаваше и си мълчеше. Беше доволен от тази внезапна нейна тревога. До този момент не беше казала и думичка относно бягството на Танит, макар всички да бяха наясно, че си е отишла. Винсънт Фоу и онзи зловещ вампир седяха в другия край на стаята, а Фоу му хвърляше по едно око достатъчно често. Погледът на вампира не помръдваше.

Някой почука на вратата. Даркесата дори не го отбеляза.

— Ще отворя — рече Сангуайн. Положи всички усилия походката му да е обичайната, но камата правеше всяко движение сковано. Застана срещу стената до входната врата и притисна глава към нея. Стената заръмжа, той промуши главата си от другата страна и видя Декстър Векс да стои отпред.

— Вътре ли е? — попита Векс.

— Вътре е — отговори Сангуайн.

Издърпа главата си обратно и отвори вратата, след което Векс влезе, все едно влизаше у дома си. Сангуайн го последва към дневната и зае обичайното си място до прозореца.

— Викала си ме? — обърна се Векс към Даркесата.

Тя спря да крачи и вдигна очи. По лицето й пробяга сянка на раздразнение.

— Така е — рече. — Преди часове. Закъсня.

Векс се поклони леко.

— Моите извинения. Беше ми трудно да се откъсна от заниманието да те възхвалявам пред всички. Но сега съм тук и също като останалите ми събратя Останките, съществувам, за да служа. Какво ще заповядате, господарке моя?

Даркесата го изгледа.

— На интересен ли се правиш, Декстър?

Ъгълчето на устата му потрепна нагоре в усмивка.

— Може би.

— Обикновено не ми пречи някой да се прави на интересен — каза Даркесата, — но днес съм в лошо настроение. В момента съм много раздразнителна. Показаха ми поглед към собствената ми уязвимост и това не ми хареса. Напомня ми, че независимо колко могъщ ставаш, винаги има нещо, което може да те срази.

— Мъдри слова — рече Векс.

— Когато си върна пълната мощ, отново ще съм старата чаровница, но точно сега искам да си затвориш устата и да правиш каквото ти наредя. Скиптърът е скрит в къщата на Валкирия, вероятно в спалнята й. Свързан е с малката й сестричка, така че няма да е в състояние да го използва, но въпреки това, все още е там някъде и все още представлява заплаха. Той е нещо, което може да ми навреди. Да ме убие. Не мога да търпя такива неща.

Нерационалната част на съзнанието на Сангуайн очакваше, че тя ще се извърти към него и ще му връхлети, затова сложи ръка близо до камата.

— Искам да го имам — продължи Даркесата. — Мисля да го скрия на луната, щом усвоя космическите пътешествия.

— Скиптърът — потвърди Векс и отново кимна. — Ще го вземем, давам ти дума. Има ли нещо друго, с което да сме ти полезни?

Лице в лице с Векс и спокойния му тон, Даркесата спря за кратко и си позволи да не нервничи.

— Братята и сестрите ти. Готови ли са да атакуват?

— Чакат заповедите ти.

— Не съм чула за някакви големи смущения, свързани с Останки.

— Помоли ни да кротуваме — каза Векс. — Това и правим.

— Как успяваш да ги държиш под контрол?

Векс вдигна рамене.

— Ще ми се да мисля, че имаха нужда само от добър лидер. Сега съм техният предводител, но съм и техен приятел, разбираш ли?

Даркесата замълча за миг.

— Не разговаряш с мен като другите.

— Понеже те се страхуват от теб — отвърна Векс.

— А ти не?

— Защо ми е да се страхувам? Ти ще унищожиш света. Ти си моето момиче-мечта.

Даркесата изръмжа.

— Следващия път, когато те повикам, се яви по-бързо.

Векс я озари с омайваща усмивка.

— На вашите заповеди, милейди.

Отново се поклони и си отиде.

Даркесата се обърна към Фоу и Самюъл.

— Страх ли ви е от мен?

