Дерек Ланди
Смъртта на светлината (16)

16.
Национален борд за преразглеждане на черни колани

Животът като Ловец на чудовища имаше своите весели страни.

Възможността да пътува, от една страна — макар че като Телепортатор, това до голяма степен си беше присъщо на Флетчър. Пък имаше и други плюсове, също — да си част от международно признат и уважаван екип приключенци. Макар да не бяха толкова признати, нито толкова уважавани, колкото бяха внушавали на Флетчър. Повечето магьосници по света, с които говореха, имаха само бегла представа за това кои са всъщност и реално бяха по-запознати с книгите, които двамата бяха написали, отколкото с истинските им приключения.

Грейшъс О’Калахан — нисичкият здравеняк с мускулите и тениските, и Донегън Бейн — високият и елегантен тип с тесните дънки и тънки вратовръзки — те прекарваха повечето си време да раздават автографи и да позират за снимки, докато Дей Мейбъри поглаждаше брадата си и гледаше завистливо, а Флетчър от своя страна беше тотално игнориран.

Причината да стигнат толкова далеч в издирването на магьосниците ренегати нямаше нищо общо с Ловците на чудовища и всичко идваше от двамата мъже, които ги придружаваха. Декстър Векс, човекът с изваяните плочки на корема и протритите ботуши, и Сарацен Ру — с усмивката на победител и дизайнерските костюми, имаха репутация, която гарантираше директни отговори на многото им въпроси. Където и да се появяха, всички взимаха Мъртъвците на сериозно.

А сега отново бяха в малко градче в Ирландия с нова мишена — Останките. Дори Грейшъс изглеждаше притеснен от идеята да заловят тези подмолни малки обсебващи телата на хората същества. На Векс и Сарацен, разбира се, не им мигна и окото и постепенно усещането им за спокойствие се простря върху цялата група и обичайната веселост на екипа отново се върна. За нещастие.

— Помня първото си гадже — рече Грейшъс, докато се промъкваха по тихите задни улички на градчето.

— Стефани не ми е първата — отвърна Флетчър.

Грейшъс не му обърна внимание.

— Фермерска дъщеря, макар че в ония времена почти всяко момиче беше фермерска дъщеря. Или фермер. Имаше коса, дълга като въже и нос. Всичките й очи бяха сини и имаше усмивка като сияйна дупка в земята, със зъби. Боже, хубавица беше.

— Звучи ужасяващо — обади се Донегън.

— Я, млък. Да не съм чул лоша дума за сестра ти.

— Стефани не ми е първата — повтори Флетчър. — Наистина, нямам нужда от съвети.

— Пичове — намеси се Грейшъс, — няколко мъдри думи за нашия Флетчър?

Другите се скупчиха наоколо.

— Честността, честно, това е най-добрата стратегия — заяви Сарацен. — Но когато честността не работи, лъжи, и то убедително.

— Дръж се добре с нея и с уважение — обади се и Векс някъде отпред. — Дори когато приключи, ще искаш да си останете приятели.

Донегън се размисли.

— Моят съвет е да си търсиш някоя по-добра от теб самия. Това няма да ти позволи да станеш самодоволен.

— Пусни си брада — додаде Дей.

Флетчър му се намръщи.

— Моля?

— Брада — повтори Дей. — Жените обичат бради. Пусни си една такава като моята. Моята е много мъжествена.

— Предполагам, че е донякъде… мъжествена.

— Имам си я откак станах на дванайсет.

— Трябва да си бил много космато дете.

— Най-косматото.

— Я, чакайте — рече Донегън, размахвайки разклонена на две клонка. — Пръчката ми за търсене на подземни богатства усеща нещо.

— Това не е пръчка за търсене на богатства — възрази Сарацен. — Това е клонка. Откърши я от едно дърво.

— Ама работи — отвърна Грейшъс. — Не е сто процента точна, не те води директно до източника на магия, обаче посочва най-общо района.

— Насам. — Донегън ги поведе по една тясна уличка. — Има нещо наблизо. Много близо.

— Колко си сигурен? — попита Векс.

— Доста сигурен — отвърна Донегън. — Това не е точна наука.

— Дори не се доближава до науката — каза Сарацен.

— Аха! — възкликна Грейшъс, набра скорост и изпревари Донегън. Посочи две опаковки от шоколадови десертчета, които се развяваха от вятъра.

— Нещо ми убягва — обади се Флетчър.

