Дерек Ланди
Смъртта на светлината (39)

39.
Намирането на Фонтана

Валкирия водеше надолу по каменното стълбище, фенерчето й избутваше тъмнината с всяка крачка, Скълдъгъри я следваше плътно, а Гордън се носеше през твърдите предмети със зле прикривано задоволство. Тук долу беше студено. Земята се изравни, доколкото беше възможно, и тръгнаха тихомълком през един тунел, издълбан в скалата, докато стените около тях не изчезнаха, таванът не се изпари и не се озоваха в първата от многото пещери. Снопове пленена слънчева светлина пресичаха мястото надлъж и нашир и Валкирия прибра фенерчето, за да може да хване здраво оръжието с успокоителни стрелички с двете си ръце. Харесваше този пистолет. Скълдъгъри носеше близнака му с продълговатото дуло. Обичаше да са си в комплект.

Без да говорят, поеха по тунела от дясно и прекосяваха тъмни и светли зони. Около тях се чуваше топуркане на малки крачета и стъргане на остри нокти по камъка. Тунелът се стесни. Първите симптоми на клаустрофобия започнаха да се сбират по периферията на съзнанието на Валкирия. Първия път, когато беше слизала в тези пещери, търсеха Скиптъра на Древните. Втория път беше държана в плен от онова, което беше останало от Анатем Майър. Последното пътешествие дотук не беше по-весело. Споменът за това как я влачат в стесняваща се дупка, твърде тясна, дори да може да помръдне ръце, се плъзна по стените на защитните й сили и тя едва-едва си пое дъх. После се осъзна, накара сърцето си да се вкамени и избута страха надалеч от себе си. Ако и Скълдъгъри да беше забелязал някакво колебание в походката й, нищо не каза.

Нещо мина през крака й и тя отскочи, стягайки челюст, за да потисне писъка. Последва още топуркане, малките същества бяха привлечени от магията, която държеше Скълдъгъри едно цяло. Валкирия се насили да продължи напред, замахвайки с крак да ги изрита от пътя си. Ботушът й здраво се свърза с нещо живо, направено от балонеста, но еластична маса, после с нещо друго, което беше от по-твърд материал и другите като че ли схванаха посланието — дръжте се надалеч от момичето в черно.

Минаха по някакъв мост над бездна, от която се вдигаше пара и духаха студени ветрове, които размятаха косата на Валкирия и заплашваха да я съборят от ръба. После поеха по един тунел, просторен и висок като църква, но дълъг като полоса за бягане. Подът стана хлъзгав. Отнякъде се чуваше шуртенето на вода — гъргорене и бликане.

Стигнаха до следващ мост, по-тесен, и Скълдъгъри спря с протегната напред ръка — разчиташе въздуха.

— Само веднъж — рече, — веднъж ми се ще нещата да бяха потръгнали без някоя пречка.

От другата страна, от сенките изникна някакво същество.

С размера на малък тигър, с къса сиво-черна лъскава козина, която растеше покрай изпъкналите под кожата кости на ставите и около черепа.

— Майър имаше име за тези — прошепна Гордън. — Наричаше ги Фалангни тигри. Отговорни са за смъртта на не един и двама членове на експедиции.

— Е, този може да е дружелюбен — промърмори Скълдъгъри.

Тигърът пристъпваше бавно по моста и Скълдъгъри тръгна насреща му.

— Спокойно, момиче — чу го да казва Валкирия, докато надигаше пистолета. — Само стой съвсем неподвижно…

Успокояващото оръжие изпъшка, точно когато тигърът заръмжа, а стреличката отскочи от редовете зъби. От множеството редове зъби.

Челюстите му се отваряха в две посоки. Устата му беше огромна. Зъбите изглеждаха остри и бяха навсякъде. Скочи към Скълдъгъри, а той се дръпна, на косъм. Тигърът се приземи и се завъртя без да се спира, а Скълдъгъри се откъсна от земята и се издигна. Но животното скочи, блъсна се с него и паднаха долу. Челюстите се сключиха около китката му и Скълдъгъри извика от болка. Използва въздуха, за да се търкулне настрани, повличайки със себе си и тигъра, двамата се изтърколиха от ръба на моста и се свлякоха надолу.

Започнаха да падат в пропастта. По пътя тигърът пусна ръката на Скълдъгъри.

