Дерек Ланди
Смъртта на светлината (2)

2.
Да живееш в сянката

Примигващите светлини в разпердушинения супермаркет хвърляха дълбоки сенки от тъмни места, а Стефани пристъпи сред всичко това с ръка, здраво обвита около златния Скиптър. Редици от лавици лежаха паднали една върху друга като съборено домино, сред консерви и бутилки кетчуп. Тя долови аромата на малък океан от разлят оцет и погледна надясно тъкмо колкото да мерне късче райета. После отново остана сама насред полусрутения лабиринт, озвучаван единствено от лекото жужене на фризерите.

Пристъпи в тъмнината, а после отново в светлината. Бавни стъпки, тихи и мракът отново я погълна в студения си глад. Лабиринтът се отвори пред нея. Там кръжеше един мъж, на метър от земята, сякаш беше легнал върху невидимо легло. Ръцете му бяха сключени върху корема, а очите бяха затворени.

Стефани вдигна Скиптъра.

Една мисъл щеше да е достатъчна и черната светкавица да го превърне в прах. Една простичка команда, която година по-рано нямаше да се поколебае да даде. Ференте Радаман беше заплаха. Представляваше опасност за нея и за останалите. Беше влязъл в Усилвателя, а повишаването на силата му го беше направило буен. Нестабилен. Рано или късно щеше да убие някого пред очите на всички, на публично място и просто ей така магията щеше да се разкрие пред света, без той да е готов за нея. Сега Радаман беше врагът. Врагът заслужаваше да умре.

И при все това… тя се колебаеше.

Не беше от онези, които се замисляха особено. Не беше склонна да се връща назад. За по-голямата част от съществуването й Стефани беше представлявала само горния слой. Тя беше отражението, заместителя, копието. Докато Валкирия Каин беше навън да си играе на герой, Стефани ходеше на училище, седеше на масата за вечеря, продължаваше с нормалния живот. Хората гледаха на нея като на безчувствен предмет. Тя беше „то“.

Но сега, когато беше „тя“, нещата бяха по-неясни. По-малко определени. Сега, когато беше личност, сега, когато беше жива в действителност, установи, че не желае да лишава друго живо същество от същата възможност, не и ако можеше да го избегне. Което беше, открито признаваше пред себе си тя, страшно неудобно.

С намръщена физиономия, тъмна, колкото косата й, пристъпи напред от прикритието си и бавно се приближи към Радаман. Извади чифт белезници от раницата на гърба си, като внимаваше веригата да не издрънчи. Не спираше да държи Скиптъра насочен към него, не искаше да убива, ако можеше да го избегне, но не беше глупава — затова внимателно избираше стъпките си. Подът беше осеян с магазинни боклуци. Беше на средата на пътя, а Радаман още не беше отворил очи.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно бучеше собственият й пулс в главата. Беше сигурна, че ще чуе думкането на сърцето й. Ако не него, то поне нелепо шумното дишане. Кога беше започнала да диша така шумно? Нормално е да помисли, че е редно някой да го беше споменал.

На три крачки от него Стефани спря и се огледа, търсейки да види райетата. Нищо. Защо не изчака? Защо трябваше да го прави сам-сама? Толкова ли имаше какво да доказва? Дали ако се справи с Радаман без чужда помощ, щеше да означава, че тя е достоен партньор? Дали щеше да оправдае удълженото й съществуване?

Не беше свикнала с всички тези противоречиви мисли, които рикошираха из главата й.

Още три стъпки и тя протегна ръка с приготвените белезници.

Очите на Радаман се отвориха внезапно.

Той се вторачи в нея. Тя се вторачи в него.

— Ъъм… Това е сън? — опита тя, а към нея полетя вълна от енергия.

Направи кълбо и с някаква далечна част на съзнанието си осъзна, че е с празни ръце, а когато спря, погледна нагоре и видя Радаман да стои със Скиптъра в ръка.

