Дерек Ланди
Смъртта на светлината (15)

15.
Сънят на Тинбар

— Добро утро — поздрави Администраторът, когато Скълдъгъри и Стефани влязоха. Типстаф се изравни и закрачи с тях. — Финбар Ронг е тук да ви види. Помолих го да почака в лобито.

— Каза ли защо е дошъл? — попита Скълдъгъри.

— Не. Натиснах го, но изглежда дълбоко вярва, че е най-добре да предаде информацията, с която разполага, лично. Казах му, че имате плануван брифинг с Върховен маг Сороуз по разследването ви и когато приключите, може би ще поговорите с него, ако решите.

— Хубаво — отвърна Скълдъгъри.

— Господин Ронг е крайно чуден човек — продължи Типстаф, като се намръщи леко. — Опита се да ме убеди да му позволя да ми направи татуировка.

Стефани се ухили на идеята.

— И вие отказахте?

— Отказах — отвърна Типстаф. — Просто нямам място за още татуировки. Госпожица Сороуз ще се присъедини към вас в Залата с призмите съвсем скоро. — Кимна им леко и се изпари в друг коридор, като ги остави да продължат сами.

— Какво мислиш, че иска? — попита Стефани.

— Не знам — каза Скълдъгъри.

Край на разговора.

Стефани рязко спря.

— Писна ми от това.

Скълдъгъри спря и погледна назад.

— От това?

— От това — повтори тя, сочейки към двама им. — От теб и мен. Смущението. Тишината. Неловкото усещане.

Той наклони глава.

— Аз не съм тя — продължи Стефани. — Обаче ти изглежда мислиш, че се опитвам да бъда нея. Макар да съм ти повтаряла стотици пъти, че нямам никакъв интерес да заемам мястото на Валкирия. Помагам ти, защото ме помоли за помощ. Ти дойде при мен и помоли. За моята помощ. Не обратното. Не съм дразнещото малко момиченце, което се влачи по петите ти.

— Знам това.

Блесна ярост.

— Тогава престани да се държиш така, сякаш съм.

Скълдъгъри помълча за миг.

— Разбирам.

— Така ли? Понеже не мисля така. Съсредоточил си се в мисията ни — хубаво. Скърбиш за Валкирия — и това хубаво. Разбираемо е. Но не ме наказвай за всичко, което се случи.

— Не искам да те наказвам, Стефани.

— Тогава спри да ме караш да се чувствам така.

— Ще… опитам.

Изведнъж гневът й се изпари. Почувства се гадно. Най-добрата му приятелка беше на практика умряла, а тя го хокаше задето не е обичайното си жизнерадостно аз.

— Съжалявам — каза. — Нямах предвид това.

— Да, имаше. И в това няма нищо лошо. А няма нищо лошо и у теб. Ти си добър човек, Стефани. Или по-скоро си станала добър човек, всъщност. Доказа се. И оценявам колко трябва да ти е било трудно да ми кажеш това сега. Благодаря ти.

— Няма защо — измънка тя.

Той махна с ръка пред себе си.

— Да продължаваме ли? Не искаме да караме Върховен маг Сороуз да ни чака.

Стефани се усмихна, след което продължиха да крачат. Отвори уста да каже нещо, но Скълдъгъри вдигна пръст, за да я накара да замълчи. Наклони глава при вида на изражението й, нежно я хвана за ръката и я поведе по един съседен коридор. Тя дочу висок тон. Женски.

Стигнаха до ъгъла и видяха Елиза Скорн, застанала точно до Чайна. Изглеждаше така, сякаш Скорн беше на ръба да я фрасне, ако Черния секач не стоеше до рамото на Чайна.

— Защо просто не го признаеш? — крякаше Скорн. — Изпрати Винсънт Фоу и неговите дегенерати в Църквата да се присъединят към нас. Още сега искам да дойде един Долавящ, който да извади истината от мръсните дебри на съзнанието ти.

— Едва ли е нужно — отвърна Чайна, самото спокойствие. — Дори да го бях направила, а аз го направих, факт е, че онзи твой дребосък с физиономия на невестулка не беше в час и позволи да се случи. Така че нахлуването ти тук, за да внесеш оплакване, беше напълно справедливо.

— Ти ни подложи капан!

— А твоят човек падна в него и по този начин престъпи условията на договореностите между твоята Църква и това Убежище. Всичко това е много жалко, макар всъщност да не е, и бих искала да те уверя, че аз, по никакъв начин, не изпитвам лично удовлетворение от случилото се, макар че съвсем очевидно го изпитвам. Ако имаш нужда да излееш още от отчаянието си пред света, моля те, чувствай се абсолютно свободна да го направиш, защото смятам да си направя колаж от този миг и бих се радвала на още забавни анекдоти, които да вървят в комплект с него.

