Дерек Ланди
Смъртта на светлината (11)

11.
Скъпа, прибрах се

Животът като жена имаше своите възходи и падения.

Възходите: хората го слушаха много повече. Когато беше мъж, Вориен Скейпгрейс беше установил, че му е трудно да го приемат насериозно. Но след като мозъкът му беше преместен в тялото на червенокоса стройна жена, всички като че ли започнаха да намират много повече време за него. Това беше добре за кръчмарския бизнес.

Паденията: понякога се чувстваше така, сякаш хората всъщност не го слушаха. Понякога му се струваше, че биха се смели на всяка бездарна шега, която кажеше, стига тя да излизаше от новите му сочни и невероятно меки устни. Също така, не му допадаха всички онези погледи, които го следваха, когато тръгваше да сипва питие на някой клиент. Беше смущаващо.

Смущаващо беше и да върви по улицата. Беше твърде стеснителен, за да се чувства удобно. Беше напуснал Роърхейвън и беше отишъл в Дъблин преди седмица, но стана дори още по-зле. За цялото това време, прекарано далеч от света на смъртните, беше забравил какви са смъртните. Дори не се опитваха да прикрият вторачените погледи. Неколцина — някакви случайни минувачи, си позволяваха дори коментари по повод външността му.

И това беше приемливо?

Много беше виждал добрият стар Скейпгрейс. Във времената, когато беше самопровъзгласил се Върховен убиец, се беше заобиколил с убийци и отрепки, и религиозни психопати. Във времето, когато беше самопровъзгласил се Крал на зомбитата, се беше заобиколил с развала и зло, и гнилоч, и разложение. Беше виждал да се случват много лоши неща. Беше срещнал много лоши хора. Но те бяха, по някакъв начин, професионално лоши. Бяха луди или извратени, или просто зли, но носеха атмосфера на професионализъм, където и да отидеха. И със сигурност не подвикваха като разгонени котараци, нито подсвиркваха, щом видеха да минава някоя жена, чиито форми одобряваха.

Когато се прибра в Роърхейвън, се зарече никога повече да не напуска, освен ако няма абсолютна наложителност, понеже в Роърхейвън поне имаше убежище. И не ставаше дума за огромния палат в центъра на града, не. Не беше онова, обграденото от Секачи и ръководено от Чайна Сороуз. Убежището на Скейпгрейс беше една малка къщичка, сбутана в крайчеца на южния квартал и това беше мястото, където се завръщаше в края на всяка поредна дълга вечер в кръчмата.

Влезе през входната врата, окачи палтото си на закачалката и продължи към кухнята. Клюмна. Беше ред на Кларабел да чисти, но Кларабел имаше уникалната дарба да прави неща, които имаха смисъл само за нея. Начинът й на чистене, например, включваше да хване всичко, което беше разхвърляно и да го премести в другия край на стаята. Отнемаше точно толкова време, колкото да почистиш, но крайният резултат беше далеч от задоволителен.

По стълбите се зададоха леки стъпки. Обвита в пухкав розов халат за баня и обута в пухкави розови пантофи, върху които се кандилкаха еднакви топчета за пинг-понг, оцветени като очички, косата на Кларабел беше в яростен нюанс на зеленото.

— Здрасти — рече тя.

Не се впусна в безкрайно бърборене, което беше необичайно. Крайно необичайно.

— Какво си направила? — попита Скейпгрейс.

Цяла поредица от изражения се изреди върху лицето на Кларабел. Първо — възмущение, след това смирение, последвано от надежда, прогонено от объркване и накрая повалено и заместено от невинност.

— Нищо.

— Да не си подпалила пак нещо?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

Тя се намръщи, после кимна.

— Къде беше досега?

— Горе в стаята ми — отвърна тя. — Сортирах си любимите чорапи. Имам седем. Снежанка е имала седем джуджета, знаеше ли? Аз пък имам седем чорапа. Като Снежанка съм в известен смисъл.

— Снежанка е почиствала кухнята от време на време.

— Тя си е имала малки птичета и катерички да й помагат. Аз успях да намеря само един таралеж, но беше безполезен. Пак трябваше да върша всичко самичка.

— Да преместиш нещата не значи да ги почистиш.

— Искаш ли да знаеш каква беля съм направила?

Той въздъхна.

— Да.

Кларабел присви устни, както правеше обикновено, когато се опитваше да намери най-добрия начин да каже нещо. Преди да успее да си признае, входната врата се отвори и влезе Бияча.

— Прибрах се! — извика, макар че ги виждаше и двамата в кухнята.

