Дерек Ланди
Смъртта на светлината (10)

10.
Вечерта на момичетата

Дълбоко в планината Секачите прииждаха и умираха, телата им се свличаха, докато енергията им се освобождаваше от земните си окови и се понасяше високо към небесата. Беше красива гледка, сред пръските кръв и отделените крайници, а Даркесата установи, че може да й се наслаждава на едно съвсем ново художествено ниво. Нищетата и великолепието на съществуването, които се разиграваха пред очите й като величествена диорама.

Танит, за нещастие, никак не го оценяваше. Тя подскачаше, залягаше, биеше се и убиваше в сянката на гигантското Вместилище, което приютяваше братята й Останки, и го правеше със същото изражение на напрегнато съсредоточаване, което винаги имаше. Дори не се усмихваше. Вече рядко го правеше, като се замисли Даркесата. Любопитно.

Даркесата се зачуди как ли възприема Танит величествената диорама на съществуването, която виждаше. Напоследък беше станала толкова прагматична, че вероятно просто я пропускаше. А това почти натъжи Даркесата. Само ако можеше всички да виждат нещата, както ги виждаше тя. Беше сигурна, че хората щяха да са много по-щастливи. Ухили се и пристъпи между двама Секачи, избягвайки всяко тяхно движение.

— Знаеш ли, че Секачите се бият голи? — попита тя и залегна под едно острие на коса.

Танит обезглави един противник.

— Да.

Даркесата кимна, наведе се, за да избегне един ритник и веднага се извъртя, за да не я сграбчат.

— Дълбоко под тренировъчния терен на всяко Убежище си имат Кръг за двубои. Влизат вътре, събличат всички дрехи и се бият.

Секачите продължаваха да атакуват — без да забавят темпото и без да позволят отчаянието им да излезе на повърхността. Впечатляващо.

— Изглежда е огромна чест да пристъпиш в кръга. Това е предизвикателство, което не може да се откаже. Това е мястото, където се доказват, без въоръжение и без защита.

— Всичко това го знам — отвърна Танит. — Тъкмо аз ти го казах. Преди години.

Даркесата щастливо я игнорира.

— Всички тези момчета тук са се били голи в някакъв момент. Гледка, която щеше да си заслужава, а?

Внезапно се хвърли в атака и промуши ръка през гърдите на най-близкия Секач. Последните двама настъпиха, но остриетата на косите им се разпаднаха в ръждив прах още преди да успеят да се приближат. Даркесата махна леко с ръце и вратовете им се пречупиха.

— Това беше голяма веселба — каза.

— Така ли?

Тя се обърна към Танит.

— Не мислиш ли, че беше весело?

— Можеше да ги избиеш всичките с едно махване на ръката — отвърна Танит. — Нямаше нужда да се бием.

— Но ти обичаш да се биеш.

— Да се биеш без причина е глупаво. А някой като теб наоколо направо отнема цялото удоволствие.

— О — рече Даркесата. — Не знаех за това.

Танит прибра меча. Погледна нагоре към Вместилището — топка сто метра в диаметър, положена в люлка от метал със солидни дървени подпори. Вътре в нея се виеше чернота.

— Наистина ще ги пуснеш, значи?

— Да — отвърна Даркесата. Прокара пръсти по повърхността. — Тези хиляди Останки — твоите братя и сестри… Бяха наблъскани в това нещо, лишени дори от възможността да сменят обстановката. Помниш какво е било да си хванат в капан в онзи хотел Среднощ, нали?

— Помня, да — отговори Танит. — И никак не ми хареса.

Даркесата се усмихна зловещо.

— Искаш ли ти да си тази, която ще ги освободи?

Танит се поколеба.

— Не знам. Колкото повече Останката стои в мен, толкова повече аз съм си аз, толкова по-малко ме е грижа за другите Останки. Искам да ги освободя, но не изпитвам… нужда да го направя. Беше нещо, което желаех, някога. Но сега…

— Аз лично — заяви Даркесата — смятам, че е важно да държиш на подобни неща. Затова съм толкова решена да накажа Ревъл. Това исках да направя някога и помня усещането за удовлетворение, когато започна да крещи. Хареса ми това усещане. Искам да го запазя.

— Значи смяташ, че аз трябва да ги освободя?

Даркесата вдигна рамене.

— Само ако искаш.

— Е… пускането им на свобода ще ни е от полза. Може да ги пуснем да вилнеят, за да отвлечем вниманието на Скълдъгъри и другите, докато ти…

— Докато аз какво? — попита Даркесата. — Какво си мислиш, че правя?

— Видях бъдещето. Видях какво правиш на света. Ти унищожаваш всичко.

— И ти искаш това, така ли? Дори сега? Искаш свят, в който всичко е мъртво? Но тогава няма да има хора, които да обладаваш, нито пък неприятности, в които да се забъркваш. А и двете знаем колко си падат Останките по неприятностите.

— Даркесо, след като видях бъдещето и онова, което правиш… това беше най-красивата гледка в живота ми.

— Това е било тогава. Ами сега?

— Не съм си променила мнението, ако това питаш. Ако се съмняваш в лоялността ми…

— Не става дума за лоялност, Танит. Ти си различна от онази, която беше.

