Дерек Ланди
Смъртта на светлината (32)

32.
Предложението за работа

Винсънт Фоу обичаше баровете на смъртните.

Имаше нещо освежаващо анонимно в тях. Можеше да си пие и да не се тревожи, че ще налети на някой, на когото е навредил някога. А той беше навредил на мнозина, трябваше да се признае. Такива бяха жертвите на войната, която водеше, войната да вземе със себе си възможно най-много хора, когато умреше. Беше необичайна война, признаваше го без бой. Всъщност, за цялото си пребиваване на тази земя, беше срещнал само четирима други, които споделяха мечтата му, а трима от тях бяха част от онова, което сега всички наричаха негова „банда“.

Сред най-приятните прозвища, с които ги назоваваха, беше „нихилистите“. Нямаше нищо против това име, макар това да беше вид нихилизъм, който нито Киркегор, нито Ницше някога биха признали от все сърце. Той гледаше на себе си като на фундаменталист-екзистенциалист, който пази дълбоко стаени психопатични и геноцидни тенденции. Искаше единствено да бъде отговорен за разрушението на света и на всички в този свят — включително и на самия него.

Но докато тази възможност му се удадеше, му стигаше да седи в баровете на смъртните и да размишлява над безсмислието на живота.

— Винсънт Фоу.

Леко обърна глава. Жената, която го заговори, беше дребна, с непокорна кестенява коса.

— Познаваме ли се?

— Срещали сме се — Жената се усмихна.

— Съжалявам. Не ви разпознавам.

— Не би могъл — отвърна жената. — Това тяло е ново. Е, ново за мен. Под наем, така да кажем. Наскоро ме пропъдиха от тялото, което обитавах. Намерих си това и макар да не е идеално, на харизан кон — зъбите не се гледат.

Смъртните в бара си пиеха и си приказваха и не обръщаха грам внимание на Фоу и на жената.

Фоу разгледа лицето й. Изглеждаше болна. Потеше се страшно, а очите й бяха кървясали.

— И какво искате от мен? — попита предпазливо.

— Ако по някакъв начин успееш да се оттеглиш от задълженията си към Чайна Сороуз, ще ти възложа работа, която вероятно ще има за резултат безвъзвратното изтребване на човешката раса.

Фоу присви очи.

— Та, как казваш, ти беше името?

— Аз съм едничката, от която се боят — отвърна жената. — Аз съм Даркесата. Проявяваш ли интерес?

Фоу не искаше да изглежда твърде нетърпелив, затова протака, преди да вдигне рамене и да каже:

— М-да. Може. Какво имаш предвид?