— Виждал съм това по книгите — рече. Беше американец. — Истински е, нали? Древните наистина са го използвали да убиват Безликите, да ги прогонят от тази реалност. Оригинален Богоубиец. — Докато тя се изправяше, той насочи Скиптъра към нея, а после се намръщи. — Не работи.

— Сигурно е счупен — отвърна Стефани. — Ще ми го върнеш ли?

Тя протегна ръка. Той я загледа за още миг и се ококори.

— Ти си нея.

— Не — отговори тя.

Той пусна Скиптъра и ръцете му започнаха да светят.

— Ти си нея!

— Не съм! — каза тя, преди той да атакува. — Мислиш, че съм Даркесата, но не съм! Аз съм нейното отражение! Аз съм съвсем нормална!

— Ти уби приятелите ми!

— Спри! — извика тя, сочейки към него. — Спри там! Ако бях Даркесата, можех да те убия още в този миг, нали така? Нямаше да ми трябват белезници, за да те усмиря. Чуй ме. Валкирия Каин имаше отражение. Това съм аз. Валкирия Каин превъртя, стана зла и се превърна в Даркесата, но аз все още съм тук. Значи не съм Даркесата и не съм убила приятелите ти.

Долната устна на Радаман потрепери.

— Ти не си отражение.

— Отражение съм. Или поне бях. Еволюирах. Казвам се Стефани. Приятно ми е.

— Това е номер.

— Не — отвърна Стефани. — Ако беше номер, щеше да е доста по-хитър от това.

— Аз трябва… трябва да те убия.

— И защо би искал да го направиш? Работя с Убежището. Войната свърши, нали така? Нали помниш това? Всички отново сме на една страна, макар че вие, пичове, нещо се позагубихте и сега ние командваме парада. Така че, щом ти казвам да се предадеш, значи се налага да се предадеш. Съгласен?

— Никой вече не ми нарежда — отвърна Радаман.

— Ференте, не искаш да направиш нещо, за което да съжаляваш. Усилвателят повиши нивото на магията ти, но те направи нестабилен. Трябва да те върнем и да наблюдаваме състоянието ти, докато станеш отново нормален. В момента не разсъждаваш ясно.

— Много ясно си разсъждавам. Да те убия може да не върне приятелите ми обратно, но, дявол да го вземе, със сигурност ще ме накара да се усмихна.

— Виж, това — обади се Скълдъгъри Плезънт, притискайки дулото на оръжието си към слепоочието на Радаман, докато пристъпваше към него, — е притеснително нездравословно.

Радаман замръзна, ококорил очи. Скълдъгъри си стоеше там в раираното си величие, шапката му — шикозно под ъгъл, черепът му — улавящ светлината.

— Не ми се ще да ти хрумват разни идеи — продължи Скълдъгъри. — Ти си могъщ, но не достатъчно, че да можеш да си тръгнеш с куршум в главата. Арестуван си.

— Никога няма да ме хванете жив.

— Наистина смятам, че трябва да премисляш какво казваш, преди да го кажеш. Не звучиш много смислено. Стефани, май си изпуснала белезниците си. Имаш ли нещо против да ги вдигнеш и да ги сложиш на…

Радаман се придвижи по-бързо, отколкото очакваше Стефани. По-бързо, дори, отколкото очакваше Скълдъгъри. За част от секундата оръжието му се изпързаля по пода, а самият Скълдъгъри отскачаше от търсещите ръце на Радаман.

— Не можете да ме спрете! — изпищя Радаман.

Вратовръзката на Скълдъгъри се беше накривила. Той я оправи с кратки и отсечени движения.

— Искахме да те приберем без насилие, Ференте. Не го прави по-трудно, отколкото трябва да бъде.

— Нямате и представа какво е да разполагаш с такава сила — отвърна Радаман, а яростта проблясваше в очите му. — И искате от мен да се откажа от нея? Да стана пак такъв, какъвто бях?

