Дерек Ланди
Смъртта на светлината (7)

7.
Видения

Скълдъгъри беше на пристана съвсем навреме на следващата сутрин, понеже Скълдъгъри винаги беше на пристана навреме. Стефани пък вечно закъсняваше с няколко минути. Валкирия рядко закъсняваше, но пък Валкирия се наслаждаваше на цялата тази работа много повече.

— Съжалявам — рече Стефани, закопчавайки колана си. — Татко не щеше да излиза изпод душа.

Скълдъгъри кимна, не каза нищо, след което излязоха на пътя. Стефани се отпусна назад в седалката си. Страхотно. Още един от онези дни.

Касандра Фарос беше готова и ги чакаше, когато пристигнаха. Вратата на колибата й беше отворена и Скълдъгъри мина напред. Слязоха долу в избата, където въглените под решетката на пода вече мъждукаха в оранжево, изпълвайки помещението с гъста лепкава мъгла. Касандра седеше на стола с отворен чадър и удобно го държеше над главата си. Набръчканото й лице, оградено от падаща сива коса, се разля в усмивка щом ги видя.

— Здравейте, здравейте — весело поздрави тя.

Стефани харесваше Касандра. Беше от малцината, които не се държаха с нея като с жалка заместничка на истинската личност.

— Настъпили са известни промени в последното видение, което ви показах — започна тя. — Скълдъгъри, бъди душичка и пусни водата, моля те. Сега, докато ми е още прясно в главата.

Скълдъгъри завъртя крана на стената и водата бликна от тръбите на тавана. Въглените засъскаха и се вдигна пара. Скълдъгъри изчака, докато Касандра се изгуби от поглед, а после спря водата.

Първия път, когато Валкирия беше слизала тук долу, беше видяла видението на Касандра за бъдещето. Вторият път разкри по-големи подробности и отново имаше някои разлики. „Узнаването на бъдещето вече го променя“ им беше казала Касандра. Вторият път видението беше започнало с Ърскин Ревъл в одеждите му на Старейшина, с оковани ръце, крещящ в агония. Това бъдеще вече се беше сбъднало с две дребни разлики — Ревъл не беше облечен в одеждите и стаята, в която се случваше това, не беше същата от видението.

Този път, когато Стефани беше на мястото на Валкирия, видението отново се различаваше. Не започна с тичащия Гастли. Започна с Танит, която се препъваше из мъглата, с една ръка върху корема си, а с другата — стиснала меча. Този път не я заобикаляше разрушен град, а един от коридорите на Убежището. Тя се подпря на стената и поспря за малко, колкото да си поеме дъх.

— Май има смисъл — каза тя, поглеждайки към някого точно над рамото на Стефани, — отново всичко да опре до теб и мен, след толкова време.

Една фигура мина право през Стефани и тя отскочи, разкъсвайки парата.

Танит се опита с всички сили да се изправи.

— Ела и се пробвай… — каза тя, но думите й избледняха, както и образът й, парата се завъртя и Стефани видя себе си, застанала насред града.

Защото това беше именно тя. Беше Стефани. Когато Валкирия беше видяла това, не можеше да разбере как е възможно Валкирия Каин и Даркесата да присъстват във видението по едно и също време. Но, разбира се, никога не бе имало Валкирия Каин. Винаги са били Стефани и Даркесата. От самото начало е трябвало да бъде така.

Стефани във видението беше облечена в разпрана и кървава тениска — черна като панталоните. Без яке. Ръкавицата на смъртоносното докосване беше на дясната й ръка, а на лявата имаше татуировка. На гърба — раница, чийто ремък минаваше пред гърдите — същата раница, с която Стефани беше и сега, за да носи Скиптъра.

— Виждала съм това и преди — каза бъдещото й аз, като вдигна поглед и погледна право в очите на Стефани. — Наблюдавах точно от… там. Здрасти. Точно в този момент се случва всичко, но ти вече го знаеш, нали? Поне си мислиш, че знаеш. Мислиш си, че това е моментът, в който ги оставям да умрат.

— Стефани!

Гласът беше толкова истински и толкова пронизителен, че Стефани за миг забрави, че е дошъл от видението и се огледа да намери баща си, докато сърцето й се свиваше. Паниката премина така внезапно, както дойде — не беше истинско, още не, и тя продължи да наблюдава родителите си — майка й с Алис на ръце, докато те претърсваха руините.

Бъдещото й аз поклати глава.

— Не искам да виждам това. Моля те. Не искам това да се случва. Позволи ми да го предотвратя. Моля те, позволи ми да го предотвратя. — Тя извади нещо от джоба си и го погледна, а сълзите се лееха от очите й. — Моля те, задействай се. Моля те, позволи ми да ги спася.

Бъдещото аз на Стефани се изгуби в нов облак пара, която разлюля образите на родителите й, но не успя да ги разпръсне изцяло.

— Стефани! — викаше баща й. — Тук сме! Стеф!

Даркесата се приземи зад тях, а асфалтът се напука. Сенките я покриваха от главата до петите и тя се усмихна, когато бащата на Стефани застана пред жена си и детето си.

— Върни ни дъщерята — каза той.

Даркесата не отговори. Само се усмихна.

— Върни я! — изрева Дезмънд Еджли и в следващия момент беше обгърнат в черни пламъци.

Стефани знаеше, че предстои, но пак я удари като юмрук. Тя се сви, изквича като ранено куче и за щастие нахлу още пара и отнесе видението. Замести го ново — на черна шапка, която лежеше върху пропукания асфалт на улицата. Вятърът се опитваше да играе с нея, да я обръща и търкаля, но шапката излезе корава и бризът се отказа. Една ръка в ръкавица посегна надолу, вдигна шапката и изтупа праха от нея. Скълдъгъри, облечен в черно, я постави обратно на главата си, нагласяйки точно ъгъла на периферията, като изглеждаше страхотно, докато го правеше.

Краят вече приближаваше, както си знаеше Стефани. Остана само Даркесата да…

… и ето я вече и нея.

Даркесата бавно се приближаваше зад Скълдъгъри, а той се обърна, без да бърза. Презареди оръжието си.

— Любимата ми малка играчка — рече Даркесата, а гласът й отекваше в помещението.

— Оръжието ми ли имаш предвид, или мен? — попита Скълдъгъри.

Даркесата се разсмя.

— Нали знаеш, че след малко ще умреш? И пак се бъзикаш.

Скълдъгъри погледна леко нагоре.

— Аз обещах.

Даркесата кимна:

— До самия край.

— Точно така — отвърна той. — До самия край.

Той тръгна напред, стреляйки с пистолета си. Беше направил три крачки, преди оръжието да падне на земята, последвано веднага от ръкавицата му. Стефани погледна истинския Скълдъгъри, като й се искаше да има лице, което да разчете, докато той наблюдаваше как бъдещото му аз се разпада на части, как падат крайници, как се разпиляват кости. Скълдъгъри във видението се свлече, а Даркесата вдигна черепа му.

Целуна го по зъбите, после го пусна, и докато се вдигаше пара и последните щрихи на видението изчезваха, се обърна, погледна Стефани право в очите и се усмихна.