Дерек Ланди
Смъртта на светлината (67)

67.
Мълния

Пътуваха към Роърхейвън.

Валкирия беше свършила листата и болката от счупената й ръка я караше да се поти. Тя избърса чело и погледна назад. Отзад в минивана, Векс седеше с наведена глава. Беше твърде тъмно, за да види очите му, но дишането му беше равномерно. Сигурна беше, че спи. Дори и така, тя не помръдна. Беше прекарала достатъчно време с Мъртъвците, за да знае, че никога не потъваха в дълбок сън. Ако опиташе каквото и да било, той на мига щеше да е буден и свеж като краставичка, в пълна бойна готовност и под контрол.

Тя погледна към майка си, за да се увери, че тя няма намерение да направи нещо отчаяно, но поне за малко вниманието на майка й не беше върху Алис. Тя се мръщеше на нещо, което гледаше през прозореца.

— Мамо? — меко я повика Валкирия.

Майка й се намръщи още повече.

— Чуваш ли нещо?

Валкирия надникна в мрака, където черните очертания на дървета и храсти се смиваха и се смесваха в едно. Заслуша се в шума на двигателя, в камъните и търкалянето на гумите по лошо поддържания път, в звука от климатика, който бълваше топъл въздух… и отвъд всичко това, какво? Какво беше това? Друг двигател?

— Виждам нещо — обяви баща й, а очите му бяха впити в огледалото за обратно виждане. — Мисля, че има някой…

Светнаха фарове, единични лъчове, които прорязаха тъмнината от двете страни на минивана. Последва шумно избумтяване, като изстрел с пушка или малка експлозия и миниванът се разтресе жестоко. Баща й изруга, но очите на Векс бяха отворени и спокойни.

— Всички да се държат — каза бащата на Валкирия и Валкирия се стегна точно преди той да удари спирачките. Миниванът спря с разтрисане и раздрусване, а пред жълтия блясък на фаровете два мотора дадоха газ и продължиха напред по пътя, изчезвайки в мрака.

— Алис — рече Мелиса Еджли, като започна да се провира към задните седалки, докато мъжът й пускаше вътрешните лампи.

— Добре е — рече Векс и вдигна ръка, за да препречи пътя й. Просветна за миг, но беше достатъчно, за да накара майката на Валкирия да се смръзне.

— Свали си ръката — каза бащата на Валкирия. — Мелиса, остани си на мястото. Господин Векс, не заплашвайте жена ми. Свалете ръката си.

Векс се усмихна лекичко и свали ръката.

— Кой беше това? — попита бащата на Валкирия. — Стеф, познаваш ли тези хора? Гума ли ни спукаха или какво?

Векс беше този, който отговори.

— Един човек на име Винсънт Фоу и неговата банда карат мотори, Дезмънд, а те по една случайност работят за Даркесата.

— Мислиш ли, че тя е тук? — попита Валкирия.

— Не — отговори Векс. — Изпраща Фоу да върши дребните работи, с които не може лично да се занимава. Единствените хора навън са Фоу и Самюъл.

— Можем да се справим с тях — каза Валкирия, не твърде убедена.

— Сигурен съм, че ти можеш.

Тя се намръщи.

— Няма ли да дойдеш? Магията ми още не се е върнала.

— Ще се справиш — рече Векс.

— Трябва да отидеш с нея — обади се майката на Валкирия. — Не може да излезе там сама.

— Има си палката, нали така? Не й трябвам. Освен това съм в ролята на бавачка. А сега побързай, Валкирия. Не искаме Алис да се събуди.

Можеше да поспори с него, но знаеше, че е загуба на време. Разкопча колана си.

— Идвам с теб — заяви баща й.

— Не може — възрази Валкирия. — Макар да не съм в състояние да правя магия, дрехите ми имат специална защита. Твоите нямат. Всички остават тук. Ще видя дали не можем да се разберем с приказки.

Тя слезе от колата и затвори вратата след себе си. Пътят беше тесен и имаше дървета от двете страни. Тишина. Стоеше пред минивана. Сянката й се източваше пред нея и се сливаше с мрака отпред.

