Дерек Ланди
Смъртта на светлината (60)

60.
Хаховци

Болката най-сетне изчезна.

Направиха още няколко теста, после й казаха, че може да си ходи. Тя се измъкна от леглото — всички стави я боляха, и бавно се облече. Вече закопчаваше якето, когато се отби Скълдъгъри.

— Кларабел ми каза, че съм преминала Прилива си — каза Валкирия.

— Всички сме минали през това — отвърна той. — Не е приятно, но се налага. И поне отново имаш магия. Как се чувстваш?

— Уморена. Схваната. Но най-вече… различна. Чувствам магията в себе си, но не както преди. Не чувствам въздуха, както го чувствах преди. Не мисля, че още съм Елементал. — Валкирия щракна с пръсти. Искри не се появиха.

— Там си имат Най — рече тя, като продължаваше да щрака. — Тяхното е професор. Все още се стаява по сенките. Докато ти беше в плен на Меволент, мен ме оставиха в майсторските му ръце. След няколко теста изведе една теория. Когато Даркесата беше извадена от мен, съм останала като празен съд. Приливът ме е напълнил отново, но… с какво?

— С магия.

Тя спря да щрака.

— Да, но каква? Най каза, че можело да има сума ти различни видове магия, за които дори и магьосниците си нямат ни най-малка представа.

— Това е вярно — потвърди Скълдъгъри. Тя тръгна с него и двамата излязоха от Медицинското крило. — Натъквал съм се на няколко такива примера. Както и ти, впрочем. Трепкащите момиченца. Нямаме никакво обяснение за тях. Не знаем нито как, нито защо съществуват. Просто ги има. Не знам какво ще излезе от теб. Вече нямаш истинско име, Валкирия. Не си обвързана с нашите правила. Магията, която сега е в теб, идва директно от така наречения Извор на магията, без филтър помежду ви.

— Мога да се превърна в Трепкащо момиченце?

— Малко вероятно. От онова, което знаем за Трепкащите момиченца, до сегашното им състояние са ги довели ред специфични обстоятелства. Вероятно в момента си по-близо до Уорлоките и вещиците, отколкото до магьосниците. Изкарай усмивката на това лице, Валкирия. Ти си уникална. Кажи-речи толкова, колкото мен.

— Търкулнало се хахавото гърне и си намерило хахавия похлупак, а?

Той наклони глава, развеселен.

— Не бих могъл да го кажа по-добре.

Крачеха през величествените коридори. В този коридор, от стените избуяваха цветя и растения в експлозии от ярки цветове.

— Флетчър се върна — каза той.

— Добре ли е?

Скълдъгъри се поколеба.

— Да. Май. Извини се и каза, че просто е трябвало да се махне за известно време. Не мисля, че някой му се сърди за това. Как мислиш ще се справи с Даркесата?

— Какво имаш предвид?

— Преценката му. Дали ще е замъглена?

— Искаш да кажеш — от ярост? Не мисля. Флетчър не е от отмъстителните. Ще направи всичко по силите си да помогне, но няма да свърши някоя глупост. Така де, не повече от обикновено.

— Хубаво. Ще зависим от него.

— Няма да ни предаде — каза тя и се усмихна. — Наистина ще ми липсва това, знаеш ли.

— Какво ще ти липсва?

— Това — Валкирия махна с ръка. — Планове и мисии, и брифинги. Аз и ти. Ако всички измрем, това страшно ще ми липсва.

— Ако всички измрем — рече Скълдъгъри, — едва ли ще ти липсва каквото и да било. Но оценявам сантимента ти.

— Ами ти?

— Ами аз какво?

— На теб ще ти липсва ли нещо определено?

— Имаш ли нещо конкретно наум?

— Е, знам ли — каза Валкирия и застана на пътя му, за да го накара да спре. — Може би някой определен? Може би някой, който се намира много близо до теб точно в този момент?

— Растението?

— Не, не растението. Казах някой.

— И не е растението?

— Знам кой ще ти липсва най-много. Няма проблем да го признаеш.

Той я заобиколи и продължи да крачи.

— Това е добре.

Тя го настигна.

— Сериозно? След цялото това време, няма да ми подариш и толкова малко искреност? След всичко, което сме означавали един за друг?

— Искаш да кажеш след всичко, което аз означавах за теб.

— Означавам точно толкова за теб, колкото и ти за мен.

— Съмнително.

— Моля те, просто си признай — каза Валкирия. — Ще ти липсвам, нали? Ще ти липсва, че не ме виждаш.

— Очевидно — рече Скълдъгъри.