Скорн я набучи с пръст.

— Това не е краят.

— Смея да твърдя, че си права — отвърна Чайна и се усмихна, когато Скорн изхвърча навън. Изчака за миг, след което обърна сините си очи към Стефани и Скълдъгъри. — Добро утро. Предполагам, че чухте всичко това?

— Да — рече Скълдъгъри.

— Бях ли толкова великолепна, колкото си мисля?

— Беше изключително дразнеща и невероятно самодоволна.

— О! — възкликна Чайна. — Идеалната комбинация! Хайде, елате с мен. Искам добри новини.

Те заеха места от двете й страни и тръгнаха по коридора, а Черния секач ги следваше като безшумна сянка отзад.

— Боя се, че добрите новини са кът — започна Скълдъгъри. — Даркесата е освободила Останките.

— Какво е направила?

— Изпратихме хора до Вместилището да проверят. Повечето охранители са мъртви или ранени. Двама липсват, вероятно са обладани.

За кратък миг между два удара на сърцето, Чайна сякаш сви очи от бяс, но си пое дълбоко дъх, издиша и спокойствието се възвърна.

— Къде са ударили първо?

— Там е работата — каза Скълдъгъри. — Не са ударили никъде.

Чайна се намръщи.

— И къде са тогава?

— Не знаем — отговори Стефани. — Няма нищо в полицейските сводки, нито в новините.

— Само това ни липсваше — рече Чайна. — Даркесата, ренегатите, а сега и Останките. Мислите ли, че ще бъдат така любезни да не създават проблеми, поне докато не се справим с първите две?

— Винаги е възможно — каза Скълдъгъри.

Подминаха двама магьосници, които уважително кимнаха на Чайна и Скълдъгъри изчака да се отдалечат достатъчно, че да не чуват, преди да продължи.

— Останките, в естествената си форма, трудно подлежат на контрол. Само когато са обладали приемно тяло, могат да се подчиняват на заповеди. Даркесата може и да мисли, че си има армия, а може и да излезе права, но има шанс да надценява контрола си върху тях.

— Не обичам да разчитам на шанс — заяви Чайна. — Останалите ренегати все още си траят, нали? Е, докато не си покажат отново носа, кажи на Векс и на Ру да вземат Ловците на чудовища и да проследят Останките. Щом разберем къде са, ще се погрижим за тях веднъж и завинаги. Ако междувременно и ренегатите се появят на сцената, и за тях ще се погрижим. Повече никакви половинчати мерки. От тук нататък, когато решаваме някой проблем, то той ще си остава решен. Без значение за какво става дума. А вие двамата през това време дръжте под око Даркесата. Има ли някакво развитие по този въпрос?

— Говорихме с Били Рей Сангуайн.

— Хванали сте го?

— Говорихме с него.

— И сте го пуснали?

— Сангуайн намира дългосрочните цели на Даркесата за съмнителни — рече Скълдъгъри. — Изглежда е на наша страна по някакъв свой си начин.

— И преди е бил на наша страна и ни е предавал.

— Даде ни три от Богоубийците като знак на доверие. Онези, които е унищожил, са били фалшиви.

— Ясно. Каза ли ви къде може да намерите Даркесата?

— Подсказа ни следващия й ход. Търси Хесианския гримоар.

Чайна отново се намръщи.

— Хесианския? Но той е… само теория. По страниците му няма нищо практическо. Мога да изброя стотина гримоара, които биха били по-полезни от Хесианския.

— Хесианският гримоар съдържа познание — поясни Скълдъгъри. — А тя търси точно това. Единствената причина повечето от тези теории да си останат теории е, че никой не е бил достатъчно могъщ, за да ги изпробва. Досега. Ако сложи ръка на тази книга… край. Единственото ни предимство е, че знаем къде се съхранява гримоарът, а Даркесата — не.

— Няма да й отнеме много време да разбере — рече Чайна. — Трябва да се доберете до него преди нея.

— Съгласен — каза Скълдъгъри. — Мислех си да идем и да го вземем още тази вечер, всъщност.

— Какво съвпадение — отвърна Чайна. — И аз.

 

 

Отидоха в лобито и откриха Финбар Ронг, заспал на един от столовете. Раздрипаното му дънково яке го покриваше като одеяло и беше събул Док Мартен-ите си.

— Финбар — повика го Стефани и го разтърси леко.

— Ммм.

— Финбар, събуди се.

Той отвори бавно очи, примигна срещу нея и се ухили сънливо.

— О, здрасти. Ммм. Извинявай. Къде съм?

— Роърхейвън — отвърна Скълдъгъри. — Имаш нещо за нас?

— В Роърхейвън ли съм?