Звярът продължи да пада, докато Скълдъгъри се издигаше нагоре и накрая кацна до Валкирия.

Тя го изгледа сърдито.

— Остави го да падне.

Той вдигна скъсания си ръкав.

— Ухапа ме.

— Това беше тигър. Не оставяш тигрите да си падат ей така. Те са застрашен вид.

— Там горе — да — отвърна той. — Тук долу — не. Освен това май забравяш факта, че ме ухапа.

— И все пак — продължи тя, намръщена, — това е жестоко отношение към животно.

— Ами жестокото отношение към мен? — попита той, зареждайки друга стреличка в пистолета.

— Ъъ — прекъсна ги Гордън, — ако може да кажа нещо? Майър неслучайно наричаше тези животни Фалангни тигри. От латински — означава битка в редица. Никога не ловуват поединично.

Обърнаха погледи към края на моста, където се групираха дузина нови Фалангни тигри.

Скълдъгъри обви ръка около кръста на Валкирия.

— Махаме се оттук.

— Чакайте — рече Гордън. — Ако ти ги отведеш нанякъде, магията ти ще ги накара да те следват. Няма да обърнат внимание на Валкирия.

Валкирия се намръщи.

— Не искам да оставам сама.

— Няма да се налага. Скълдъгъри, води ги на изток. Ще стигнеш до един тесен тунел. Мини през него и завий надясно. Там ще има една празнина, която ти ще можеш да прескочиш, но те — не. Хвани единствения тунел, който ще видиш и той ще те отведе право до другата страна на този мост, където ще те чакаме ние.

Тигрите вече прекосяваха моста.

— Добър план — отсъди Скълдъгъри. Подаде пистолета на Валкирия. — Валкирия, скрий се зад онази скала. Ще се срещнем от другата страна.

Гордън изчезна в Ехо-камъка, а Валкирия не можа да се сети достатъчно добра причина да не се съгласи с предложеното. Избърза напред, скри се зад камъка и надникна към Скълдъгъри, който размахваше ръце пълни с пламъци.

Тигрите се впуснаха да бягат, пламъците изгаснаха и Скълдъгъри започна да спринтира. Лесно го настигнаха, затова полетя. Отвеждаше ги надалеч.

Валкирия надникна. Никакви изостанали тигри. Показа се от прикритието и хукна по моста. Гледаше право напред, докато го прекосяваше. Мостът беше с широчината на селска алея, а тя можеше да върви по нея, без да стъпва по тревата отстрани. Би трябвало да се справи без проблем. Но тук нямаше трева по края. Имаше само падане и мрак. Усещаше тупкането на сърцето си.

Стигна до другия край и продължи да крачи, без да се обръща назад. Най-накрая спря, прибра единия пистолет в колана си и извади Ехо-камъка. Гордън се появи с примигване.

Огледа се.

— Планът ми сработи ли?

— Той ги подмами нанякъде — отвърна Валкирия. — Колко време ще му отнеме да се върне при нас?

— Няколко минути — рече Гордън. — Можем да играем на думи, докато чакаме. Мисля си за дума, която започва с „п“.

— Пещера — веднага каза Валкирия.

— Много си добра на тази игра.

— Може би е по-добре да пестим енергията на камъка.

— Ах, да, май си права. Кажи ми като се върне Скълдъгъри.

Той отново избледня, а тя зачака.

* * *

Гордън отново се появи. Огледа се.

— Къде е Скълдъгъри?

— Още не се е върнал — каза Валкирия. — Мина половин час.

Усмивката на Гордън угасна.

— О. Това е… това е неочаквано.

— Сигурен ли си, че го упъти правилно?

— Абсолютно — увери я Гордън. — Нямам и грам съмнение. Предполагам… предполагам, че би могло да се получи някое срутване през годините, нещо, което да е затрупало тунела, но…

— Мислиш ли, че е в беда?

Гордън помълча известно време. После светна.

— Знам какво е станало. Ако е имало срутване, а е много вероятно да е имало, вероятно просто е продължил. Следващият тунел, който би трябвало да е открил, го е повел по доста по-сложен маршрут, но след като е вървял грубо в нашата посока, би трябвало скоро да се срещнем. Макар че не тук, де, някъде по-натам. Мислиш ли, че е разумно да продължим напред сами?