Моторите се връщаха. Спряха извън зоната, осветена от фаровете на минивана и изключиха двигателите. Миг по-късно Фоу и Самюъл се появиха пред нея, а сърцето й заби още по-силно за пореден път. Самюъл се потеше. Ръцете му бяха свити в юмруци. Действието на серума изглежда отминаваше. Беше на косъм да се преобрази.

— Ако нещата се бяха стекли различно — обади се Фоу, — щяхме просто да вземем Скиптъра. В крайна сметка, това е, което искаме. Всеки друг, който му се точи, иска и сестра ти, за да я убие и да поеме контрола над него. Но ние нямаме намерение да поемаме контрола върху Скиптъра. Даркесата не желае да го използва. Просто иска и никой друг да не го използва. Та, както казах, ако нещата се бяха стекли различно, щяхме да ви поискаме Скиптъра и да отпътуваме в нощта. Но те се развиха другояче. Стана тя, каквато стана.

Самюъл отиде до ръба на светлината и изчезна в мрака.

— Облоки е мъртъв — продължи Фоу. — Вината не е твоя. Даркесата го направи, а Облоки нямаше проблем с това. Само че Мърси… Мърси беше убита в твоя защита. И трябва да си призная, че Мърси ми беше нещо като слабост. Наречи ме стар романтик, ако щеш, но мечтаех да умра с нея. Щеше да има кръв и писъци и огън и болка и ние щяхме да сме там… заедно.

Фоу прекрачи в сянката на Валкирия и се изгуби от поглед.

— Но сега не мога да имам това — рече. — Заради теб. Така че, макар да сме тук само заради Скиптъра и имаме изрична заповед да не те убиваме, ще го направим, така или иначе. Ще убием и всички, които са с теб. Ще избием семейството ти. Майчето ти и татенцето и малкото бебенце. Ще те бием до смазване, ще те накараме да крещиш и да плачеш, и да се молиш, и ще ги убием пред теб. Тогава ще вземем Скиптъра и ще го метнем в някоя канавка. — Отново излезе на светло. — Добре ли ти звучи?

— Декстър Векс е с мен — каза Валкирия.

Фоу кимна.

— И него ще убием.

— Мислиш, че имате шанс? — попита тя. — Срещу мен — да, разбира се, имате. Но срещу него? Става дума за Декстър Векс. Един от Мъртъвците. А с Останката в себе си е още по-силен, още по-бърз и без капка милост. Ако бях на ваше място, щях да се кача обратно на мотора си и да се отдалеча. Ама бързо.

— Харесваш ми — отговори Фоу. — Въпреки всичко ми харесваш. В момента си в губеща ситуация, която третираш като равностоен двубой. Смела си. Но аз пък си имам вампир.

Нещо помръдна в периферието на погледа й, след което Самюъл се оказа върху й, а тялото му премазваше счупената й ръка. Тя извика, а той изръмжа и я метна във въздуха. Тя се приземи и се търкулна, пищейки от болка, докато се изправяше, но Самюъл отново беше до нея и я награби.

— Смачкай я от бой — подхвърли Фоу на път към минивана. — Аз ще избия семейството й.

Самюъл я удари, Валкирия се свлече на едно коляно, а главата й сякаш плуваше. Якето й пое по-голямата част от ритника, който последва, но той все пак успя да я бутне на земята. Притиснала счупената ръка до гърдите си, тя извади шоковата палка изотзад и скочи. Самюъл залегна под първия й замах, после се наведе, за да избегне и втория. После я сграбчи за китката и изви, така че палката падна, а неговият юмрук се заби в заголения корем и тя залитна назад със стонове и пъшкания.

През сълзите в очите видя как Фоу стигна до минивана.

Самюъл я сграбчи за косата и изви главата й назад. Тя се изви, падна и стана, докато той я дърпаше от едната страна на пътя към другата. С дясната си ръка тя опита да избута въздуха. Опита да щракне с пръсти. Нищо не действаше. Магията беше вътре в нея, вреше и кипеше, и бълбукаше, но нищо не се случваше, нищо не работеше, нищо не беше…

От връхчетата на пръстите й затанцува бяла светлина и Самюъл отскочи.

