Дерек Ланди
Смъртта на светлината (29)

29.
Онези, които живеят в мрак

Четири дни след като Гант и Джеремая Уолоу посетиха магазина на Дани, Ета Фолкнър пристига да го убеждава, че трябва да протестира срещу плановете за въпросния Старбъкс. Той слуша и кима, и промърморва това-онова, когато трябва, но гледа да не дава никакви обещания за нищо. Знае колко лесно можеш да се забъркаш в нечия чужда борба, а той е решен да пропусне точно тази. Когато най-сетне се изтощава от справедливия си гняв, Ета взима няколко основни неща в кошницата и я носи на касата, за да си плати.

— Ужасна работа, онова, дето е станало в Джайънтс Пас — казва, докато Дани минава продуктите през апарата.

Джайънтс Пас е малко градче на около шест часа път на север. По нищо не се различава от всички тези малки градчета като Мийк Ридж, с изключение на това, че е още по-далеч от цивилизацията. Дани никога не е ходил там.

— Какво е станало? — пита, докато опакова покупките на Ета в торба.

— Не си ли чул? — пита със светнали очи. — Убийства. Зверства. Доколкото чух, цяло семейство.

— Сериозно ли?

— Тази сутрин са ги намерили, разправят. Родители и деца, макар че децата били минали двайсетте или там някъде. Въртят го по всички новини.

— Това е ужасно — казва Дани. — Хванали ли са тоя, който го е направил?

Ета поклаща глава.

— На свобода е, това ми казаха репортерите.

— Говорила си с репортери?

— Ъ-хъ. Надолу по улицата, преди няма и десет минути. Питаха ме какво мисля за това. Казах, че е шокиращо, че нещо подобно може да се случи в градче като Джайънтс Пас, където всеки познава всекиго. Май им хареса това. Сигурно ще го използват в репортажа. Казаха, че ще изпратят екип с камера да говори с мен. Може да ме дават по новините. Казаха, че имало нещо общо с антиирландски расизъм или нещо подобно.

Дани затваря торбата и замръзва.

— Антиирландски?

— За пръв път чувам за такова ми ти нещо, ама те изглеждаха доста сигурни.

— Че защо да е било антиирландско?

— Семейството, което са избили, се казвали Фицджералд или Фитцгибънс, или нещо такова. Изглеждаха доста убедени, че семейството е станало мишена заради националността си. На мен не ми звучи много смислено, ама предполагам, че не съм наясно с всички факти все пак.

— Какви бяха тези репортери?

— Не ги знам от кой вестник са — отговаря Ета, — ама единият беше висок, някъде на моята възраст, а другия — по-нисък, с брада и дълга коса. Дебелак.

В този миг Дани разбира какво е станало. Гант и Джеремая не са федерални, нито маршали, нито папараци, те са наемни убийци. Отишли са в Джайънт Пас, разпитали са за някакви ирландци. Открили са Фицджералд или Фитцгибънс, или каквито там са били, и са ги посетили, като са очаквали да намерят Стефани. Когато са осъзнали грешката си, трябвало да затворят устите на свидетелите или пък толкова се вбесили, че са се объркали, че са избили цялото семейство от яд. Както и да беше станало, сега цялото семейство е мъртво и внезапно се оказват под натиск да открият мишената преди полицията да открие тях.

Дани забързано влиза в задната стаичка, грабва палтото си и го навлича, докато се връща обратно при Ета в магазина.

— Питаха ли дали има ирландци в Мийк Ридж?

— Да — отвръща тя и звучи леко изненадана, задето Дани е предположил правилно. — Казах им, че вероятно половината от семействата тук могат да проследят произхода си до Ирландия, но няма ирландски ирландци, освен момичето Еджли.

— Каза ли им къде живее?

— Да. Казах им колко е уязвима толкова сама там горе.

Ключовете от колата на Дани са в ръката му и той вече тича към вратата, преди Ета да успее да попита какво не е наред. Хлъзга се по снега, но успява да стигне до колата без да падне. Двигателят пали от първия път.