Валкирия хвърли един поглед към моста.

— Не знам, обаче не съм във възторг от идеята да съм тук, ако онези тигри решат да се върнат насам.

— Мъдро и предпазливо — рече Гордън. — Много добре, тогава, продължаваме напред. Ох, как обичам приключенията. А това — особено, защото не ми се налага да ходя никъде.

Валкирия изсумтя и тръгна напред.

Следваше насоките на Гордън, дори когато беше сигурна, че си измисля по пътя. Но всеки път щом кажеше, че ще срещнат нещо конкретно, то наистина се появяваше, така че тя спря да се съмнява в него. Водеше я през светлина и през мрак и тъкмо когато се падна да е в тъмното, кракът й срита нещо, което издрънча по каменния под.

Тя включи фенерчето и приклекна. Светлината се отрази от куп празни гилзи.

— Хмм — обади се Гордън. — Много куршуми са хвърчали тук.

— Автоматично оръжие — рече Валкирия, разпръсвайки гилзите с пръсти. — Пушки с висока мощност. Също и експлозиви, ако съдим по кратерите на стената ей там — приличат на противотанкови гранатомети. Всичко е скорошно.

Гордън сякаш се впечатли.

— Изглежда, че си страшен детектив.

— За петнадесетия ми рожден ден, Скълдъгъри ми подари тримесечен курс по балистика. Останало е туй-онуй. — Тя се изправи. — Каквото и да ги е нападнало, е било отблъснато. Не изглежда Фоу или някой от приятелчетата му да са били ранени.

— Е, поне се приближаваме — рече Гордън. — Да продължаваме.

Валкирия прибра фенерчето и продължи да крачи още десетина минути, след което Гордън каза:

— Отпред май има нещо.

Тя се приближи предпазливо, с упойващия пистолет в ръка, но онова, което първоначално изглеждаше като проснат човек, се оказа купчина стари дрехи. Тя избута дрехите, а те изтракаха.

— Кости? — попита Гордън.

— Прилича на костюма, който носеше Анатем Майър — отвърна Валкирия. Огледа се. — Познато ми е. Да не сме тръгнали към ненормалната му къща?

— Насочваме се към фонтана — отговори Гордън.

— Може да си е построил къща до него.

Гордън кимна.

— Би било логично. Според дневниците му, фонтанът се намира в пещера, от която създанията гледат да странят. Ако човек смята да си строи къща от магия, това би било единственото място, където би могъл да го направи. Но какво тогава търси тялото му чак тук?

— Той обеща, че ще ме намери — каза Валкирия. — Беше убеден, че трябва да стана негова жена или кралица, или каквото беше там, че ще остана завинаги в тази къща, която се движеше и се променяше, и се топеше, и… Както и да е, избягах, а докато бягах надалеч от него, той ми крещеше „Ще те намеря, ще те намеря“, бла, бла, бла. Мисля, че се е опитал да направи тъкмо това. Мисля, че се е опитал да ме последва.

— Значи духът му се е върнал при тялото — отсъди Гордън — и е подел гонка. Но е бил уязвим от момента, в който се е отдалечил от пещерата и зверовете са го сгащили. Направо са му оглозгали кокалите.

Валкирия направи гримаса.

— Нямаше как да се случи на някой по-симпатичен. Мислиш ли, че духът му още витае някъде наоколо?

— Без форма, която да обитава, би трябвало да се е разтворил доста отдавна — отвърна Гордън. — Жалко. Щеше да е приятно да ми разпише дневниците си. Бяха написани изненадващо добре. Хайде, фонтанът не ще да е твърде далече.

Не беше. Пет минути по-късно, Валкирия пристъпи в огромна пещера. Последния път, когато беше стъпвала тук, в идеалния център имаше точно копие на къщата на Гордън. Сега нямаше нищо. Земята беше равна, а пещерата — докъдето й стигаше погледът — празна.

— Не виждам нито фонтан, нито езеро, нито локва дори — прошепна тя.

Гордън посочи.

— Натам. Не можем да го видим оттук, но би трябвало да има проход в стената на пещерата, който ще ни отведе до залата с фонтана.

Валкирия задъвка устни.

— Даркесата може да е вътре. С Фоу и с Мърси, и със Самюъл.