— Хубаво, ами ти? Само преди дни настояваше, че нямаш намерение да убиеш всяко живо същество на земята. Обаче забелязвам, че си спряла да ме поправяш, когато го споменавам.

Даркесата вдигна рамене.

— Все още обмислям всичко и си запазвам правото да си променя мнението. Както би трябвало да правиш и ти.

Танит я погледна право в очите.

— Можеш да разчиташ на мен.

Даркесата се усмихна.

— Разбира се, че мога. Знам това. Сега ще доведеш ли приятелчето ни ей там? Отново е в съзнание, обаче се опитва да се прикрие.

Един от двамата останали последни магьосници я чу, но учудващо си остана, където си беше — свит в ъгъла, където го беше повалила Танит и му беше сложила белезници. Сега тя го сграбчи за косата и го вдигна на крака. Той извика от болка и взе да залита подир нея, докато тя го строяваше пред Даркесата.

— И как е името ти? — попита Даркесата.

— Макси — отвърна магьосникът със сълзи на очи. — Моля ви, не ме убивайте.

— Както убихме всички тези други магьосници ли имаш предвид? И всички тези Секачи? Като всички, които са били назначени да охраняват Вместилището?

— Да — отвърна Макси. — Моля ви, не ме убивайте.

— Няма да те убия — рече Даркесата. — Имам други планове за теб.

Тя притисна ръка към Вместилището. Кълбото приличаше на стъклено, но не беше — представляваше солидно енергийно поле, гигантска версия на Уловител на души. Тя промуши ръка през него и сенките от другата страна се раздвижиха в бясна лудост.

— Оох — обади се тя. — Гъдел ме е.

Издърпа ръка навън с Останка в юмрука. Тя се извиваше и гърчеше, но не успяваше да се освободи. Даркесата забеляза как Танит изви устни от отвращение.

— Нещо не е наред ли? — попита.

— Не — бързо отговори Танит. — Няма нищо.

— Не ме карай да питам по два пъти.

Колебание.

— Не знам, някога… някога мислех, че Останките са късчета чисто зло. Но не са, нали? Просто са едни малки противни недовършени нещица. Създанието, което държиш, не е нищо повече от вързоп болнавост, който има нужда от приемник, за да стане едно цяло. Те не са зли. Те са отчаяни и жалки. Виждала съм злото. Сега знам как изглежда злото, а те не са.

— И как изглежда злото? — попита Даркесата.

Танит я погледна и не каза нищо.

Даркесата вдигна рамене и се обърна към Макси.

— Отваряй широко.

Той поклати глава. Беше пребледнял и се потеше. Ужасен.

— Не. Моля ви. Имам новороден син. Моля ви. Трябва да съм там, до него.

— Не се страхувай — каза Танит. — Все така можеш да бъдеш себе си, дори с Останката вътре. Дори няма да продължи твърде дълго. Просто ще се наложи да я поносиш ден-два, а после ще си тръгне и няма да помниш нищо.

— Семейството ми…

— Няма да те пуснем да се доближаваш до тях — увери го Танит. — Няма да нараниш никого. Обещавам.

Макси се опита да се отдръпне, когато Даркесата се приближи, но Танит впи пръсти в ръката му и той с нежелание отвори устата си. Останката се протегна към него, набра скорост, а Даркесата я пусна и тя се промуши вътре. Макси се олюля и Танит отпусна хватката си. Гърлото му се поду за миг, след което той клюмна. Много бавно завъртя глава назад, устните му потъмняха, черните вени се разбягаха под кожата му.

Отвори очи и се усмихна.

— Първото нещо, което виждам през човешки очи след толкова години — две красиви жени. Почти си заслужаваше висенето в плена, наистина. — Поспря за момент, колкото да си поеме бавно дъх и да го издиша. — Физическа форма — промърмори. — Толкова е приятно. Като да се прибереш у дома. Макар че този… Може ли да ида да си намеря друг приемник, преди да освободим другите? Някой по-красив? Някои Останки се целят в приемници с власт, но аз съм установил, че властта идва при красивите хора, така или иначе, тъй че… Сега, коя от вас разкошни момичета, ще ми помогне да свалим тези белезници?

Танит го фрасна и той се строполи в безсъзнание на пода.

— Не си се променила, а? — обади се Даркесата с лека усмивчица на устните. — Та, когато се държа толкова мило с него преди малко и го уверяваше, че всичко ще бъде наред, ти всъщност… какво? Беше зла и безчувствена?

Танит не обърна внимание на подигравателния тон.

— Просто помня какво е да се боиш от Останките — отвърна. — Няма лошо да кажеш на някого, че няма да убие семейството си, ако си наясно, че няма да го направи, нали?

— Лошо? — попита Даркесата. — Не. Нищо лошо.

Танит вдигна рамене.

— И какъв е големият проблем тогава? Имаме си друг пленник, в който можем да вкараме Останка и да си го вземем с нас, после да освободим останалите и да се разкараме, докато те вдигат обичайния хаос и паника. Работата е свършена, нали така?

— Работата е свършена — повтори Даркесата. — Радвам се, че се захванахме с това, Танит. Имахме нужда от вечер на момичетата, не мислиш ли? Беше веселба.

— М-да — отвърна Танит. — Голям купон.