— Джералд! — възкликна Кларабел и тръгна към него. Бияча прегърна Кларабел, обвивайки я с масивните си мускулести ръце. — Добър ли беше денят ти? Случи ли се нещо забавно?

— Всеки ден е забавен, когато правиш това, което обичаш — отвърна Бияча и отправи пламенна усмивка към Скейпгрейс.

Скейпгрейс го игнорира, отиде до хладилника и ги остави да си чуруликат. Сипа си чаша мляко, облегна се на печката и отпи.

Беше тъжно колко бързо свикна отново с нормалните неща. Животът като Крал на зомбитата, макар и в резултат на самозалъгване, означаваше, че магията го изхранва — и него, и все повече разпадащото се негово тяло. Но след като доктор Най постави мозъка му в новия му дом, се налагаше да се справя с постепенното събуждане на естествените телесни функции. Нормалните неща като хранене и пиене се бяха превърнали в удивителни приключения на сетивността. Чаша мляко беше удоволствие. Но сега? Сега отново си беше просто чаша мляко. Колко бързо се загуби тръпката.

Бияча и Кларабел влязоха в кухнята и все още си говореха. Не им обърна внимание. Доста често го правеше напоследък. Просто не можеше да призове онзи гняв, който насочваше към Бияча ежедневно. Беше… изчезнал. Беше се изпарил бавно, бавно през последните няколко седмици. Бияча, разбира се, го забеляза. Винаги забелязваше такива неща. Но докато той смяташе, че всичко е резултат от нормалния живот и може би дори омекване и нарастваща привързаност, на Скейпгрейс му беше ясно за какво иде реч. Гневът беше утихнал, защото беше победен. Вече нямаше смисъл от него. Беше загубен.

Скейпгрейс живееше в покрайнините на град, пълен с магьосници. Вече не беше достатъчно заблуден, за да се нарича Върховния убиец. Не беше достатъчно мъртъв, за да се нарича Крал на зомбитата. Беше просто поредният гражданин, просто обикновен човек, чийто мозък бе трансплантиран в тялото на красива жена. Беше нормален. Беше редови. А това беше неговият живот.

— Господарю? — обади се Бияча.

Скейпгрейс отметна разкошната си коса от лицето си и вдигна поглед.

— Хмм? Какво?

Бияча и Кларабел го гледаха с неподправена загриженост в очите. Старият Скейпгрейс щеше да ги изгледа презрително в този момент. Новият Скейпгрейс не виждаше смисъл.

— Казвах, че съм измил пода на кръчмата, както ме помоли — продължи Бияча.

— А аз казвах, че не бива да караш Джералд да прави това всеки път — заяви Кларабел. — Той не ти е роб.

— Нямам нищо против, наистина — изчерви се Бияча.

— А трябва — отвърна Кларабел. — Скейпи, просто не е хубаво, дето се държиш с Джералд така. Той ти е най-добрият приятел в целия свят, а вие двамата сте моите най-добри приятели в целия свят, а най-добрите приятели не трябва да се отнасят един с друг по този начин.

Денят беше дълъг. Всичко, което искаше Скейпгрейс, беше да се изкъпе и да си легне.

— Права си — рече. — Съжалявам.

Те стояха срещу му и мигаха на парцали.

— Съжаляваш? — попита Бияча.

Раздразнението припламна нейде в дълбините на съзнанието на Скейпгрейс, след което изгасна.

— Да. Съжалявам.

— Ти… ти никога не си ми го казвал преди — рече Бияча със сълзи на очи. Мили Боже, сега щеше да се разреве.

— Тогава не съжалявам — избърбори Скейпгрейс в опита си да удържи неловката демонстрация на чувства. — Сега по-добре ли се чувстваш?

Ръцете на Бияча се надигнаха към устата му, а сълзите се лееха по идеалните му скули.

— Преди никога не ти е пукало как се чувствам.

Скейпгрейс започна да върти очи, но загуби ентусиазъм на средата и просто загледа тавана в крайна сметка.

— Добре ли се чувстваш? — попита Кларабел.

За втори път през последните няколко минути, Скейпгрейс въздъхна.

— Добре съм си.

— Ама наистина добре?

— Естествено. Кръчмата върви добре. Имаме си постоянна клиентела. Някои идват всяка вечер. Какво има да се оплаквам?

— Не знам — рече Кларабел. С естествена елегантност, тя се метна на кухненската маса и седна върху нея със скръстени крака, докато съдовете, които избута, се разбиваха по пода около нея. — Ти ми кажи.