Самюъл не отговори. Сангуайн се съмняваше, че някой очаква от него друго.

— Имам здравословно уважение към силата ти — отвърна Фоу. — В някои среди на това може да се гледа и като на страх.

— Ами ти, Били Рей? — попита Даркесата. — Ти страхуваш ли се от мен?

Не виждаше смисъл да лъже.

— Да.

— И все пак — каза Даркесата, докато се приближаваше към него — освободи Танит. Остави я да избяга, а ти самият остана. Дори не се опита да избягаш. Ако толкова се боиш от мен, защо все още си тук?

— Защото вероятно ще успееш да ме откриеш — отговори Сангуайн. — Реших, че имам по-добър шанс да говоря с теб открито, отколкото да бягам от теб. Най-малкото ще видя убийствения удар, когато идва към мен.

— Интересно — Спря на ръка разстояние от него. Дали знаеше? Дали знаеше, че притежава едно от малкото оръжия на този свят, които можеха да я убият? Изчака да направи още една стъпка. Още една стъпка, реши той, и ще извади камата, независимо от всичко.

— Липсва ти, нали?

Той облиза устни.

— Моля?

— Танит. Вече я няма и това те натъжава. Ей, Били Рей, помня какво е да си тъжен. Тъгата не е приятна. И какво ще правиш?

— В смисъл…?

— В смисъл спрямо мен. Спрямо нас. Мисля, че е време да бъдем честни един към друг, нали? Беше на моя страна, само защото се влачеше след Танит, нали така? Тя беше единствената причина да си тук.

— Предполагам, че да.

— И какво тогава става сега? И ти ли ще ме изоставиш?

Тя направи още крачка напред. Ръката му си остана, където беше. Камата си остана, където беше. Внимателно подбра следващите си думи.

— Е, май… предполагам, че това е печелившата страна, а досега не ми се е случвало да съм на печелившата страна, така че вероятно ще се навъртам покрай вас. Ако ме искате.

— Наистина ли го мислиш? — попита Даркесата, пляскайки доволно с ръце.

— Разбира се — отвърна той, а сърцето му се сви. — Защо не?

— Какво мислиш, Винсънт? Какво мислиш и ти, Самюъл? Дали да му се доверим?

— Нито за секунда — отговори Фоу.

— Оо, никак не си забавен! — възкликна Даркесата и отново обърна усмивката си към Сангуайн. — Това означава толкова много за мен. Наистина. Наистина ли искаш да унищожа този свят? Наистина ли искаш да сложа край на живота ти заедно с животите на всички останали?

— Ъ-хъ…

— О, това е добра новина.

— Макар че може и да пожелаеш да ме убиеш последен. Заради лоялността ми и прочее.

— Лоялност — рече Даркесата. — Ама разбира се.

Тя запази доволния израз на лицето си, но Сангуайн не се заблуди.

— Та какъв е планът, шефке?

— Планът? Е… Вече научих всичко, което можех, като физическа форма. Мисля следващият етап на съществуването ми да бъде чиста мисъл. Да, идеята ми харесва. Но има две неща, които ме забавят. Първото е Ърскин Ревъл. Той ни отне Гастли. Още съм бясна за това, така че мисля, само за свое собствено усещане за завършеност, че трябва да открия отново Ревъл и да го накажа. Трябва да го влудя от болка, а после да го унищожа окончателно. Не заслужава да живее дори като енергия.

— А второто нещо?

Даркесата се почуди.

— Валкирия. Убива ме да го призная, наистина, но без нея не съм това, което бих могла да съм. Никога няма да достигна истинския си потенциал, докато не станем отново едно цяло. Бих искала тогава да видя как Меволент ще използва онова смучещо магията нещо върху ми.

— Хубаво. Добре. И какво ще правиш тогава?

— Ще сложа край на живота й — простичко отговори Даркесата. — Ще попия нейната енергия. Щом стана едно цяло, ще съм готова.

— Готова за какво?

Тя се усмихна.

— За онова, което ще последва.