Гордън кимна.

— Трябва да изчакаме Скълдъгъри. Добра идея. Най-добре да се играе на сигурно, в крайна сметка.

Тя погледна назад с надеждата Скълдъгъри да се появи.

— Не. Трябва да направим нещо. Ако са вътре, може да успея, знам ли, да ги забавя.

— Нямаш магия.

— Имам си упойващите пистолети. Имам си шоковата палка. Напълно заредена е. Ако имам късмет, мога да елиминирам трима от четиримата.

— Не ми харесва този план — каза Гордън.

— Трудно може да се нарече план.

— И това не го прави по-добър. Моля те. Чакай тук. Така или иначе нищо не знаем, може Фоу и приятелчетата му да са взели грешната отбивка и дори да не са тук.

Валкирия се изправи.

— Значи няма да навреди да хвърлим по едно око.

Тя се промъкна и след като не се случи нищо лошо на мига, хукна да бяга. Гордън се оказа повлечен след нея.

— Ето — прошепна той.

Видя я. Пукнатината в стената на пещерата. Не повече от пролука. Тя протегна ръка, дишайки малко забързано, и се заслуша. Отвътре не се чуваха никакви звуци. Никаква светлина в мрака.

Тя се промуши през цепнатината.

Щом преодоля входа, тунелът леко се разшири — достатъчно, че да върви нормално. Тъмата се разсея. Отпред имаше светлина. Тя забави ход.

Тунелът свършваше в пещера с големината на задния й двор. Слънчеви лъчи се промушваха през празнините на тавана и се отразяваха във Фонтана — извор, който не беше по-голям от детски надуваем басейн. Винсънт Фоу седеше с гръб към една скала. Самюъл — вампирът, който се обличаше като счетоводител, беше заспал, а главата му лежеше положена върху сгънато лъскаво червено яке. Якето на Стефани. Мърси играеше на някаква игра на телефона си. Тихите малки пиукания бяха единственият звук в пещерата, освен някое избълбукване на водата от време на време.

Самюъл обърна глава и отвори очи.

— Момичето е тук.

Валкирия преглътна една ругатня, после реши „какво пък, по дяволите“ и пристъпи на светло с упойващия пистолет в ръка. Но вместо да се нахвърлят срещу нея, Фоу едва кимна, а Мърси дори не откъсна поглед от играта.

Валкирия никак не очакваше точно това.

— Взели сте тялото на Стефани — каза тя след няколко секунди сравнително спокойна тишина.

— Аха — отвърна Фоу.

Това беше. Толкова.

Валкирия се приближи, така че да вижда вътре във фонтана. Трупът на Стефани лежеше във водата, все още облечена в черната тениска и лъскавите червени панталони, притисната с камъни.

Валкирия се върна отново назад.

— Подготвяте тялото за Даркесата.

Фоу кимна. После се изправи, бавно, протегна се, сякаш беше седял там от часове.

— Какво става, Валкирия? Не си сигурна какво да правиш, когато онзи детектив-скелет не се навърта наоколо да раздава заповеди?

Тя присви очи.

— Откъде знаеш, че не се навърта наоколо?

Мърси се изсмя и най-сетне прибра телефона.

— Понеже планът беше такъв, глупачке.

На Валкирия никак не й хареса това. О, никак, ама никак. Отстъпи още по-назад.

— Какъв план? Очаквали сте ни?

Фоу хвърли поглед на Мърси, която вдигна рамене, а после отново се вторачи във Валкирия.

— Да сме очаквали? Нещо такова. Знаехме, че има голям шанс да слезете тук долу, но нямаше да е голяма загуба, ако не бяхте.

— Къде е тя? Къде е Даркесата?

Фоу погледна към Мърси.

— Искаш ли ти да й кажеш?

Мърси се усмихна.

— С удоволствие. Валкирия, ти всъщност ни спаси от доста опасно пътешествие, така че много ти благодарим. Ако не беше ти, щеше да се наложи да се върнем сами догоре, за да я вземем. Така че ти благодарим от цялото си сърце, благодарим, че ни спести това усилие.

Валкирия се намръщи.

— Но аз не съм. Не съм довела никого със себе си.

— Е — обади се Гордън зад гърба й, — това не е съвсем вярно.