Дерек Ланди
Смъртта на светлината (37)

37.
Никакви спорове

Кошмарът беше ярък. Валкирия се събуди с бясно биещо сърце, а ръцете й стискаха чаршафите. Лежеше без да мръдне, докато не се увери, че е било само сън. След миг очите й плувнаха в сълзи и тя заплака.

После звънна телефонът, тя прочисти гърло и вдигна.

— Тялото на Стефани изчезна.

Валкирия се надигна, с широко отворени очи, вече забравила лошия сън.

— Какво?

— Доктор Синекдох беше открита в безсъзнание преди час — отвърна Скълдъгъри. Май беше в движение, поне така се чуваше. — Идентифицира Винсънт Фоу, като един от хората, които са я нападнали, докато е правила аутопсия на тялото в моргата. Било е към три часа сутринта.

Валкирия провери колко е часът на часовника до леглото.

— Тялото го няма от шест часа?

— Синекдох е добре, никой друг не е ранен, но няма следа нито от тялото, нито от Фоу.

Валкирия отметна завивките, стана от леглото и започна да си събира дрехите.

— Знаем ли защо са го направили? Облоки беше част от бандата на Фоу — това да не е отмъщение спрямо Даркесата? По някакъв начин?

— Не мисля — каза Скълдъгъри. — Много вероятно е да е тъкмо обратното. Мисля, че работят заедно.

Тя едва не падна, докато си навличаше панталоните.

— Значи Облоки доброволно се е поддал да бъде обладан?

— Може би. Нали помниш — Фоу и приятелчетата му са си собствена особена група нихилисти. Искат светът да изчезне, с всички тях. Когато се появиха снощи, са им разрешили да видят тялото на Облоки, след което напълно са забравили за тях. Размотавали са се наоколо, докато тялото на Стефани не е било докарано, след което са го грабнали и са изчезнали. Опитваме се да им открием дирите, но с тази шестчасова разлика в тяхна полза, шансовете ни не са особено добри.

Чорапи. Чорапи. Къде, по дяволите, са чорапите?

— Та ако са занесли тялото на Стефани на Даркесата, тя какво ще прави с него? Може ли да се всели вътре?

— Не ми се струва вероятно — отвърна Скълдъгъри. — Да оставим настрани това, че едва ли би се опитала да се всели в труп, а Стефани няма магия. Тя няма твоите гени — не е наследничка на Древните. Дори и по някакъв начин Даркесата да успее да влезе в тялото, Синекдох предвижда, че трупът ще изгори за секунди. Не схващам какъв е нейният план, но ще разберем. И все пак имам една добра новина. Крейфън Сигнет е открил измерението на Меволент. Ако скрием там Ревъл, може да примамим Даркесата във всеки един момент.

— Е, това е просто чудно — рече Валкирия, току-що намерила чорапите си. — Особено предвид това как не можем да използваме вече Скиптъра.

— Положителна нагласа, Валкирия.

— А, да, карай да върви. Сега ще се метна на колата и идвам да ти помогна да…

Замлъкна, с един чорап на крака.

— Валкирия?

— Ще дойда в Роърхейвън възможно най-скоро — рече, докато продължаваше да се облича. — Просто се сетих за нещо и искам първо да го проверя.

— Добре. Скиптърът прибран ли е на сигурно място?

Тя седна на леглото, притисна телефона между брадичката и рамото си и нахлузи ботушите.

— Аха. Съжалявам за това. Най-могъщото оръжие на света и единственият, който може да го използва, е двайсетмесечната ми сестра.

— Не се тревожи за това — отвърна Скълдъгъри. — Поне не е попаднал във вражески лапи. Това е най-важното. Хубаво, трябва да тръгвам. И не прави глупости.

Затвори преди Валкирия да успее да събере достатъчно възмущение, а тя свърши с обличането и побърза да слезе долу. Скочи в колата, загризала една ябълка. Не беше най-задоволителната закуска в света, но щеше да свърши някаква работа. Отиде до къщата на Гордън.

Когато влезе в кабинета, Ехо-камъкът светна в стойката на масата и Гордън Еджли се появи пред нея. Не съвсем, всъщност. Образът беше доста избледнял.

Гордън се намръщи.

— Това е странно — рече.

Валкирия потупа камъка, намести го в стойката и образът се проясни.

— Изглежда имам нужда от сервиз — заяви Гордън. — Здрасти, Стефани. Надявам се, че си тук, за да ми донесеш добри новини за племенницата ми.

Валкирия се намръщи.

— Какво искаш…? — После се ококори. — Леле, Гордън! Съжалявам! Така и не дойдох да те видя! Не ти обясних!

— За кое?

— Аз съм. Валкирия.

Гордън се намръщи още повече.

— Но… но Валкирия се превърна в Даркесата…

— Пак съм си аз! Толкова съжалявам, нямах възможност да дойда и да ти разкажа.