— Едно от най-силните желания на Останката, щом се всели в нов гостоприемник, е да задоволи апетита си — обясни му Векс. — Има нужда от усещания. Има нужда да почувства удоволствие или болка. Храната е моментален източник на удоволствие.

— Значи всичките тези обвивки от сладко…

— Класически белези за обладаност от Останка. Виж. Още.

Последваха дирята до рехава купчина обвивки под един отворен прозорец. Флетчър надникна вътре. Малък кабинет с едно-единствено бюро и евтини трофеи на етажерката.

— Доджо — обади се Сарацен.

Флетчър се обърна да го погледне.

— Какво?

— Училище за бойни изкуства. Изглежда нашата Останка е станала треньор.

Заобиколиха и отидоха на входа откъм улицата. Беше с нищо незабележима сграда с евтина табела, върху която се мъдреше зле нарисуван човек, изпълняващ летящ ритник. Флетчър последва останалите вътре. Подминаха рамкирана снимка на мъж с конска опашка, облечен в черна карате униформа. Името отдолу гласеше Нуунан.

Минаха през още едни врати и влязоха в залата. Родителите седяха в единия край, докато децата им стояха изопнати от напрежение на централното място. Униформите им бяха черни и червени. Само мъжът, които ръководеше всичко, онзи, който се казваше Нуунан, носеше черен колан на кръста.

Един ученик в тийнейджърска възраст избърза да мине пред целия клас и застана с лице към него. Ученикът се нагласи в бойна стойка и след кимване от страна на Нуунан, атакува с дясно кроше. Нуунан направи едно движение, блокира удара с бързо издишване, след което се извъртя и като изрева едно „Киии-яя!“, вкара юмрука си в бузата на момчето. Ученикът се свлече на колене с хъхрене.

Нуунан се завъртя, за да се обърне към учениците и родителите им.

— Основна защита срещу директен удар с ръка! — обяви. — А сега ще ви демонстрирам защита срещу атака с нож.

Посочи друга ученичка и Флетчър забеляза тревогата в очите й, докато поемаше в ръка гумения тренировъчен нож и се приближаваше към тепиха. Нуунан й каза няколко думи, момичето кимна и Нуунан се приготви.

Кратко кимване към ученичката, която атакува с диво замахване с ножа. Нуунан отстъпи назад и изрита, а кракът му се свърза с китката на ученичката. Ножът излетя, а Нуунан продължи техниката със серия ритници с извъртане, които запратиха момичето в стената.

— Този винаги ли е така груб? — прошепна Сарацен на един родител.

Родителят се смръщи.

— Всеки път. Той е грубиян и побойник.

— Въпроси? — високо попита Нуунан. — Не? Никой? Системата ни говори сама за себе си, не мислите ли? — Засмя се. Последваха няколко неловки хихикания от учениците. — Но всеки може да го направи, независимо от възрастта му или формата. Мога да науча всеки един да се защитава — себе си и близките си. Дали някой от родителите би желал да участва в една демонстрация? Не? Да не би малко да се притеснявате да не ви изложа пред децата ви? — Отново се засмя.

Векс пристъпи напред.

— Доброволец! — възкликна Нуунан. — Моля вашите аплодисменти за тази смела душа, дами и господа!

Всички започнаха да ръкопляскат. Флетчър също се включи.

— Сега ще демонстрирам само няколко прости отбранителни техники срещу дясно кроше — разясни му Нуунан. — Няма да прекалявам, не се тревожи! Само си събуй обувките и… не, само си събуй обувките. Събуй си обувките като се качиш на тепиха. Свали ги…

Векс прекоси тепиха с ботушите. Усмивката на Нуунан леко се напрегна.

— Хубаво тогава — рече. — Ще си останеш с обувките, нали така? Е, предвид това, че ти е за пръв път, мога да простя. — Гневът в очите говореше за друго. — А сега, господине, това е техника срещу дясно кроше, така че…

Векс отиде до него и левият му юмрук се изстреля, като фрасна Нуунан директно по носа. Нуунан отстъпи, покрил лицето си с ръце, а Векс започна бавно да го загражда.

— Оу! — рече Нуунан. — Не! Не съм казвал да започваш! Не можеш да започнеш преди аз да съм се приготвил! Има ли кръв? Кървя ли?

Свали ръце от носа си, за да покаже на Векс, а Векс го удари отново.

