Дерек Ланди
Смъртта на светлината (35)

35.
Загубата

Стъпки отекваха по празните коридори, те продължаваха лениво да търсят Стефани, докато Валкирия не извади най-сетне телефона си.

Флетчър беше същинско чудо през този ден, беше си му в кръвта — да пусне в ход някоя усмивчица и небрежния маниер, да позволи младежът отвътре да пробие навън. Харесваше го, когато беше честен и това бяха именно моментите, когато си спомняше защо изобщо се беше влюбила в него. Тези чувства отдавна бяха избледнели, разбира се, но онова, което оставаше, беше свързаност, която никога нямаше да бъде забравена. Те бяха първите любови един на друг. Това имаше някакво значение. Независимо от всичко друго, което се беше случило, това имаше значение.

И стига той да не разбиеше сърцето на Стефани или тя — неговото, винаги щеше да е така.

Телефонът на Стефани звънеше и звънеше и тъкмо, когато Валкирия щеше да затвори, някои вдигна.

— Валкирия.

Валкирия се намръщи.

— Ей. Ти защо вдигаш телефона на Стефани?

— Слез при Залата с Усилвателя — рече Скълдъгъри. — Флетчър с теб ли е?

— Да.

— Доведи и него.

Затвори.

Флетчър очакваше обяснение. Вместо това, Валкирия го хвана за ръката.

— Залата с Усилвателя — каза само.

Той вдигна рамене. Когато надигаше раменете, бяха насред поредния ярко осветен коридор на новото Убежище. Когато ги отпускаше, вече стояха до Усилвателя.

Инженерът се беше изправил до вратата и надничаше навън. Обърна се.

— Ужасно тъжно — каза.

Валкирия се начумери още повече. Забързано подмина робота. В коридора отвън имаше тълпа народ, скупчени около някой, който беше колабирал. С Флетчър плътно отзад, двамата се приближиха, тъкмо когато Ревъри Синекдох приклякаше до безжизненото тяло.

Валкирия замръзна. Флетчър се блъсна в нея. Тъкмо тръгна да се извинява, когато забеляза какво гледа тя, забеляза лъскавите червени панталони и тъмната коса. Кръвта по лицето. Печалното изражение на Синекдох.

— Стефани? — обади се той.

Скълдъгъри вдигна поглед и ги забеляза.

— Вън — заповяда на другите, които се тълпяха наоколо. — Всички, които не съм извикал лично, да напуснат моментално.

Последва колебание, после народът се пръсна, спестявайки си шушуканията за после, когато се върнеха горе. Валкирия и Флетчър не бяха помръднали, само гледаха.

На земята до Синекдох лежеше още едно тяло — огромен мъжага, който, изглежда, също беше понесъл доста щети. Облоки.

Флетчър пристъпи напред. Не изглеждаше стабилен.

— Тя добре ли е? — попита, сякаш останал без капка въздух.

— Съжалявам — отговори Синекдох. — Нямаше какво да направим.

Флетчър не помръдна, после внезапно полетя настрани, удари се с рамо в стената и се свлече на пода. Не откъсваше очи от приятелката си.

— Ние бяхме тук — прошепна той. — Точно тук. Говорехме.

— Явно я е атакувал веднага щом сте се махнали — рече Синекдох.

Върху лицето на Стефани беше изписан такъв ужас, че на Валкирия й стана лошо. Беше водила битка. И то каква. Но не е било достатъчно.

— Облоки — каза Валкирия. Усещаше странна тежест в говора. Лицето й беше като изтръпнало. — Той е Долавящ.

Скълдъгъри кимна.

— Даркесата го е използвала за тяло. И той е мъртъв. Тялото му е изгорено, също като на смъртната жена от тази сутрин.

Ръката на Синекдох засия и тя я прокара над тялото на Стефани.

— Удушаване — промърмори, сякаш говореше на себе си. — Счупена ръка. Счупена челюст. Но вероятната причина за смъртта — асфиксия. — Съвсем леко премести тялото на Стефани и отдолу се търкулна една сфера-невидимка.

Спря в стената. Изпука леко.

— О, Боже — извика Флетчър, щом я видя. — Била е тук. Убивали са я, а не сме можели да видим. — Той скочи и погледна Валкирия. — Мислиш ли, че е чула? Мислиш ли, че е чула какво си говорехме?

— Не… не знам — отвърна Валкирия.

Флетчър покри лицето си с длани. Валкирия се приближи до него, за да го успокои, но той се дръпна рязко, а когато тя пристъпи към него, просто изчезна.

Върна поглед върху тялото на Стефани, а сълзите се стичаха по лицето й. Скълдъгъри се приближи и нежно я притисна към себе си, прегърна я и я остави да изплаче всичко.