Дерек Ланди
Смъртта на светлината (31)

31.
Зловещо хлапе

Да бъдеш Ловец на чудовища беше гадно.

Основният проблем беше, че прекарваха повечето време да търсят чудовища, които да ловят. Останките не искаха да бъдат намерени, а Флетчър беше изгубил бройката на малките градчета, които бяха проверили. Сега вече всички си имаха пръчки за търсене на богатства и, с изключение на Грейшъс и Донегън, всички се чувстваха изключително глупаво.

Само че и това не спираше всички да се врат в личния живот на Флетчър.

— Какво ти е? — попита Грейшъс, докато крачеха в мрака. — Мислех, че ще се радваш да видиш Валкирия отново при нас.

— Радвам се — отвърна Флетчър, като с всички сили се опитваше да се концентрира върху идиотската клонка в ръката си. — Разбира се, че се радвам. Всички сме така.

— Каква е тая кисела физиономия тогава?

Донегън хвърли един поглед назад.

— Това е изражението на човек, разкъсван между две любими.

Сарацен като че се забавляваше.

— Това вярно ли е, Флетчър?

— Не — озъби се той. — Излизам със Стефани. Това е всичко по въпроса. Бях с Вал, но тя ме заряза заради един вампир, сред всички други възможности, и сега съм със Стефани. Край на историята.

Грейшъс пропусна последното покрай ушите си.

— И не съжаляваш за нищо?

— За нищо — отговори Флетчър. — И от кога това е тема за групови дискусии?

— Ние сме Ловците на чудовища — заяви Дей. — Ние си споделяме.

— Мислиш ли, че може да си се обвързал със Стефани, само защото не можеше да имаш Валкирия? — попита Сарацен.

— Какво? Не. Мили Боже, не.

— Понеже звучи логично.

— Не затова го направих.

— Ами то си е естествено.

— Сарацен, казвам ти, Стефани не е утешителната награда, ясно?

Сарацен се усмихна, удовлетворен.

— Хубаво. Добро момче.

Векс се присъедини към тях.

— Та за какво си говорехте?

— Флетчър изпитва противоречиви чувства заради завръщането на Валкирия и какво означава то за връзката му със Стефани — информира го Донегън.

— Ясно — отвърна Векс.

— Ама сигурно е странно — каза Грейшъс. — Да излизаш със Стефани, когато всички смятахме, че Вал я няма вече… това е едно нещо. Но да излизаш с нея, когато Вал си е тук… Е… Това си е странно, нали? Не е ли странно? За Валкирия ще е странно.

Дей кимна.

— Много ще е странно за Валкирия.

— Не е нужно да е така — възрази Флетчър. — То е същото, ако излизах с еднояйчната й близначка, ако имаше такава.

— Ама дори и това е странно — рече Донегън.

— Е, това си е странно — потвърди Грейшъс.

— Вие гледате на нещата съвсем грешно — каза Флетчър. — Вал е окей с това. Или ще бъде.

Сарацен повдигна вежда.

— Тя не знае?

— За мен и Стеф? Не чак толкова… ами не.

— Ще й кажеш ли? — попита Грейшъс. — Или пък Стефани ще й каже?

— Може ли аз да й кажа? — попита Сарацен. — Ще ми се да й видя физиономията.

— Аз ще й кажа — натърти Флетчър ядосано. — Просто не ми се удаде възможност, това е. Случиха се сума ти неща, а сега отново трябваше да се върнем да търсим Останките и… Просто трябва да изчакам подходящия момент.

— Като й кажеш — започна Донегън, — мислиш ли, че ще те фрасне?

— Не — сопна се Флетчър. — Поне се надявам.

— Купи й нещо да омекотиш удара — посъветва го Грейшъс. — Ей, какво трябва да купи Флетчър на Валкирия, за да омекоти удара?

— Нещо, което да не може да метне по него — разсъди Векс. — Като котенце. Имах котенце, казваше се Сабрина и все си впиваше ноктите в мен, като седеше в скута ми. Всеки път ми се искаше да я захвърля към другия край на стаята, ама не го правех. Понеже беше котенце и беше сладичка. Та, купи котенце. Или пък щраус.

Сарацен спря.

— Тъй — рече. — Тук нещо не е както трябва.

Донегън вдигна обнадеждено поглед.

— Да не би пръчката ти да вибрира?

— Не, проклетата пръчка не вибрира — отвърна Сарацен и хвърли клончето. — След мен. И внимавайте.

Тръгнаха след него към улицата. Малко детенце седеше на средата на празната улица, надигнало глава към нощно то небе. Пееше си, а нежният му глас се носеше по вятъра.

— Блещукай, блещукай, малка звездичке, чудя се аз, какво си ти^[1]…

— Тъй — рече Грейшъс. — Щото туй хич не е зловещо.

Нащрек за засада, излязоха на улицата, докато не се подредиха в редичка. Накрая момченцето спря да пее и се взря в тях. Черни вени бяха нашарили усмихнатото му лице, като някакъв ненормален пъзел.

— Трябва да бягате — рече.

— Първо напусни това тяло — отвърна Векс. — Нищо хубаво няма да ти донесе тялото на дете.

Момченцето се изправи.

— Всъщност, това е може би най-доброто тяло, което съм имал. Няма да ме нападате, нали? Никой не иска да нарани дете.

— Мразя деца — обади се Дей.

Момчето се изсмя.

— Няма дълго да остана в това, не се тревожете. Тук съм само, за да ви предам едно съобщение — трябва да бягате.

— Останките обикновено нямат навика да предупреждава хората — каза Сарацен.

— Нещата се промениха — рече момчето. — Братята и сестрите ми продължиха напред — поне повечето. Ще се присъединя към тях по-късно, щом разберете, че не сме заплахата, за която ни смятате.

— Вие сте Останки — каза Сарацен. — И сте точно заплахата, за която ви смятаме.

— Тогава защо не превзехме това градче? Защо не избиваме всички наред?

— Понеже Даркесата ви е казала да кротувате.

Момчето поклати глава.

— Даркесата не ни нарежда вече. Само си мисли, че е така. Няма да й се противопоставяме, разбира се, не сме глупави, но няма и да й помагаме. Сега си имаме собствени планове.

— Къде са останалите? — попита Векс.

— Няма да ви кажа това.

— Нещата за теб ще се развият по-добре, ако ни кажеш.

— По-добре за мен? О, не, не, не. Предупредих ви. Вашето време свърши, не моето. Ако просто се бяхте обърнали и си бяхте отишли, можеше да останете себе си през следващите няколко дни. И това щеше да е нещо. Но сега сте наши.

— Не мисля така — каза Векс.

Момчето се усмихна.

— О, вече започна.

Дей заби лакът в челюстта на Векс и Векс се свлече. Сарацен се завъртя, а Дей заби глава в лицето му и го запрати замаян срещу Донегън. Флетчър долови Останка, която изскочи от сенките. Закрепи се за Векс и разтвори насила устата му.

Грейшъс повали Дей, докато още Останки се втурваха към тях. Грабна Флетчър за ръка, а той се свърза с останалите и за един удар на сърцето бяха обратно в Убежището. На сигурно. В безопасност.

И с двама по-малко.