— Да.

— И как съм стигнал до тук?

— Не знаем.

— Може би с колата. Мисля, че бях с колата. Вероятно съм бил с колата. Мога ли да шофирам?

— Типстаф каза, че имаш информация за нас.

— Кой е Типстаф?

— Администраторът. Онзи, на когото си говорил за татуировки.

— Това ли е Типстаф? Аз му виках Кевин. Леле, майко, голям срам.

Вдигна ръце и Стефани го издърпа от стола.

— Не си свикнал да ставаш рано, нали?

Той поклати глава.

— Ранните сутрини са измислени от системата, за да занимават хората с нещо. Но не и мен. Ясни са ми. Няма да ме хванат да дремя. Метафорично, де. Очевидно могат да ме хванат да дремя физически, поне четири-пет пъти на ден, но, метафорично — съм далеч от лапите им.

— Финбар — обади се Скълдъгъри.

— Здрасти, Череп.

— Привет, Финбар. Казал си на Типстаф, че имаш информация, която можеш да ни предадеш само лично. Е, ето ни.

— Ето ви — повтори Финбар, присви очи и се огледа. — Можем ли да имаме доверие на останалите?

— Тук няма никой друг — рече Стефани.

— О. Ама не ни ли следят, или нещо такова?

— Не.

— А. Ми добре тогава, макар че аз сериозно бих се замислил дали да не бодна някой друг микрофон из това местенце. Никога не знаеш за какво може да си шушукат хората.

— Финбар.

— Хубаво. Да. Стана нещо голямо. Нещо грамадно. Нощес, докато спях? Сънувах нещо за Валкирия.

Стефани го изгледа.

— И?

— Ами, ъ, такова де, сънувах я.

— Е, и?

— Не, не — отвърна Финбар. — Нямам предвид, че просто съм сънувал сън и Валкирия е участвала в него. Макар че, да де, това имам предвид. Но също така имам предвид и че Валкирия дойде при мен насън.

— Какво значи това, че е дошла при теб? — попита Стефани.

Скълдъгъри наклони глава.

— Какво стана?

— Бях в някакъв огромен град — започна Финбар, — пълен с неонови светлини и небостъргачи. Бях Пауър рейнджър. Не знам защо бях Пауър рейнджър, но бях. Бях Червеният рейнджър. Шарън беше облечена като Принцесата — нали се сещате, от Джи-форс? Както и да е, трябваше да спасим сина ни, който беше нещо като странна костенурка сред един куп кайджу — Годзила и Мотра и Родан, а поради някаква причина и Кинг Конг беше там, но не мисля, че е релевантен към цялата история.

Стефани примига.

— Не мислиш, че това е релевантно?

— Ами не е кайджу, нали? Не и технически. Той е просто грамадна маймуна.

— И къде в цялата тази работа се вписва Валкирия? — попита Скълдъгъри.

— А, да, вярно, тъй, докъде бяхме стигнали сега, значи аз и Шарън — та ние се биехме с едни хора, дето бяха направени от броколи, което съм сигурен, че е реверанс насън към комикса на Уорън Елис, а после и Родан ни налетя с гръм и трясък и всичко изглеждаше да върви на зле, щяхме да мрем всеки момент и тогава земята, ей така, взе, че експлодира и от там изпълзя това… това нещо… с всичките му там пипала, изскочи и награби Родан и го метна нанякъде, над небостъргачите. И после се обърна към мен, а аз не можех да му видя лицето, но чух гласа му и беше Валкирия. Тя ме повика по име и каза „Помощ“. И после се събудих.

— И това ли е? — попита Стефани, намръщена.

— Ами — рече Финбар, — имаше още малко екшън после с Фиъри Финикс и няколко механични робота, но мисля, че няма да ви е особено интересно, освен ако не сте големи фенове на анимето. Фенове ли сте?

— Имах предвид — каза Стефани, — това ли е всичко по отношение на Валкирия в съня ти?

— О — отвърна Финбар. — Ами да, това е.

— Значи тогава пропускам нещо. Сънувал си сън, където си се бил с Годзила и си чул Валкирия да говори. Нали не твърдиш, че това е предсказание? Понеже такова нещо като Годзила не съществува, а ти не си Пауър рейнджър.

— Не предсказание, не. Но мисля, че Валкирия се опитва да се свърже с мен.

— Как така си сигурен, че не е просто друга част от съня ти? — попита Стефани.

Финбар отвърна като беше негов ред да се намръщи.

— Понеже съм долавящ. Правя разликата. Обикновено правя разликата. Понякога правя разликата. Сигурен съм, че беше тя, това се опитвам да кажа.

— Но Валкирия е мъртва — рече Стефани. — Ако си чул нейния глас, то това е била Даркесата.