Кара към къщата на Стефани. Портата е отворена. Паркира и продължава пеш. Чувства се глупаво, да се движи като войник под обстрел, притичвайки от дърво до дърво, сякаш го наблюдават, но същевременно усеща, че това е абсолютно адекватна за ситуацията реакция.

Кадилакът е паркиран на алеята до пикапа на Стефани. Под този ъгъл, с хладния блясък на слънцето и всичкия сняг по задното стъкло, не може да се прецени дали има някой вътре. Дани остава приклекнал още минута. Никакво движение, никакъв звук. Къщата също тъне в тишина.

Пролазва напред, оставяйки след себе си дълбоки следи. Ако неочаквано му се наложи да бяга, няма къде да избяга, без да го намерят. Не обръща внимание на гласчето, което му казва, че идеята е лоша. Разбира се, че е лоша. Няма нужда от някакви малки гласчета да му го повтарят.

Още една стъпка и вече е достатъчно близо да надникне през задното стъкло. В Кадилака е тъмно, много по-тъмно отколкото има право да бъде. Не вижда никого сред мрака, но не може да е сигурен, затова пристъпва крадешком покрай едната страна на колата, като внимава да не я докосне. Не че го е страх, че ще завие аларма и ще предупреди Гант и Джеремая за присъствието му. Просто не желае да докосва тази кола. Има абсурдното усещане, че ако я пипне, ще му прилошее.

Задната седалка е празна. Вътре е много просторно. Отпред също няма никой. Подредено. Спретнато. Никакви чаши от кафе, никакви смачкани касови бележки от бензиностанцията. Чиста като за изложбен салон. Този господин Гант със сигурност знае как да се грижи за автомобила си.

За пръв път Дани осъзнава, че вижда стъпки в снега, които водят от Кадилака до къщата. Стъпките на Гант са тесни и продълговати и, съдейки по дълбочината, той е измамно лек мъж. Дани ги следва покрай предния капак, където се съединяват с тежките стъпки на Джеремая, отъпкали снега покрай тези на Гант — виждат се следи от провлачване между всяка от стъпките. Утъпканото и от двамата води до верандата, а на верандата има прясно почистен сняг чак до входната врата.

„Да изрита колата е план Б“, решава Дани.

Приближава към къщата от едната страна. Надниква през кухненския прозорец. Вижда как Гант сипва портокалов сок в една чаша. Пие. Чашата е висока, а той изпива целия сок. Адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу доста неприятно.

Джеремая влиза в кухнята, казва нещо на Гант, което Дани не може да чуе. Не са намерили Стефани, обаче, а това е единственото, което е от значение. Гант събира длани, потупва брадичката си с дългия пръст и преди Дани да успее да залегне, главата на Гант се обръща рязко и двамата сключват погледи.

Студ пролазва по вените на Дани и смразява сърцето му.

После Джеремая тръгва в едната посока, Гант в другата, а Дани пада от прозореца и започва да лази. И преди се е страхувал в живота си, но не и както сега. Никога толкова много. Това е истински страх, а истинският страх вкарва толкова енергия през системата му, че за момент забравя къде се намира и просто лази на колене и ръце по снега. Диша учестено. Твърде бързо. Хипервентилира. Хрумва му, че тичането би свършило по-добра работа от лазенето и се надига като спринтьор от стартовото блокче, но го прави тромаво, с треперещи крака. Притокът на енергия отминава и сега е уморен, бавен, не разбира какво, по дяволите, му се случва, защото иска само да седне и да се свие на кълбо, но не може, разбира се, не може, трябва да се върне до колата си, трябва да се махне.

Джеремая Уолоу се подава иззад ъгъла на къщата.

— Това е Дани! — възкликва. Държи железен прът в ръце. — Виж, господин Гант, това е Дани!

