Дерек Ланди
Смъртта на светлината (6)

6.
Моят нормален живот

Вкъщи.

Прибирането вкъщи винаги я караше да се усмихва. Онези странни дни, изпълнени с неловки мълчания и спорадични, влудяващи изблици на приятелски чувства, бяха поносими, само поради факта че Стефани имаше дом, в който да се прибере в края на всичко това. Усмивката се разтегли още щом слезе от Бентлито и стана още по-широка, когато отвори входната врата.

Комфорт.

Не, повече от комфорт. Принадлежност.

Баща й беше в дневната, майка й сновеше из къщата, а по това време на вечерта, Алис вече спеше в леглото си. Цялото й семейство — живи и в безопасност. Избутвайки онова, което знаеше за евентуалната им съдба в едно тъмно ъгълче на съзнанието си, Стефани се качи в стаята си, преоблече се в дънки и суитшърт с качулка и натика Скиптъра и шоковата палка под леглото си. Вмъкна се боса в стаята на Алис и погледна към нея, спяща в креватчето.

— Хей, здрасти — прошепна. — Съжалявам, че не успях да си поиграя с теб днес. Вършех важни работи. Когато всичко свърши, ще мога да си играя с теб всеки божи ден, обещавам.

Алис си лежеше със затворени очи и отворена устичка, цялата — красота. Стефани почувства такова непреодолимо чувство на обич, и не за пръв път, чисто пронизващо вълнение, че този живот сега е неин. Тя имаше семейство. Родители и сестра. Беше нормално момиче, което живееше нормален живот. Или щеше да е нормален, само да се отървеше от цялата тази странност.

Тя се измъкна на пръсти от стаята и слезе долу. Първата спирка беше кухнята. Беше гладна от часове, но не посмя да каже на Скълдъгъри. Беше започнала да чувства, че тези нейни биологични нужди — да яде, да пишка, бяха усложнения, за които можеше и да не го уведомява. Нещата и без това бяха обтегнати помежду им и не искаше да го дразни още повече.

Тя си притопли малко от остатъците в микровълновата и ги прокара с чаша студено мляко. Стомахът й вече не къркореше и тя изми чинията си и си взе чашата в дневната. Баща й дори не отлепи очи от телевизора.

— Мхм — рече той, махвайки с ръка.

— Здрасти, тате. Какво гледаш?

— Телевизия.

— Какво дават?

— Филм.

— Как се казва?

Той не отговори.

— Тате? Как се казва?

— Трите дни на Кондора.

— Хубав ли е?

— Ммхмм.

— Оплетено ли е?

— Много.

— И за какво се разправя?

— Не съм сигурен — рече той. — Май за някаква птица.

Стефани го остави с филма му и вдигна един запечатан плик от малката масичка. Някой беше написал „Семейство Еджли“ върху него с почерк, който не й беше познат. Вътре нещо се плъзна. Тя вкара пръста си, разкъса плика и в шепата й падна една флашка.

— Какво е това? — попита.

— Кое какво е?

Тя се обърна и му показа флашката.

— О, това ли — отвърна той, отново насочвайки вниманието си към телевизора. — Не знам какво е.

— Това е флашка — рече тя.

— Щом си знаела, защо ме попита?

— Беше в плик, адресиран до нас.

— Тъй ли? — попита баща й. — Странна работа. Много странна. Е, странна е донякъде, ама не чак толкова — Той спря филма на пауза. — Въобще нямам идея какво се случва в този филм.

— Кой е изпратил този плик?

— Хмм? О, някой почука на вратата, предаде го, каза нещо и си тръгна. Най-странното нещо, което съм виждал, само дето, отново — не беше чак толкова странно.

— Кой беше? — попита Стефани.

— Нямам и най-малка представа.

— Какво каза?

— Не си спомням много добре. Беше преди седмици. Стоеше си там, човекът, и си спомням, че си помислих „Това е необичайно“. Изглеждаше сякаш ей сега ще се разплаче или ще ме прегърне, или двете наведнъж. Май ми каза нещо като „За мен е чест да се запозная с вас“. Което, разбира се, си е така, само дето повечето хора обикновено не го казват на глас.

— И не си отворил плика?

— Щях — отвърна баща й, — ама ми доскуча. Само това ли беше вътре? Нямаше ли и писмо към него?

— Само това.

— Смяташ ли да погледнеш какво има на него? — попита той. — Само не знам дали е разумно. Може да е вирус, изкуствен интелект като Скайнет, който просто иска да предизвика ядрена война, за да може господарите роботи да ни завладеят. Не знам дали бих поел отговорността да задействам цялото това нещо. Искам да кажа, може би щях, понеже тогава поне щях да стана известен, но като си представя, че ще доведе до нечия смърт… Направо не знам. Разкъсват ме противоречия.