Чертите на Гордън се озариха от усмивка.

— Любимата ми племенница се върна при мен! Вторниците винаги са ми били любими!

— Днес е четвъртък.

— Плътно следвани от четвъртъците! Валкирия, толкова е хубаво, че се върна! Бас ловя, че има история, която си заслужава…

— Има — отвърна тя, — обаче в момента сме притиснати от времето. Гордън, случиха се много неща. Очевидно. Аз се върнах, Скълдъгъри е добре, Скиптърът е вкъщи и е вързан към Алис, обаче това е съвсем друга история, а Даркесата е… тя е свободна единица.

— Случвали са се неща, няма спор.

— А Стефани е… мъртва.

— О — каза Гордън. — О, това е доста неудобно.

— Малко повече от неудобно е, Гордън. Тя… тя беше личност. И е мъртва.

— Съжалявам — отвърна Гордън. — Не исках да прозвуча безчувствено. Но не трябва да забравяш, че тя се опита да те убие.

— Помня.

— Освен това тя уби горката Каръл.

— И това помня, да. Но тя само искаше да има семейство. Само искаше да е нормална. А сега е мъртва, а аз… аз не знам как да се чувствам наистина.

— Харесваше ли я?

— Всъщност, да. Тя беше… харесвах я. Имаше някаква история с Флетчър — колкото и странно да звучи. Тя го харесваше, той — нея…

— Трябва да е било доста объркващо за него — изкоментира Гордън.

— Бих казала, да. Тя градеше собствения си живот. Имаше си гадже, за Бога. Вярно, моят бивш, но пак се брои.

— Как умря?

— Даркесата.

— О.

— А сега тялото го няма. Смятаме, че Даркесата го е взела.

— Е, това няма да продължи… — гласът на Гордън избледня, а образът затрептя.

Валкирия отново потупа камъка.

— Ей. Гордън, ей, не те чувам.

Образът се стабилизира. Гордън премига.

— Сега чуваш ли ме?

— Да.

— Ох, хубаво. Та, какво казвах? А, разбира се. Тялото няма да издържи дълго. Същност с мощта на Даркесата може да оцелее само в оригиналната си форма — в този случай, в теб. Всеки друг временен съд ще изгори за…

— Всичко това ми е ясно — рече Валкирия. — Не мисля, че още се е вселила в Стефани, обаче. Накарала е някой друг да открадне тялото.

— Хъх — каза Гордън. — И знаеш ли защо?

Валкирия се поколеба.

— Чудя се дали преди да се пъхне в Стефани, няма да опита да направи нещо, за да се увери, че може да се всели в нея, без да я изгори.

— И имаш ли представа какво може да е това?

— Когато аз бях Даркесата, прекарах много време да събирам информация за това как работи магията. Повечето не го помня, а онова, което ми е останало, не го разбирам вече. Обаче помня разни неща. Като историята за едно езеро, в пещерите под нас, където обикновените оръжия се превръщат в Богоубийци.

Гордън кимна.

— Да, Фонтанът на извора, както му казват. Анатем Майър го е споменал в дневниците, които е водил, докато е изследвал.

— Той ли е открил този фонтан?

— Той, да. Удивителни свойства имала тази вода — превръща обикновени предмети в магически. Просто удивително.

Валкирия го погледна. Трябваше му един миг. После окръгли очи.

— О, мили Боже! Мислиш, че Даркесата ще потопи тялото на Стефани във фонтана.

— И защо не? Защо да не сработи? То ще е като да маринова тялото в магически сокове, нали? А когато се маринова хубаво, ще го извади и това немагическо тяло изведнъж ще се окаже в състояние да поеме каквато и да било магия, която излеят в него. Нали така работи фонтанът? Колко време би отнело? Да се маринова?

— Не знам — отвърна Гордън. — Със сигурност часове.

— Даркесата вече го държи там от часове.

Гордън затрептя, но гласът му остана силен.

— Значи нямаме време за губене. Който и да е взел тялото, все пак е трябвало да го свали долу, покрай онези ужасно отвратителни създания. Ако имаме късмет, ще са ги забавили. Ако наистина имаме късмет, ще са ги убили. Предполагам, че скоро ще разберем.

— Ние?

— О, да — рече Гордън и сложи ръце на хълбоците. — Наистина ли смяташ, че ще те пусна долу без мен? Чел съм дневниците на Анатем Майър от кора до кора. Познавам картите му, бележките му, знам всяка кратка пътека и всеки задънен край наизуст. Ще ме свалиш долу, млада госпожице, и никакви спорове.

Валкирия вдигна вежди.

— Честна сделка.

— Отлично. И какво ще правим сега?

— Ще се обадя на Скълдъгъри.

— Прекрасно. Аз ще продължа да си стоя тук с ръце на хълбоците. Сега побързай. Имаме да вършим героични дела.