Дани се отдръпва назад, обръща се и се спъва, вижда Гант, който крачи от далечния ъгъл на къщата. Дани се подхлъзва на леда и пада, става, хвърля се в бяг. Изравя дълбоки бразди в снега, който покрива градината. Краката му вече са уморени, но не може да почива. Трябва да успее да стигне до дърветата. По-бърз е от тях. Не могат да го хванат. Хвърля поглед назад към Джеремая, вижда го как мудно го следва, после поглежда към Гант, а Гант тича по снега, без почти да оставя следи, бяга като атлет с петдесетина години по-млад от него, блъсва се в Дани, Дани се завърта във въздуха и се претъркулва в снега към Джеремая.

Металният прът се стоварва върху рамото му и Дани извиква, извръщайки се по гръб, а Джеремая замахва отново и го удря в крака, а този път Дани вече крещи.

— Джеремая, Джеремая — казва Гант, сякаш го сгълчава. Джеремая се стяга в стойка, а лицето му е леко поруменяло от усилието. Гант се надвесва над Дани и мило се усмихва.

— Привет, Дани. Доста съм впечатлен от теб, трябва да призная. Заблуди ни. Нали ни заблуди, Джеремая?

Джеремая кимна.

— Мен — да.

— Чуваш ли, Дани, момчето ми? Заблудил си Джеремая, а Джеремая не е от заблудените, нали, Джеремая?

— Никакви такива не минават при мен — заявява Джеремая.

Гант се смее.

— Да! Именно! Никакви такива, Джеремая! И все пак, ти успя да ни заблудиш, Дани, момчето ми. Онзи първия ден те проследихме тъкмо покрай това място, не беше ли така? Сигурно си ни видял и като едно добро момче, каквото си, от честните, не си искал да ни заведеш директно до дома на нашата плячка и вместо това ни доведе до къщата на някакъв дядка, който да не повдига интереса ни. Това се казва бърза мисъл, Дани. Това е мислене в движение. Не си ли впечатлен, Джеремая?

— Впечатлен съм — казва Джеремая.

— Но по принуда — казва Гант през смях. Когато смехът стихва, Гант казва: — Но в края на краищата всяко действие си има своите последици. Своя отзвук. Това са тъжните факти от живота. Джеремая, искам да отведеш Дани в къщата и да го вържеш. После искам да вземеш колата и да отидеш до къщата на онзи старчок и да го пребиеш до смърт с този железен прът в ръката ти.

— Не — продумва Дани, все още съскащ от болка. — Той няма нищо общо с всичко това!

— Понякога отзвукът от нашите действия не се поема директно от нас. Понякога се стоварва върху плещите на невинните и несведущите. На случайни хора, ако щеш.

Дани се опитва да се бори, да се сборичка, но Джеремая Уолоу е изненадващо силен за някой толкова дебел. Връзва ръцете на Дани и го завлича в къщата. Когато Дани се опитва да го отблъсне, онзи го сритва по ранения крак и Дани пищи, и пада на дивана на Стефани. Джеремая взима две парчета въже. Едното усуква около врата на Дани, а края увива около дръжката на вратата зад него. Това въже го държи изправен. Другото омотава около глезените му, после навива остатъка около веригата на белезниците. Това въже го държи седнал. После се маха, за да пребие Еди Съливан до смърт и оставя Дани с Гант.

Гант е застанал до библиотечния шкаф и с нокът минава бавно от книга на книга, от гръбче на гръбче. Изважда едно томче с меки корици от лавицата — книга от някакъв ирландски автор на ужаси, който Дани харесваше навремето. Имаше същата фамилия като Стефани. Малка част от него се чуди дали имат връзка помежду си. Не би могло да има твърде много хора с фамилия Еджли в Ирландия. Не би могло да има твърде много хора с фамилия Еджли, където и да било.

— Колко знаеш? — пита Гант, прелиствайки страниците.

Рамото на Дани най-вероятно е счупено. Поне така го усеща. Всеки път като мръдне, му се налага да преглътне по един вик. Въжето около врата му е стегнато, не достатъчно, че да го задуши, но го усеща как дращи по кожата. Белезниците са украсени със засукани символи, които Дани не разбира, а дори да можеше да освободи краката си, се съмняваше, че раненият му крак ще може да издържи на тежестта му за повече от няколко крачки. Всичко това минава през главата му, докато Гант чака отговор на въпроса си, а след това и още една мисъл изскача напред. Ако успее някак си да се отърве от въжетата и белезниците, ако някак си надвие да се изправи и да предизвика сбиване, ще трябва да се оправя със самия Гант, а старецът е по-корав, отколкото изглежда.