— Съмнявам се да предизвика Армагедон.

— Но не можеш да си сигурна, нали? Не съм подготвен да оцелея в Армагедон, Стеф. Може би някога щях да поведа и съпротивата, но вече съм омекнал. Изгубил съм форма. Сега нося пантофи. А преди не носех.

— Каква е тази работа с пантофите? — обади се майката на Стефани, докато влизаше в стаята.

— Татко просто казваше, че никога не би повел съпротивата срещу армията на роботите, понеже носи пантофи.

— Това си е съвсем вярно — изкоментира майка й.

— Значи решено — рече баща й. — Когато армията на роботите се обяви пред света, ще съм един от първите предатели, които ще продадат човешката раса.

— Леле — рече Стефани.

— Е, това вече е изненада — каза майка й.

— Това е единственият начин — обясни бащата. — Трябва да се уверя, че семейството ми ще оцелее. Вие двете и онова, по-малкото…

— Алис.

— Тя де. Вие сте всичко, което има значение за мен. Вие сте всичко, за което ме е грижа. Ще предам човешката раса, за да може роботската армия да ви пощади. И после, по-късно, ще предам и вас, за да може роботската армия да пощади мен. Това е опасен сценарий, но някой трябва да изяви желание да поеме големите рискове и проклет да съм, ако позволя на друг да си играе с бъдещето на семейството ми.

— Толкова си смел — рече майката на Стефани.

— Знам — отвърна баща й, а после, по-тихо, — знам.

Стефани се ухили, остави флашката на масичката и отиде до дивана, потъна в него и сви крака под себе си. Всички заедно догледаха Трите дни на Кондора, след което Стефани и майка й обясниха сюжета на баща й. Когато най-сетне остана доволен, си казаха лека нощ и Стефани се качи в стаята си. Мушна се под завивките и затвори очи, но секунди по-късно телефонът й изписука. Прочете съобщението, изпрати отговор и включи нощната лампа, докато сядаше в леглото, придържайки завивките към себе си.

Флетчър Рен се появи от нищото насред стаята й.

— Здрасти — прошепна той.

— Привет.

Той седна на леглото. Изглеждаше добре — силен и здрав. Сякаш имаше тен. Косата му беше върхът. Наведе се и се целунаха.

— Вкусен си — рече тя.

— Тъкмо бях в Нова Зеландия и ядях ягоди. Искаш ли малко? Можем да отскочим и…?

— Легнала съм вече — отвърна Стефани с усмивка. — Време е за сън. А и Скълдъгъри ще ме вземе утре рано, за да отидем при Касандра Фарос, така че никакви бързи разходки.

— Хич не си забавна.

— С Ловците на чудовища ли беше в Нова Зеландия или само заради ягодите?

— Ягодите — каза Флетчър. — Има един малък магазин в Уелингтън, много ми е любим. Ягодите им винаги са най-хубавите, не знам защо.

Тя се облегна назад.

— Е, как е животът като големия лош Ловец на чудовища? Вече официално ли е?

Той се ухили.

— Да и много се забавлявам. Донегън и Грейшъс са доста готини. Грейшъс обаче е такава невероятна откачалка. Сякаш всяко нещо, което е обичал на тоя свят, сега е върху тениска. Поканиха и Дей Мейбъри да се включи също, разбра ли? Каза, че не може, че е по-скоро самотен вълк — това му бяха точните думи, но се съгласи да е Ловец на чудовища по спешност и да го викат, само когато има нужда. Сега обаче, няма отърване от него.

Стефани се разсмя меко.

— Звучи сякаш добре се разбирате.

— Така е — отвърна Флетчър с кимване. — Приятно е да си част от нещо, което… променя нещата, сещаш ли се? Преследваме ренегатите с всичките им свръхзаредени сили и ги ступваме, слагаме им белезниците и ги хвърляме в килията. Не им позволяваме да убиват невинни, спираме ги да демонстрират магия на обществено място и продължаваме към следващия. Усещането е… просто страхотно. Да си полезен.

— Виж ти — рече Стефани. — Гаджето ми се гордее с работата си.

— Гадже ли съм ти? — попита той, извивайки вежда.

Усмивката й се изпари.

— Не си ли?

— Не знам. Искаш ли да бъда?

— Ами… да.

Той се наведе по-близо.

— Добре. Тогава предполагам, че съм ти гадже. А ти гадже ли си ми?

— Нещата обикновено така вървят.

Той я целуна отново.

— Хубаво.