— Ау! Какви ги вършиш? Този път не демонстрирахме техника! Оле, Боже, вече кървя, нали? Сега вече кървя! — Нуунан избърса кръвта от носа си и подсмръкна. — А това дори не бяха десни крошета. Това бяха леви удари. Спри да се движиш. Спри да се движиш, за Бога!

Векс спря.

— Благодаря ти — рече Нуунан, кипнал от яд. — Сега слушай, ще правиш дясно кроше, затова изпъни левия си крак напред и пристъпи напред с крошето, когато ти кажа да започнеш, окей? Разбираш ли? Ясен ли съм?

Векс настъпи голия крак на Нуунан и Нуунан се разпищя.

— Не можеш да правиш това! Не можеш да правиш така!

Той заподскача, стиснал крака си, после загуби равновесие и се строполи на пода. Вдигна кръвнишки поглед.

— Ясно. Дошъл си тук да се доказваш, нали? Ти си коравият мъжага и искаш да мамиш, а? Всяка друга вечер щях да те изритам оттук на мига. Но тази вечер е различно. Тази вечер аз съм различен. Така че ако искаш свободен стил… — Нуунан се изправи. — Нека да се бием в свободен стил.

Нуунан започна да се движи, пружинирайки на пръсти, премествайки тежестта си от единия на другия крак, местейки се наляво и надясно и напред и назад. Десният му юмрук беше при брадичката му, а левият малко по-ниско издаден леко напред. Класическа бойна стойка.

Векс пък просто си стоеше.

Нуунан изстреля един ритник, извъртя се с още един, скочи и се обърна с трети. Всичките три бяха далеч от обсега на целта обаче, и Векс просто си стоеше на място. Безразличният поглед на лицето му сякаш вбеси Нуунан почти толкова, колкото настъпването от преди малко. Черните вени започнаха да се показват, когато атакува с юмрук.

Векс се защити и тръгна да го посрещне, с вдигнати ръце и лакти — навън. Юмрукът на Нуунан се удари в един от лактите и той зави. Векс го сграбчи, изблъска го назад и тресна главата му в стената. Тълпата издаде едно ужасено „Оооу“ и Нуунан залитна напред. Черните вени се бяха изпарили толкова бързо, колко се бяха показали. Векс го стисна за тила с една ръка и го поведе към кабинета.

Сарацен пристъпи напред с усмивка към всички присъстващи.

— Дами и господа, ние сме инспектори от Националния борд за преразглеждане на черните колани и се налага да поговорим с господин Нуунан относно методите му на преподаване. Боя се, че днешният урок ще трябва да бъде прекратен. Благодаря ви за вниманието и се пазете по пътя към къщи.

Сарацен се поклони, после се завъртя на токове и последва Векс. Ловците на чудовища също се присъединиха към тях, докато учениците и родителите започнаха да се изнизват лека-полека, мърморейки нещо помежду си. Флетчър влезе в кабинета последен и затвори вратата зад себе си. Нуунан седеше на стола си с оковани ръце, докато едни много заплашителни мъже го гледаха изотгоре.

— Къде са останалите? — попита Векс.

— Останалите какво? — каза Нуунан. — Не знам за какво говорите. Трябва ми малко лед за главата. Мисля, че ми е счупена ръката. И кракът. А може би и носът.

Сарацен седна на края на бюрото.

— Харесва ли ти да си него? Този мъж, когото си отвлякъл? Май е дребна риба, нали? Бас ловя, че си населявал къде-къде по-интересни хора през годините, в сравнение с този загубеняк.

Нуунан се намръщи.

— Не съм загубеняк.

— Ти си закръглен треньор по бойни изкуства, който лесно губи търпение и няма никакъв самоконтрол. Редовно нараняваш учениците си, за да се покажеш и да напомпаш егото си. Ти си пълен загубеняк, приятелю.

— Я свали тези белезници и да видим кой е истинският загубеняк.

— Не си усложнявай положението още повече — рече Векс. — Слушай сега, виждали сме и по-лоши Останки. На някои от тях — превземат ли тяло, първият инстинкт е да убиват. Да причиняват вреди. Но ти? Първият ти инстинкт е да се натъпчеш с боклуци. Да усещаш. Изглежда наистина искаш нещата да потръгнат.

Нуунан кимна.

— Така беше. Така е.

— Вероятно си уморен от това да те преследват непрекъснато, прав ли съм? Уморен си да те залавят и да те заключват.

— Точно така! — отвърна Нуунан. — Сега просто искам да си пасна на мястото. Искам да живея.