— Не знам къде е — казва Дани.

Гант поставя книгата обратно на лавицата и се обръща към него.

— Ботушите й са точно до вратата, отвътре — казва. — Смея да твърдя, че не би напуснала къщата с обикновени обувки, не и ако просто е излязла на разходка. Кажи ми, Дани, какво куче има тя? Видях купичка и кучешка храна. Голямо ли е? Голямо е, нали?

— Достатъчно голямо, че да ти прегризе гърлото — отвръща Дани.

Гант се смее.

— Виж ти! Ами да, действително! Достатъчно голямо, че да ми прегризе гърлото! Това, ако не го убия първо. Не е извела кучето на разходка. Дори не е заключила къщата. Предвид това, че живее далеч от хората, без съмнение смята, че онзи там неин портал ще я пази от всякакви нежелани гости… но цялата охранителна техника в къщата ме води към мисълта, че тя винаги заключва след себе си, независимо от всичко. По-добре под ключ, отколкото плач — това е нейното мото. Обаче ако си е тръгнала набързо, къде са тогава следите? Къде са стъпките в снега? Ти обади ли й се, моето момче? Предупреди ли я?

— Нямам й телефона.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Тя има моя номер. Аз нямам нейния.

— Ооо… и за какво ти говори това? Че тя не те харесва или поне, че ти няма доверие?

— Говори ми, че тя цени личното си пространство.

Гант се усмихва.

— Действително, прав си. Но когато попитах „колко знаеш“, нямах предвид дали знаеш къде е отишла Стефани Еджли. Просто питах колко знаеш.

— За кое?

— За света и света под него. Светът редом с този. Хората в сенките, в мрака. Магия, Дани. Говоря за магия.

Дани го изчаква да избухне отново в този негов смях, но Гант остава притеснително сериозен. О, по дяволите. Дани не просто е оставен на милостта на един убиец — оставен е на милостта на един луд.

Гант надига вежда.

— Съдейки по мълчанието ти, нямаш и най-малка представа за какво говоря. Много добре. Опитай се да не го мислиш много. Забрави, че изобщо съм споменавал нещо. Престори се, че сме просто двама души в една къща, които си говорят и си прекарват времето заедно.

— Какво ще правите с мен? — пита Дани.

— Вероятно ще те убием.

Изявлението удря Дани по-силно от който и да било железен лост. Гърлото му се стяга. Стомахът му подскача.

— Защо?

— Защото беше пречка — казва Гант. — Беше досадна пречка. А и видя лицето ми, Дани, момчето ми. Можеш да ме идентифицираш, да ме опишеш на властите и да създадеш някои неловки моменти в живота ми.

— Дори не знам цялото ти име.

— Кадавъръс — отвръща старецът. — Кадавъръс Гант. Приятно ми е да се запознаем.

— Няма да кажа на никого — казва Дани.

— И двамата знаем, че лъжеш. Не бива да лъжеш, Дани. Лъжата е лошо нещо.

— Тогава защо… защо съм тук? Защо не съм мъртъв вече?

— Може да излезеш много полезен. Чувал съм много неща за личността, която познаваш като Стефани Еджли — много противоречиви неща. Някои казват, че е доблестна, други — че е самото въплъщение на злото. Ако е доблестна, мога да те използвам, за да я подмамя на открито. Ако е въплъщение на злото — е, ще последва драстично преосмисляне на плана. Но аз, разбира се, силно се надявам да е доблестна. Доблестните хора са много по-предсказуеми, по-уязвими на провокация и доста по-лесни за убиване.

— Какво ти е сторила?

— На мен ли? — пита Гант. — На мен — нищо.

— Тогава защо искате да я убиете?

— Заради онова, което е и което съм аз.

— А какво си ти?

Кадавъръс Гант само се усмихва.