— Благодаря ти.

— Както удавникът не вижда земята.

— Ооо…

— Както колебливият не вижда възможността.

— Аха…

— Както разсеяният не вижда същината.

— Имам чувството, че нещо ме будалкаш, обаче не мога да схвана как точно.

Влязоха в Залата с Призмите. Чайна седеше на трона си и преглеждаше купчина документи. Сарацен, Донегън и Грейшъс говореха с Флетчър и Танит. От едната страна стояха Соломон Рийт и Меланхолия Сен Клер. От другата — Дъск.

— Олеле — рече Валкирия.

Дъск я погледна, а белегът, който му беше направила, се отрази в хиляди малки огледала.

— Нямам ти зъб — заяви той.

Тя премига.

— Хубаво. Добре.

Скълдъгъри вдигна поглед към Чайна.

— Нещо интересно ли четеш?

— Предварителните доклади след атаката ни срещу Църквата на Безликите — отвърна Чайна и остави листовете. — Откривам споменати много имена — вероятни поддръжници, за които никога не сме знаели. Гетамейн, Вердант, дори новият ти приятел Кийр Танер — затворническият надзирател.

— Хареса ме — рече Скълдъгъри. — Пролича си.

Чайна се изправи.

— Хубаво, тогава. Преди да започнем, мисля, че всички сме щастливи да видим Валкирия отново на крака и оценяваме присъствието на Флетчър след онова, което се случи. Танит също е отново сред нас.

Танит се усмихна.

— Чудесно е да те обичат.

Чайна изобщо не й обърна внимание.

— Преди всичко, каква е текущата ситуация по отношение на Останките?

— Изгубихме ги — мрачно каза Сарацен. — И последният шанс да ги проследим изчезна, когато хванаха Декстър.

— В момента, в който започнат със зулумите, обаче, ще разберем — добави Донегън. — Към момента не са шукнали, което е едновременно и голям късмет, и доста обезпокоително.

Чайна кимна.

— Концентрирайте силите си тук. Даркесата е единствената ни грижа от този миг натам. Как сме на този фронт?

— Ърскин Ревъл остава в кръга — каза Скълдъгъри. — Даркесата още не е разбила вратата и не е влетяла, така че смятам, можем да приемем, че върши работа и успява да го скрие от сетивата й.

— Значи отново разполагаме с примамката. Как върви капанът?

— Тук е малко по-сложно.

— Убедена съм.

— Даркесата няма очевидна слабост, доколкото можем да видим — продължи Скълдъгъри. — Но както и всяко друго нещо, ако я ударим достатъчно много пъти, тя накрая ще умре, но тогава идва въпросът с какво да я удряме?

— Майко мила — промърмори Грейшъс.

— Оръжието, което използва Меволент — каза Чайна. — То имаше ефект върху нея, нали?

— Изсмукваше силата й за по няколко секунди — отвърна Вал кирия. — Но нямаме никаква представа на какъв принцип работеше.

— Магическите технологии в онази реалност процъфтяват през последните двеста години — добави Скълдъгъри. — В това отношение са доста по-напреднали от нас. Нямаме никакъв шанс да направим копие на магосмука.

Чайна сбърчи устни.

— Така ли му викаме?

Валкирия кимна.

— Това е техническият термин.

— Ами Долавящите? Имали ли са нови видения?

— Точно говорих с Касандра — каза Сарацен. — Продължават да получават същите видения. Някои подробности се променят непрекъснато, но резултатът е неизменен. Смърт и разруха.

Чайна се облегна назад.

— Искам всички да разберете нещо. Занимавам се с тази работа малко повече от месец и ми харесва хората да правят, каквото им кажа. Забавно е. И не искам светът да свършва, тъкмо когато се забавлявам.

— Използваме Ърскин Ревъл, за да подмамим Даркесата тук. Щом пристигне, я вкарваме в битка. Хвърляме срещу нея всичко, с което разполагаме — магьосници, Секачи… Дъск и Изгнаниците му ще са част от стратегията ни, както, разбира се, и оръжията Богоубийци. Ако всички тези се справят с проблема — чудесно. Ще можем да се приберем по-рано у дома. Но главната ни цел е да държим Даркесата заета. Да отвлечем вниманието й. Валкирия… това означава, че е повече от вероятно да се наложи да застанеш срещу нея в единичен двубой.

Валкирия кимна.

Чайна въздъхна.

— Което значи, че вероятно ще ти трябва нещо, с което да се биеш с нея.

— Отново имам магия.

