Дерек Ланди
Смъртта на светлината (55)

55.
Изгнаниците

Чайна дойде от срещата с Меланхолия Сен Клер и Соломон Рийт и нареди на малката си сладка асистентка да приготви банята. Меланхолия беше любезна в присъствието на властта, но Рийт беше обичайното си утежняващо вината аз. Ако не се нуждаеше от него, за да накара Меланхолия да се почувства повече като у дома си в Убежището, отдавна щеше да е наредила да го ескортират извън стената.

Съблече се, докато чакаше да стане готова ваната, и се огледа в огледалото на спалнята. Болеше я главата. Срещи, конфликти, притеснения, разколи, очаквания и отговорности. Това бяха нещата, които изпълваха живота й сега. Носеше тревожна намръщеност на лицето си. До лявото й око имаше малък невидим символ. Натисна го с връхчетата на пръстите си и то засия, а по тялото й се спусна усещане за бавна топлина, което отмиваше болката и връщаше челото й към обичайната му перфектност, в която нямаше и следа от намръщеност.

Малката й сладка асистентка стоеше на входа на банята. Чайна свали една изтънчена гривна и колието си и внимателно ги постави на тоалетката. На вратата се почука и намръщената физиономия се върна.

Асистентката хукна да носи халата за баня, но Чайна прекоси стаята с широки крачки преди да е успяла да го намери, и отвори вратата.

Типстаф закова на средата на първата дума от онова, което беше имал намерение да каже. Зад него спокойно стояха седем души.

— Благодаря ти, Типстаф — рязко каза Чайна. — Това е всичко.

Типстаф се поклони, лицето му — пламнало като домат, и я освободи от присъствието си, като остави седмината посетители да чакат на място. Чайна се обърна към чернокосия мъж с един-единствен белег, който загрозяваше красотата му.

— Не харесвам вампирите, господин Дъск.

Той едва доловимо наклони глава.

— Наясно съм с това.

— И въпреки това сте довел шестима от тях в частните ми покои. Денят беше дълъг, дълга ще бъде и нощта. Ако Типстаф ви е довел, значи имате да казвате нещо ценно, така че моля.

— Ние представляваме Изгнаниците — каза Дъск. — Вампири, които са нарушили най-свещения от законите ни.

— Убили сте други вампири.

И отново — едва доловимо кимване.

— Заради което бяхме прокудени. Не е… лесно за един вампир да остане сам. Не е безопасно — нито за нас, нито за който и да било друг.

Чайна ги дари с една усмивка.

— Ако сте дошли тук, за да ви усмирим, то съм сигурна, че сме в състояние да ви помогнем.

— Да ни усмирите като животни, това ли имате предвид? Ще разчитам на интелигентността, която знам, че притежавате, Върховен маг, и ще предпочета да вярвам, че всъщност не гледате на нас по този начин. Може и да не харесвате нашия вид…

— Ненавиждам вашия вид — уточни Чайна. — Така че ви моля да преминете по същество. Вече ми става хладно.

— Дошли сме в Роърхейвън с молба за убежище.

— Молбата е отхвърлена.

— Още не сте ни изслушали.

— Господин Дъск, процъфтяващ град като Роърхейвън не може да има вампири зад стените си.

— Имате си магьосници, които са правили далеч по-лоши неща от тези, които е успял да направи който и да е вампир — отвърна Дъск.

— И все пак предпочитам всички тях на следобедния си чай, отколкото и един от вас.

— Ако разполагаме с наличен серум — продължи Дъск, — вампирите можем да действаме в цивилизованото общество.

— Проблемът е, че никой не обича вампири, господин Дъск. Изнервяте хората.

— На някои хора им се отразява добре да са нервни.

Напук на себе си, Чайна отново се усмихна.

— Което е така, така си е. Но отговорът си остава не.

— Но вие още не сте ни изслушали.

Тя въздъхна.

— Много добре. Изложете вижданията си. Само че по-бързо — ваната ми ме зове.

— Искаме подслон — каза Дъск. — Искаме достъп до серум и същите права като на всички останали.

Това накара Чайна да замълчи.

— В замяна на…?

— На нас.

— Моля?

— Вампири — рече той. — Роърхейвън не само ще бъде първият магически град в света, но и първата магьосническа общност, която да признава вампирите за свои граждани. Ще демонстрира пред всички останали Убежища по света, на всеки континент, че Роърхейвън не се страхува от нищо. Няма заплаха, която да не може да контролира. Няма звяр, който да не може да опитоми.

— Предлагате ни услугите си? Ще бъдете нашите питомни вампири?

Той кимна.

— Ще бъдем част от града и част от Убежището. Ще си имате своите агенти, своите магьосници, своите Секачи… и своите вампири.

Чайна се замисли.

— Това никога не е било опитвано досега.

— И то разумно. Но времената се менят.

— И защо избрахте именно този момент, за да ни отправите това предложение?

— Даркесата. Глутница вампири може да не издържи твърде дълго срещу нея самостоятелно, но като част от стратегически план…

— Значи смятате, че идвате да ни спасите от бедата тъкмо навреме?

— Имаме нужда от вас. А може и вие да имате нужда от нас. Моментът е идеален за сключването на такава сделка, мисля. Ще се съгласите ли с мен?

Чайна трябваше да признае, че идеята й допадаше. Първата магическа общност със собствени вампири. Какъв сигнал само щеше да е това. Какво послание само. Дъск беше прав — Роърхейвън веднага ще се сдобие тъкмо с репутацията, която тя искаше за града. Да не говорим какво щеше да направи с репутацията на самата Чайна…

— Заповядайте — рече. — Нека поговорим, докато взимам вана.