— Но защо Даркесата ще моли за помощта ми?

— Ето това питам и аз — отвърна Стефани. — Може би просто е бил част от съня ти.

— То беше част от съня ми — заяви Финбар. — А също така беше опит на Валкирия да се свърже с мен.

— Колко си сигурен? — попита Скълдъгъри.

— Сравнително — отвърна Финбар.

Скълдъгъри го хвана за ръката.

— Ела с мен, — рече и го поведе извън лобито.

— Ама Док Мартенс-а ми…

— Можеш да си ги прибереш след минутка.

Скълдъгъри бутна една врата, увери се, че стаята е празна и я затвори щом Финбар и Стефани влязоха вътре. Извади телефона си, набра и включи високоговорителя.

Касандра Фарос вдигна.

— Не можеш да ме оставиш на мира, нали?

— Предупреждавам те, Касандра, пуснал съм те на говорител.

— Оо, пфуу.

— Тук съм със Стефани и Финбар.

— Добро утро, Стеф. Финбар, какво те накара да станеш толкова рано в делничен ден?

Финбар се намръщи.

— Делник ли е?

— Валкирия го с посетила насън — каза Скълдъгъри. — Казала „помощ“ и изчезнала.

— Ясно — отвърна Касандра. — Финбар, наистина ли беше свързване? Нали не се бъркаш пак?

— Сигурен съм — отговори Финбар. — Телевизорът дори не беше включен по това време. — Хвърли един поглед на Стефани. — Последния път, когато реших, че някой иска да се свърже с мен, беше Уилям Шатнър. — Погледна обратно към телефона. — Но този път съм сигурен, Каси. Тя беше. Беше Валкирия.

— Как би могла Валкирия дори да знае как да се всели в някой? — попита Стефани. — Ако сънят ти е бил истински, тогава как да сме сигурни, че това не е някой, който се преструва на нея? Някой Долавящ или дори самата Даркеса? Може би искат да ни измамят или да ни разсеят, или просто да ни шпионират. Не знаем дали е Валкирия. Валкирия я няма.

— Не съм напълно убедена в това — каза Касандра. — Има вероятност Валкирия просто да е потисната, точно както е била Даркесата, когато Валкирия е била начело. Ако става дума за това, можем абсолютно оправдано да приемем, че използва част от силата на Даркесата, за да се свърже с нас, без Даркесата да е наясно с това.

— Но Валкирия не знае как — настоя Стефани.

— Тя знае всичко, което знае и Даркесата — намеси се Скълдъгъри. — А Даркесата се учи, нагажда се и се сдобива с нови умения със забележителна скорост.

— Това си мислиш — попита Стефани — или на това се надяваш? Държиш се така, сякаш Валкирия все още е там някъде в очакване да я спасят. Аз съм тук, за да ти съобщя, като единствената, която би могла да знае, че вече няма Валкирия. Знам колко силна е Даркесата. Изцяло би погълнала Валкирия.

— Това си мислиш или на това се надяваш? — промърмори Скълдъгъри. Тя се вторачи в него, докато той говореше по телефона. — Ако е Валкирия, а не твърдя, че е, как бихме могли да използваме тази работа, за да й помогнем?

— Не знам — отвърна Касандра. — В съзнанието й има две ясно разграничени гледни точки, а същевременно са една и съща личност. Теоретично бихме могли да избутаме надолу едната, да я потиснем, като използваме някои от техниките, които приложихме с Аргедион. Но ще ни трябват някои много могъщи Долавящи за тази работа.

— Това е безумно — обади се Стефани. — Ако я погнем с намерението да я потиснем, ще ни убие. Постигнахме съгласие по този въпрос, Скълдъгъри. Разбрахме се, че ако ми падне случай да стрелям, ще го направя.

— Ако нямаме друг избор.

— Нямаме.

— Имаме това — рече той. — Това е избор. Ако е Валкирия, тя се опитва да се свърже с нас.

— Поставяш целия свят в опасност заради някой, който вече го няма.

— Няма да се откажа от нея, освен ако не е абсолютно наложително.

— Дори и да сработи, после какво? Даркесата ще бъде избутана някъде из тъмните ъгли на съзнанието на Валкирия. И какво? Тя пак ще се добере до горе. Ще изплува. Ще надвие. Както вече го е правила. Ако може да бъде спасена, тогава единственият начин е да направим с нея, каквото беше направено с Аргедион. Да избутаме всичко на дъното. Да потиснем всичко и да пренапишем личността й. Да получи нова смъртна самоличност и да я отпратим някъде, където никой няма да я притеснява повече.

— Може и да е права — тихо каза Касандра. — Това може би е единственият начин да спасим Валкирия.

Скълдъгъри не отговори.