— Но още не е ясно каква, нали? Усещаш я, но не знаеш каква е. Може да установиш, че имаш магическата дарба да си говориш със златни рибки. Магията ти може да се окаже не особено приятно умение, а може да не е така. Но при всички положения ти трябва нещо.

Тя кимна на някого, който не се виждаше, след което от нищото се появи Типстаф и подаваше на Валкирия Ръкавицата на Смъртоносното докосване.

Тя се разсърди.

— Няма да нося това.

— Боя се, че ще се наложи да настоявам — отвърна Чайна.

— Каква полза ще имам от нея? — попита Валкирия. — Ще трябва да застана точно до Даркесата, за да мога да я използвам, а тя ще ми види сметката с един замах.

— Може да имам какво да предложа в това отношение — обади се Соломон Рийт.

Чайна го изгледа.

— Продължете.

— Преди хиляда и двеста години, Висшият клир на некромантския орден се събрал и конструирал символ, който дава на използващия го невероятна сила и пълна и абсолютна неуязвимост. Знаете ли за съществуването на този символ, Върховен маг?

— Разбира се — отговори Чайна. — Мериинският символ — елегантен и сложен, а красотата му се затъмнява единствено от простичкия факт, че не работи.

— Това са некроманти — усмихна се Рийт. — Наистина ли смятате, че биха пуснали на свобода една от тайните си, без да си задържат нещо? За да започне да работи символът, е необходимо физическо активиране. Но Висшият клир в своята мъдрост са решили, че тази сила и неуязвимост са дарове, които могат да се използват само от онези, които са се доказали като достойни некроманти — магьосници, които са постигнали майсторство в смъртта. Смятали са, че бъдещето ще е пълно с подобни хора.

— Колцина са били всъщност? — попита Валкирия.

— За последните хиляда и двеста години ли? — рече Рийт. — Нито един.

— И как ни помага това? — попита Сарацен.

— Не ни помага — отговори Рийт. — Помага на Валкирия.

— Чакайте — каза тя. — Като казваш символ… имаш предвид татуировка, така ли? Не. Имам татуировка във видението, нося ръкавицата и няма начин да използвам, което и да е от тези двете. Изключено.

— Може би ще ти се наложи — заяви Чайна.

Валкирия отново излезе с отколешните си възражения, но те бяха разбити с аргументи едно по едно, а тя дори не успя да гъкне. Да не носи ръкавицата, да не се татуира… нямаше гаранция, че това ще е достатъчно, за да спаси семейството й. Всъщност, без тях, семейството й можеше да загине дори по-бързо.

— Всъщност няма никакво значение — каза Валкирия. — Активира се от някой, който е постигнал майсторство в смъртта, нали? Е, това не съм аз.

— Не — отвърна Рийт, — но няма правило човекът, който носи символа, да трябва да го активира. Ти можеш, например, да изпратиш някой друг да го активира. А ако има някой тук, сред нас, за когото може да се твърди, че е постигнал майсторство в смъртта, то това е детектив Плезънт.

Скълдъгъри наклони глава.

— Какво се изисква за активирането?

— Всъщност не знам — отговори Рийт. — Има три изпитания, през които трябва да се премине. Сигурен съм, че няма да се окажат проблем за теб.

— Къде трябва да мина през тези изпитания?

— Мериин та Уул. Още известен като Некрополис — Градът на Мъртвите, Градът под… Мога да ви заведа там, ако искате. Валкирия ще остане на безопасно място, ти преминаваш през изпитанията, активираш символа и тя изведнъж ще стане неуязвима.

— За колко време? — попита Валкирия.

Рийт вдигна рамене.

— За достатъчно дълго, мисля. Ако наистина имаш намерение да се изправиш срещу Даркесата обаче, ще ти трябва всяко едно предимство, което можеш да намериш.

— Скълдъгъри — обади се Чайна, — ако нямаш проблем с преминаването на трите изпитания в Некрополиса, ще намеря спецификациите за символа и собственоръчно ще го направя на Валкирия.

Скълдъгъри кимна и погледна към Рийт.

— Колко време ще ти трябва?

— Няколко часа — отвърна Рийт. — Самият аз никога не съм бил в Некрополиса, затова трябва да поразпитам. Може да ни трябва по-специален транспорт, обаче.

— Флетчър ще те придружи — каза Чайна. — Валкирия, ще съм готова след тридесет минути. Моля те, ела в покоите ми. Всички останали да се връщат на работа.

Групата се разпръсна, а Скълдъгъри опря връхчетата на пръстите си в кръста на Валкирия и я насочи извън помещението.

— Не съм доволна — рече тя.