Валкирия тръгна назад с нестабилни крачки. Ръката й. Дясната й ръка сияеше.

Самюъл ускори крачката. Ръмженето му стана гърлено. Изправи се внезапно, ноктите се впиваха в собствените му дрехи и кожа и ги откъсваше от вампирското тяло под тях. Бяла като алабастър кожа. Гола глава. Огромни черни очи. Вампирът скочи срещу нея, ноктите му бяха готови да дерат, зъбите — да късат. Валкирия падна по гръб с вдигната светеща ръка и през тази ръка изливаше магията си.

От пръстите изригна мълния. Тя хвана вампира във въздуха и го смаза така, сякаш тялото му се беше ударило в стена. То падна на пътя — овъглен, пушещ труп.

— Какво направи?

Тя се обърна. Фоу се приближаваше към нея, вторачен в трупа на вампира, със застинало лице.

— Какво направи? — попита отново. Имаше нещо в лицето му. Нещо, което Валкирия разпознаваше. Гняв, разбира се. Изненада. Объркване.

Но също така страх.

Беше тъмно там край пътя. Валкирия гледаше тялото на Самюъл, но парчето мрак, върху което стоеше, сякаш изсветляваше. Първоначално тя реши, че просто е застанала в лунен лъч, но ставаше все по-светло и по-светло.

Ръката й. Отново сияеше. Светеше отвътре със сребърно сияние. И двете ръце. И лицето. И шията. Под дрехите, цялото й тяло светеше. Тя се изправи с парещи пръсти. Магията бушуваше в нея. Косата й се изправи. Около нея припукваше енергия, оформяйки бариера, която я издигаше над земята. Съскайки паникьосано, тя се понесе настрани. Енергийната бариера я предпази да не се удари в някакво дърво отвъд границата с тревата. Не знаеше как да стои изправена в това състояние. Падна, но не се удари в земята. Преобърна се. Претърколи се. Опита се да се изправи.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Фоу.

Тя се обърна и отново падна назад в този пашкул от енергия. Фоу стоеше, гледаше вторачено, а объркването по лицето му се осветяваше прекрасно от светлината, която идваше от Валкирия.

Тя успя да се изправи. Не беше много стабилна, но го направи.

Фоу я замери с енергиен лъч. Той се удари в пашкула и прелетя покрай него. Не я нарани. Дори не я докосна.

Той хвърли още един и още един.

Нещо се случваше. Валкирия го усещаше. Магията направо беснееше в нея. Градеше нещо.

— Бягай — викна.

Фоу изля цялата си сила в пореден енергиен лъч. Който се оказа също толкова безполезен, колкото и предишните.

— Бягай — викна отново тя, но беше твърде късно. Магията изригна от нея на вълна, която разцепи дърветата на трески. Удари Фоу и него вече го нямаше. Заличен. Тя можеше да усети как вълната се разпростира във всички посоки. Чувстваше как наближава минивана. Намръщи се, протегна се със съзнанието си в търсене на контрол. Стигна до края на вълната, издърпа я обратно чак до себе си и магията се върна в нея, а тя падна на колене в кратера, който се беше образувал наоколо.

Вече не сияеше.

Изправи се с треперещи крака. Беше изтощена. Покрай пътя отново беше тъмно.

— Стефани!

Майка й изтича до нея, а Валкирия се свлече в ръцете й.

— О, Боже, Стеф, добре ли си? Моля те, кажи ми, че си добре.

— Добре съм — промърмори Валкирия.

— О, благодаря ти, Боже. О, благодаря. Какво беше това? Ти светеше и беше трудно да те гледа човек, толкова беше ярка. Каква беше тази мълния? Къде е онзи мъж? Къде е?

Валкирия се насили да отвори очи.

— Мамо, имам нужда да ми помогнеш да стигна до минивана. Много съм уморена, за да…

Майка й я придърпа нагоре.

— Шшш. Не говори. Няма нужда да говориш.

Върнаха се в колата и Валкирия заспа, докато баща й сменяше гумата.