Скейпгрейс се поколеба. Винаги бе гледал на себе си като на старомоден тип, не от онези, дето говорят за притесненията си. Но, предполагаше той, обстоятелствата се бяха променили. Един поглед към отражението му в прозореца го потвърди.

— Винаги съм искал да правя нещо важно — отвърна. — Да бъда някой важен. Да имам значение.

— Ти имаш значение — за мен — обади се Бияча.

Старият Скейпгрейс щеше да метне нещо по него за това изказване. Новият Скейпгрейс не си направи труда.

— Никога не съм искал да бъда нормален — продължи. — Но ето на, повече нормален от това, няма накъде. В Роърхейвън. Аз съм… редови.

Кларабел се намръщи.

— Искаш да напуснеш ли?

— Не. Нищо подобно…

— Но ако си тръгнеш — продължи Кларабел, — обещаваш ли да ме вземеш със себе си?

— Не си тръгвам.

— Хубаво — отвърна щастливо Кларабел. — Само недей да решаваш да тръгваш една сутрин, преди да съм станала. Тогава ще се събудя и теб няма да те има и Джералд също няма да го има, и аз ще съм сам-сама в тази къща и няма да имам приятели.

Бияча я обгърна с гигантската си ръка през раменете.

— Никъде няма да ходим.

Тя кимна.

— Понеже ми е трудно да си намирам приятели. Хората мислят, че съм странна, понеже понякога виждам неща, които всъщност не са там и само защото казвам неща, които не разбират. Не искат да ми бъдат приятели. Но вие, момчета, не се интересувате от такива работи. Вие двамата сте наистина готини.

— Не си тръгвам — рече Скейпгрейс. — Просто се самосъжалявам, това е.

— Защо?

— Не знам, пред… предполагам, че просто се виждам как прекарвам остатъка от живота си като обикновен човек.

— Ти не си обикновен — отвърна Кларабел. — Никой от нас не е.

— И аз се натъжавам — включи се Бияча. — Не искам да притеснявам никого с това, обаче… искам да кажа, да, новото ми тяло е чудесно. Наистина. Обаче всеки път щом се погледна в огледалото, виждам някой, който не съм аз. Не мисля, че това усещане ще изчезне някога.

Скейпгрейс кимна.

— Винаги гледаш в лицето на непознат.

— А това ти влияе — добави Бияча. — След известно време, усещането за новост изчезва и просто ти се иска да видиш отново собственото си лице.

— Забравяш откъде си дошъл — меко каза Скейпгрейс. — Забравяш кой си.

Кларабел се приведе напред.

— Ще се почувствате ли по-добре, ако си спомните?

— Да.

Тя се усмихна.

— Значи новината, която имам, е добра новина. Днес ходих на експедиция. Никога не бях ходила в лявата част на Медицинското крило преди, понеже като вляза през вратата, винаги завивам надясно.

Скейпгрейс се намръщи.

— Защо?

— Ми не знам. Винаги съм искала да завия наляво, но не съм го правила. Сигурно в предишния си живот съм завила наляво един път и са ме обезглавили или нещо подобно, така че никога не съм искала да завивам в тази посока. Обаче днес беше по-различно. Играех си с един Секач и с него се редувахме да се въртим, ама много бързо. Печелех, понеже той все забравяше да се върти и само си стоеше, а аз се въртях ли, въртях и въртях и на края на играта се бях замаяла страшно и даже май го оповръщах малко. Само по дрехата, де. Той май не се обиди. Продължи да си стои. Сигурно си мислеше, че играем на музикални статуи.

Тя се поколеба.

— Може пък и на това да сме играли. Леле, май да. Ако сме играли на това, значи той е спечелил, понеже тия статуи не трябва да се въртят. Както и да е, беше ми замаяно и когато влязох в Медицинското крило, тръгнах да падам. Падах сума ти време, а и успях да поваля няколко души по пътя, обаче като ми помина, се оказа, че съм в лявата част на Медицинското крило. Беше уникално! Гледката, която се открива… знаете ли, че масите изглеждат по съвсем различен начин, като ги гледаш от друг ъгъл?

— Кларабел — рече Скейпгрейс, — денят беше дълъг. Може ли да стигнеш вече до същината?

— Вярно, извинявай. Както и да е, там в Медицинското крило има толкова много стаи, та аз влязох в няколко. А в едната имаше един голям стъклен контейнер, пълен със зелена вода и в нея се носеха двама човека. И това бяхте вие. Вие двамата.

Скейпгрейс се намръщи.

— Какво?

— Старите ви тела — поясни тя. — Все още държат старите ви тела.