— Ами? Аз пък мислех, че винаги си искала да си направиш татуировка.

— Не съм. Доволна.

— Е, да, не те виня. Но като виждам, че си готова да дадеш всичко от себе си, за да се подготвиш за предстоящия сблъсък, само добрите маниери ме карат да правя точно обратното.

Тя се намръщи.

— Къде оти…? О.

Навлязоха в старото Убежище и вървяха мълчаливо, докато не стигнаха до Залата с Усилвателя.

— Здравей, Валкирия — каза Инженерът. — Здравей, детектив Плезънт. Вие сте тук, за да деактивирате Усилвателя ли?

— Все още не — отвърна Скълдъгъри.

Валкирия остана при вратата, за да се увери, че никой няма да се натъкне на тях. Опита се да не гледа към мястото, където беше убита Стефани, но погледът й непрекъснато се връщаше там и тя не спираше да си представя онази гледка. Изплуваха образите на онова, което вероятно Стефани бе преживяла в последните си мигове. Изплашена и толкова самотна…

— Остават ви три дни, деветнадесет часа и една минута — съобщи Инженерът. — Много време, за да решите кой ще даде душата си.

— Не сме тук, за да изключим Усилвателя — каза Скълдъгъри. — Дошли сме да го използваме. Възможно ли е?

— Разбира се.

— Това ще повлияе ли на времето, което ни е останало? От това, което знам за работата му, използването му на такъв късен етап може да ускори претоварването.

— До голяма степен сте прав — отговори Инженерът. — Усилването на мощта ви до краен предел може да има кумулативен ефект върху системите на Усилвателя. Ако желаете да предотвратите това, мога да намаля нивото, до което да нарасне силата ви. Вместо да постигнете сто процента нарастване, ще разполагате с шестдесет и три процента. Но все пак това е значително усилване, смея да твърдя.

Скълдъгъри се обърна към Валкирия.

— Някакви идеи?

— Много и великолепни — отвърна тя. — Но ти си онзи, дето смята, че ни трябва всяка помощ, до която можем да се доберем.

— Но да тръгнем по този път — рече скелетът. — Опасно е.

— Обикновено пътищата, по които тръгваме, са така.

— Чу дамата — обърна се Скълдъгъри към Инженера. — Но преди да го направим, мога ли да разчитам на дискретността ти?

— Аз съм робот — отговори Инженерът. — Не клюкарствам. Моля, пристъпете в Усилвателя.

— Всъщност, ще си остана ей тук, отвън, — заяви Скълдъгъри и започна да разкопчава ризата си. Между ребрата му се усукваха сенчести филизи. Събраха се в протегнатата му ръка, оформяйки въртяща се сфера от мрак, която растеше на маса с вливането на всяка следваща сянка. Най-накрая филизите изтъняха и изчезнаха, а мощта на Лорд Вайл се понесе от ръката на Скълдъгъри към Усилвателя. Покръжа над подиума, който започна да се тресе. Под обшивката на машината се плъзна блещукане, сферата се завъртя по-бързо, като се разширяваше и свиваше със смайваща скорост.

Блещукането в Усилвателя се превърна в светлина, от която Валкирия я заболяха очите. Тя огледа коридора в двете посоки. Никой. Огледа собствената си сянка, откроила се на стената. След което сянката започна да избледнява, заедно с угасването на светлината.

Погледна назад. Усилвателят се беше успокоил, но сферата все още се въртеше толкова бързо, че изглеждаше сякаш е под постоянен риск да се разпадне. Знаеше, че на Скълдъгъри му коства целия самоконтрол, за да задържи целостта й.

Стрелна се към дланта на Скълдъгъри. Сега беше моментът, в който всичко можеше да се обърка ужасно. Ако сенките приемеха формата на броня и го обгърнеха, то тогава един суперзареден Лорд Вайл щеше да унищожи света със същата готовност като Даркесата.

Главата на Скълдъгъри потрепна.

Сферата се разпадна на хиляда филизи и сърцето на Валкирия се сви в страшен и внезапен страх, но сенките се промушиха под ръкава на Скълдъгъри, нагоре по ръката, издувайки сакото. Заизвиваха се при яката на ризата му, излизаха гърчейки се от кухините на очите, след това изпънаха гърба назад — изглеждаше сякаш вдиша, а сенките се всмукаха в гръдния кош.

— Ето виждаш ли? — каза Валкирия. — Казах ти, че всичко ще е наред.

Скълдъгъри закопча ризата си догоре.

— Не си ми казвала такова нещо.

— Е, да де, но си го помислих. Как е?