— Това ниво на мощ няма да продължи още дълго — рече Скълдъгъри. — Знаеш го. Вече започва да спада, нали? След петнайсет дни ще има повече спадове, отколкото върхове, а до края на месеца ще си отново какъвто си беше. Неизбежно е, Ференте. Така че си направи услуга. Предай се, преди да свършиш някоя голяма беля. Ще ти помогнем с всичко, от което имаш нужда, а когато всичко приключи, ще се върнеш към стария си живот. Алтернативата е да продължиш както досега, докато не нараниш някого. Ако го сториш, бъдещето ти ще представлява затворническа килия.

— Боиш се от силата ми.

— Както би трябвало и ти.

— И защо да ме е страх? Това е най-великото нещо, което ми се е случвало.

— Това? — попита Скълдъгъри. — Сериозно? Я се огледай, Ференте. Намираме се насред някакъв супермаркет. Най-великото нещо, което ти се е случвало и ти реши да изтарашиш супермаркета? Наистина ли си толкова ограничен?

Радаман се усмихна.

— Това ли? О, това не го направих аз.

— Не? А кой го направи?

— Приятелите ми.

Стефани не успя да се сдържи — трябваше да се огледа.

— И къде са сега приятелите ти? — попита Скълдъгъри.

Радаман сви рамене.

— Наблизо. Не се отдалечават много. Бяха много след разните битки, а аз открих една група и ги прибрах под крилото си. Не приказват много.

Стефани долови слаба миризма във въздуха.

— Кухи хора?

— Дадох им имена — заяви Радаман — и ги облякох с дрехи. Нарекох ги на приятелите ми, онези, които Даркесата уби. Мисля, че им харесва да имат имена, не че са го показвали досега.

— Кухите хора не харесват нищо — отвърна Стефани. — Не мислят. Не чувстват.

— И отраженията не би трябвало да чувстват — рече Радаман. — Но ти казваш, че чувстваш. С какво си по-различна от тях?

— Защото съм истинска личност.

— Или само си мислиш, че си.

— Ако се предадеш — обади се Скълдъгъри, — обещавам да вземем и приятелите ти и да се държим добре с тях. Щом ефектът на Усилвателя отмине, ще ти ги върнем. Имаме ли сделка?

— Знаете ли какво наистина харесват? — попита Радаман, сякаш изобщо не беше чул Скълдъгъри. — Харесва им да смачкат някой на кайма. Харесват да гледат как се разплисква кръв. Обичат да усещат трошенето на костите под юмруците си. Ето на това се радват приятелите ми. Това ще ги направи щастливи.

— Не искаш да направиш това — каза Скълдъгъри.

Радаман се усмихна, изви устна и свирна кратко.

Скълдъгъри махна с китка, докато тичаше към Радаман, запращайки Скиптъра към ръцете на Стефани. Радаман го хвана, метна го и скочи след него, а преди тя да успее да изтича за помощ. Кухите хора тръгнаха към нея, препъвайки се в планина от кутии с корнфлейкс. Кухи хора в дрехи — изглеждаха нелепо в костюмите, които не им бяха по мярка, и смешни в роклите с флорални мотиви.

От кристала, вграден в Скиптъра, се изстреля черна светкавица и превърна трима от тях в пепел, без да се чуе и звук. Отново просветна светкавица и отново, но те не спираха да прииждат, появиха се още Кухи хора отзад и вече затваряха кръга около нея. Имаха този неприятен навик. Бяха бавни, непохватни и глупави, но именно когато ги подценяваха — и най-опасни.

Стефани се стрелна надясно, прочиствайки си пътя и се гмурна под тежките ръце, посегнали да я сграбчат. Поведе ги по една тясна пътека, заградена от двете страни с големи тежки фризери, обърна се с лице към тях и започна да отстъпва заднишком, докато се приближаваха към нея. Броят не значи нищо, когато можеш да притиснеш врага натясно. Скълдъгъри я беше научил на това. Всичко опира до избора на място за боя.