— Така? — попита Сарацен. — Като последния загубеняк?

— Не съм загубеняк!

— Наистина ли смяташ, че ще можеш да се сдържаш? Знаем какво представляваш. Ти си Останка. Нямаш съвест. Рано или късно ще убиеш някого.

— Не! Не и този път! Този път ще живея правилно!

Сарацен се изсмя.

— Кълна се в Господ, почти му повярвах.

— Казвам истината! — настоя Нуунан. Погледна към Векс. — Никого няма да убия. Е, да, хубаво, нямам съвест и какво от това? Повечето наистина успешни бизнесмени по света са на практика психопати. И не убиват хора, нали така? И на мен няма да ми се налага. Нека го докажа. Нека остана в това тяло, нека се докажа.

Векс се смръщи.

— Какво? Искаш просто да си тръгнем? Дойдохме, за да ви намерим вас — Останките — и отново да ви затворим.

— Моля ви — отвърна Нуунан. — Мога да ви помогна. Другите не са тук. Продължиха напред. Ако ме оставите на мира, ще ви кажа накъде.

— И как да сме сигурни, че казваш истината?

— Да сте виждали други Останки? Не сте, нали? Сами казахте, че повечето започват да убиват съвсем скоро, след като се вселят в нов гостоприемник. Наоколо не е имало убийства, понеже не са тук. Нещата този път са различни.

— Как различни?

Нуунан се поколеба.

— Аз съм единственият ти шанс да получиш онова, което искаш — рече Векс. — Или ще говориш с мен веднага и ще ми кажеш всичко, което знаеш, или вадим Уловителя на души и те затваряме под ключ.

— Даркесата ни освободи — каза Нуунан. — Иска армия, готова да се спусне в атака, когато тя пожелае. Само че… само че нещата се промениха. Мнението ни за нея вече не е такова, както преди.

— Тя наясно ли е?

— Не — отвърна Нуунан. — Или поне не мисля, че знае. Но тя ни нареди да се скатаем за известно време, докато, нали се сещате, не й потрябваме. Затова всички се изнесоха.

— С изключение на теб.

— Минахме покрай това градче. Видях всичките тези хора. Не можах да устоя. Влязох в едно тяло. И осъзнах — да, всъщност искам живот, без да поглеждам непрекъснато през рамо. Затова взех друго тяло, а накрая и това.

Сарацен се намръщи.

— Този загубеняк ли е най-доброто, което успя да намериш?

— Не съм загубеняк! Аз съм треньор по бойни изкуства! Аз съм уважаван член на тази общност!

— Успокой се — каза му Векс. — Погледни ме. Имаш един шанс да останеш в това тяло. Накъде са тръгнали? Другите Останки.

— На изток.

— Това ли е? — попита Грейшъс. — На изток? Това ли е най-доброто, което можеш?

— Търсят достатъчно малко градче, което да завладеят — обясни Нуунан. — Ще се заселят и ще чакат.

— Но не знаеш къде? Има много градчета на изток от тук. Искаш да проверим всяко едно от тях?

— Наистина съжалявам. Не знам. Моля ви… какво ще правите с мен?

— Обитаваш тяло без разрешение — заяви Векс. — Боя се, че ще се наложи да излезеш.

— Не. Не, моля ви, казахте, че ще мога да остана! Казахте го!

Дей извади от палтото си нещо, което приличаше на празно снежно преспапие, а Нуунан се дръпна рязко назад.

— Това е нов и подобрен Уловител на души — обясни Сарацен. — Чайна Сороуз собственоръчно е издълбала върху него няколко символа. Усещаш ли притеглянето? Усещаш, нали? Чувстваш как те дърпа навътре.

Нуунан поклати глава. Вече се потеше жестоко.

— Не. Ъ-ъ. Не.

Дей доближи Уловителя и Нуунан се разкрещя.

Гърлото му се поду. Флетчър забеляза мрака — тъмните нокти, тракащите челюсти, които се измъкваха от раззината уста на Нуунан. Останката се опита да се освободи и да избяга, да се хвърли към Грейшъс, но беше уловена от гравитацията на кълбото, което я всмука навътре. Веднага почерня.

Нуунан се срина върху стола си. И започна да хърка.

Векс вдигна Уловителя на души и надникна вътре.

— Поне знаем, че подобрението на Чайна работи — рече. — Сега ни трябват само още няколко хиляди от тези и сме готови.