Оправи вратовръзката си и отмахна една прашинка от ревера си.

— Ами как… — рече — бесен е.

— Бляк.

— Трябваше да го направим. Дори ако не се наложи да извадя некромантските си сили за трите изпитания в Мериин та Уул, смея да твърдя, че ще е полезно, когато дойде време да се изправим срещу Даркесата. Инженер, благодаря ти много за помощта. И за дискретността.

Инженерът се поклони и те си тръгнаха.

Валкирия погледна Скълдъгъри.

— Каква е възможността просто да предадем Ревъл на Даркесата, ако го поиска?

— Малка. Знаем, че Ревъл е едничкото нещо, което желае. Като изключим това, играем на сляпо. Нямаме и най-малка идея къде ще ходи и какво ще прави, понеже не знаем какво я движи.

— Аз би трябвало да знам какво иска — каза Валкирия. — Имам предвид, че би трябвало да знам, нали? Аз съм нея. Добре де, вече не съм нея, но все пак съм била достатъчно дълго време в съзнанието й, за да схващам това и онова. Нали?

— На теория.

— Тогава ми задавай въпроси — каза Валкирия и се обърна към него. — Хайде. Разпитай ме. Отговорът е в мен. Би трябвало да е в мен. Просто не мога да разпозная кое е. Не знам какво би ти било полезно. Изкарай го от мен.

— Интересно — рече Скълдъгъри. — Това може и да сработи наистина. Много добре, хайде да пробваме. Какво иска Даркесата?

— Нямам представа — отвърна Валкирия, после се намръщи. — Това е ужасно начало.

— Не предвещава кой знае какво, признавам, колкото и да ми е неприятно — каза Скълдъгъри. — Валкирия, Даркесата си ти. Тя е твоята тъмна половина. Твоето лошо настроение. Тя все още е теб, но расте. Развива се.

— Да не казваш, че аз съм недоразвита?

— Тя се развива отвъд теб. В какво? В какво се превръща?

— В онова, от което винаги сме се бояли — отвърна Валкирия, а гласът й беше толкова тих, че сама се учуди на себе си. — В бог.

— А какво правят боговете, когато им падне случая?

— Наказват хората.

— Не всички богове.

— Всички, за които аз съм чувала — поясни тя. — Безликите бяха безумни и безпощадни и толкова зли и гадни, че макар да не можеха да съществуват тук във физическа форма, пак искаха да се върнат, само за да ни накажат, задето сме ги изритали първия път.

— Но Даркесата не е такава.

— Не беше такава — поправи го Валкирия. — Започна добре. Не можеше да разбере защо хората имаха видения как тя унищожава света. Не искаше да нарани никого. Но колкото по-богоподобна ставаше, толкова по-малко й пукаше за дребни неща като хората. Сега тя гледа на всичко като на форми на енергия. Животът и смъртта са едно и също нещо.

— Значи не иска точно да ни нарани.

— Е, може би не, но тя не гледа на убиването като на нараняване.

— Затова ли иска да разшири съзнанието си?

— Иска да научи повече за материята и атомите, и енергията. Знае много, но всичко е… по инстинкт. Няма думите, за да мисли за всичко това в пълнота и тях търси. Когато открие думите, когато има рамката, за да се справи с всичко, ще е в състояние да прави каквото си поиска.

— А какво е то?

— Не знам. Тя расте, както ти каза. Развива се. Изправя се срещу нещо, после намира начин да го победи или да го контролира, после минава на следващото нещо.

— Търси предизвикателства — обобщи Скълдъгъри.

— Да — потвърди Валкирия. — Тогава е най-щастлива.

— И кое е най-голямото предизвикателство за нея?

— Не сме ние, това ти го казвам със сигурност.

— Какво е тогава?

— Не знам, аз…

— Не мисли за това, недей да имаш очаквания, просто отговори. Към какво се надгражда Даркесата? Защо се развива, срещу какво иска да се изправи?

— Не знам — отчаяно отговори Валкирия. — Може би срещу Безликите?

Скълдъгъри наклони глава.

— Какво?

Валкирия се ококори.

— Това е. Това иска тя. Еволюира, за да може да победи Безликите, а след това да си намери нещо друго, с което да се бори. Това е целта й. Това трябва да е. Нали?

— Определено си е предизвикателство — продума Скълдъгъри.

— Ще помогне ли? Как може да ни помогне това?

— За да победиш врага си — рече Скълдъгъри, — първо трябва да го разбереш. Досега не бяхме в състояние да го направим. Сега можем и можем да пригодим плана си към това.

Валкирия се ухили.

— Аз съм гениална.