Черният кристал изплю припукваща енергия. Ако можеше да убива откачени богове, чиито вид караше хората да полудяват, значи и изкуствени създания с кожа от хартия и без нито една мозъчна клетка помежду хартията, нямаха особен шанс. Експлодираха на прах, който се носеше към пода и биваха стъпкани от безмозъчните им събратя. Не спираха. Разбира се, че не. Не познаваха страха. Нямаха усещане за собствената си личност. Бяха жалки имитации на живота, много подобно на онова, което беше Стефани преди. Някога.

Но сега Валкирия Каин я нямаше и Стефани Еджли беше всичко, което остана от нея.

От друга част на супермаркета чу трясък от битката на Скълдъгъри с Радаман. Не се притесняваше. Той можеше да се грижи за себе си.

Сенките се раздвижиха около нея и един юмрук я уцели по ръката. Пръстите й се отпуснаха и Скиптърът се търкулна под една обърната лавица. Стефани се хвърли надолу с ругатни. Единственото й оръжие остана шоковата палка на гърба, която имаше ограничен заряд и беше безполезна срещу всичко, лишено от нервна система. Тя затича покрай един рафт с микровълнови печки и блендери, тенджери и тигани. Грабна един черпак от неръждаема стомана, който пораждаше очаквано незадоволително усещане в ръката й, а след това веднага го пусна, в мига, в който забеляза единствената останала кутия с комплект кухненски ножове. Издърпа я от рафта и я метна право в лицето на най-близкия Кух човек. Кутията падна, а ножовете се пръснаха по пода.

Стефани грабна двата най-големи и ги размаха, а остриетата минаха леко през шията на Кухия човек. Отвътре, като въздух от спукана гума, избълва зелен газ. Докато тичаше напред, усети вкуса на газа дълбоко в гърлото си.

Двама Кухи отпред — единият с тениска и вратовръзка, без панталони, а другият в копринена бална рокля.

Тя се спусна на колене и промушвайки се помежду им, сряза краката им, но още докато спадаха, тя вече беше отново изправена и забиваше нож за филетиране в гърдите на един от Кухите, облечен в пижама. Извърна се от изригналия газ, закашля се, а очите й се напълниха със сълзи. Нещо се размаза отпред и тя замахна към него и го избута, зрението й се влоши, а дробовете направо горяха. Стомахът й се преобърна. Усети вкуса на жлъч. Подхлъзна се на нещо. Падна. Изпусна единия нож.

Някаква ръка я сграбчи за косата, дръпна я назад и тя извика. Опита се да го намушка с втория нож, но острието се оплете в якето й, след което и то изчезна. Тя вдигна ръце и впи нокти в груба кожа, като се опитваше да я пробие. Хватът върху косата й се отпусна. Нещо изхрущя в лицето й. Светът присветна и се завъртя. Отново я удариха. Тя се прикри, ръката й правеше всичко възможно да поема тежките удари, а главата й се тресеше при всяко съприкосновение. Ако имаше магия, досега да беше подпалила Кухия човек или да му е запратила сенки, за да го разкъса. Но нямаше магия. Нямаше този лукс, на който да може да се опре, за да се измъкне от бедата. Не беше Валкирия Каин. Тя нямаше нужда от магия.

Стефани прибра колене и се завъртя по гръб. Кухият човек се надвеси над нея, малко повече от черна форма. Юмрукът му се стовари върху корема й като висяща топка и щеше да изпразни дробовете й, ако не бяха бронираните дрехи. Тя обгърна краката си и се избута настрани, претърколи се назад и приклекна, а Кухият човек леко се олюля. Тя мушна ръка във витрината до себе си, в търсене на оръжие и пръстите й се обвиха около дръжката на подочистачка. Кухият човек се насочи към нея и Стефани се изправи, размахвайки подочистачката като бейзболна бухалка.

Липсваха й дървените дръжки. Дървените имаха и малко тежест, докато тази, пластмасовата, в ръцете й просто отскачаше лекичко от главата на Кухия човек.

Тя я извъртя, вкара другия край в устата му и започна да бута, докато не го принуди да отстъпи с олюляваща се крачка, след което пусна дръжката и побягна обратно откъдето беше дошла. Погледът й се проясняваше. Вече не й се повдигаше. Един Кух се обърна към нея, но тя го заобиколи, препъна се, падна и видя Скиптъра. Хвърли се напред, мушна ръка под падналата етажерка, а пръстите й се обвиха около успокояващата му тежест. Кухият посегна към нея. Тя го превърна в прах.

Изправи се, разпердушини следващия и после още един. Още трима се появиха в полезрението й и тя се справи с тях със същата лекота. След което единствените шумове в помещението идваха от Скълдъгъри.

Тя избърза към откритата зона тъкмо навреме, за да види как Радаман изважда ръката на Скълдъгъри от ставата.

Скълдъгъри изкрещя, когато костите му се разпиляха по пода. Порив от енергия го повали на земята, а Радаман се приближи, готов да нанесе фаталния удар.

— Стой на място! — извика Стефани, насочила Скиптъра към гърдите му.

Той я погледна и се засмя.

— Това не работи, забрави ли?

Тя смени мишената и изпепели вратата зад него.

— Работи само у собственика си, глупако. А сега, ако не искаш да ти съберем останките с метла и лопатка, си сложи белезниците. — Тя ги изрита към него по пода. Те се удариха в крака му, но той не помръдна.

— Знам какво си мислиш — каза тя. — Мислиш си „Мога ли да я убия, преди да стреля?“ Е, при положение че е налице Скиптърът на Древните, най-мощният Богоубиец в света, а той може да те обърне на пепел с една-едничка мисъл, ще трябва да се запиташ…

Скълдъгъри заби задната част на оръжието си в челюстта на Радаман и момчето се извъртя в полукръг и се свлече.

Стефани се вторачи.

— Стига, бе?

Скълдъгъри побутна Радаман с крак, за да се увери, че е в безсъзнание.

— Бях на средата на нещо — рече Стефани. — Беше ми на мушка и бях започнала нещо. Давах своя принос. Не можеш да прекъсваш някого, когато дава своя принос.

— Закопчай го — каза Скълдъгъри. Той прибра оръжието, вдигна ръката си и започна да я промушва в ръкава си.

— Почти бях стигнала до най-хубавата реплика и ти… хубаво. — Стефани напъха Скиптъра в раницата на гърба си, приближи се и здраво закопча ръцете на Радаман. Изправи се, когато чу как ръката на Скълдъгъри щракна в ставата.

— Ауч — промърмори той и погледна към нея. — Извинявай? Казваше ли нещо?

— Бях много яка — отвърна тя.

— Съмнявам се.

— Бях толкова яка и цитирах един много як филм, а ти направо ми съсипа цялата работа.

— О — рече той. — Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Просто не можеш да понасяш, когато другите хора казват нещо яко, докато си твърде зает да крещиш, нали?

— Ама той ми откъсна ръката.

— Ръцете непрекъснато ти ги откъсват. А на мен рядко ми се случва да мога да кажа нещо яко и обикновено няма никой наоколо да го чуе.

— Извинявам се — каза Скълдъгъри. — Моля те, продължи.

— Е, няма да го казвам сега.

— Защо не? Очевидно има голямо значение за теб.

— Не. Няма смисъл. Той вече е с белезници. Освен това е в безсъзнание.

— Може да те накара да се почувстваш по-добре.

— Ще се почувствам глупаво — заяви Стефани. — Не мога да казвам яки неща на някой в безсъзнание.

— Не става дума за него. Става дума за теб.

— Не. Забрави. Само ще ми се смееш.

— Обещавам, че няма.

— Забрави, казах.

Той вдигна рамене.

— Хубаво. Щом не искаш да го довършиш, недей. Но може да те накара да се почувстваш по-добре.

— Не.

— Добре тогава.

Той стоеше там, загледан в нея. Тя отвърна на погледа му, отвори уста, за да продължи разговора, но той внезапно се обърна, отдалечи се, сякаш току-що си е спомнил, че може и да изглежда, да звучи и да говори като Валкирия Каин, но не беше Валкирия Каин.

И никога няма да бъде.