Дерек Ланди
Смъртта на светлината (51)

51.
Храмът на Паяка

Крейфън Сигнет затрептя и изчезна, оставяйки Валкирия и Скълдъгъри да лазят сами в мрака.

Червените качулки стояха на пост, обкръжили останките от Убежището в това измерение. Косите им изглеждаха също толкова неприятни, колкото и тези на Секачите у дома, но червените им униформи бяха някак доста по-изнервящи от сивите. Сивото беше цветът на неутралността. Червеното беше цветът на стихийното страстно намерение.

— Не виждам оцелели — прошепна Валкирия. — Преброих седмина мъртви Секачи, трима мъртви магьосници. Никаква следа от Ревъл.

— Ако са го хванали, или е мъртъв, или е на път към Меволент — отвърна Скълдъгъри. — Хайде.

Все така приведени, те се отдалечиха от мястото, търсейки укритие в мрака на нощта.

— Какво мислиш, че ще му направи Меволент? — попита Валкирия.

— Ще го изтезава — отвърна Скълдъгъри. — Но след онова, което преживя Ревъл, това мъченийце ще е същинска благословия. Ще го разпитват. Най-накрая ще каже на Меволент всичко, което му е известно за нашата реалност. И ако Меволент си има маневрист в свитата, а няма причина да мислим, че няма, ще стане голяма беля за нас.

— Мислиш ли, че Меволент ще се опита да ни превземе?

— Напълно възможно. Последния път, когато прие гостенин от нашето измерение, това беше Даркесата, а тя се оказа голяма заплаха. Меволент не е от тия, дето ще седят и ще чакат да стане проблем.

— Ами ако не са хванали Ревъл? — попита Валкирия. — Как ще го открием тогава?

— Той знае за това място. Чел е докладите. Знае разположението на града и как да влезе вътре.

— Мислиш ли, че се е запътил натам?

— Той се би срещу Меволент цял живот, но ако извадиш от уравнението култа към Безликите, какво ти остава? Какво свързва Меволент и Ревъл?

— И двамата искат магьосниците да властват над смъртните.

Скълдъгъри кимна.

— Градът е тъкмо мястото за него — със сигурност е там, където може да намери хора с подобно мислене, ако не друго. Освен това, той знае, че ще го последваме. Градът е най-доброто място да се укрие. Ако е отишъл там по своя воля, ще го хванем, ще го напляскаме и ще го довлечем обратно. Ако е отведен като затворник, ще го спасяваме. После ще го напляскаме и ще го довлечем обратно.

— Хубаво — рече Валкирия и го обгърна с една ръка.

Той я изгледа.

— Ъъъ…

Тя примига.

— Какво? Ще летим дотам, нали?

— Не и с Червените шапчици и Надзирателите на чувствата, вдигнати на тревога. Ще вървим. По-безопасно е.

— Ох — рече тя и дръпна ръката си.

— Ако искаш да се погушкаме, само трябва да ме помолиш — каза той.

— Млък.

— Много е сладко, де.

— Млък.

Тръгнаха. Когато Валкирия се умореше, Скълдъгъри я носеше, а тя спеше, подпряла глава на гърдите му. Крачеше гладко, което не беше изненада. Тя се събуди само няколко пъти, когато се наложи той да избърза, за да се скрие, докато над тях минаваше Шлеп или пък се втурваше зад някое дърво, за да избегне човек на пътя.

Слънцето изгря, той я пусна на земята и закрачиха един до друг. Понякога говореха. Понякога — не. Тишината, която ги придружаваше, беше уютна и лека.

Стигнаха до Дъблин-Зад-Стената малко преди пладне. Стената, ограждаща града, беше гигантска дори по роърхейвънските стандарти. Гледаха как смъртни в парцаливи кафяви дрехи вкарваха и изкарваха каруци с продукти през масивните порти.

— Ако е дошъл сам — рече Валкирия, — е влязъл така.

— Пристигнал е сам — каза Скълдъгъри. — Натъкнахме се на следите му няколко пъти, докато стигнем дотук.

— Сигурен ли си, че е бил той?

Скълдъгъри кимна.

— Обувките му са от стандартна затворническа униформа. Оставят уникални следи.

— Бил е точно пред нас? Значи, само ако сме били малко по-бързи, сме щели да го настигнем?

— Възможно е — отвърна Скълдъгъри. — А може би щяхме да стреляме прибързано и да го известим за присъствието си и да изгубим шанса да го хванем завинаги. Направихме правилното нещо. Не бързахме и играхме на сигурно. Той е пред нас и мисля, че си права — мисля, че вече е в града.

— И как ще влезем?

Скълдъгъри не отговори. Просто я поведе надалеч от портите. Щом бяха достатъчно далеч дори от най-набитото око, се приближиха към самата стена.

— Хубаво — рече Скълдъгъри, — сега вече можеш да ме гушнеш.

Тя му се озъби.

— Ще прелетим над стената?

— Не точно. Ела. Гуш-гуш.

Валкирия въздъхна, двамата се прегърнаха и се облегнаха на стената…

Тя се пропука и зарони и те влязоха в нея, в студа и в тъмнината, и в мръсотията, и в камъка, и в малките камъчета и се въртяха и усукваха, а целият свят тътнеше, а накрая светлината избухна сред мрака и се озоваха от другата страна, а Валкирия кашляше и се олюляваше, и си поемаше въздух на големи глътки.

— Откога правиш това нещо?

— Какво искаш да кажеш? — попита Скълдъгъри, като използваше въздуха, за да почисти прашинките от костюма си. — Правили сме го и преди, когато тръгнахме за Хесианския гримоар от… о.

— Не бях аз — каза Валкирия. — Била е Стефани.

— Да. Така изглежда.

— Неловко.

— Действително неловко. Хайде да го пропуснем покрай ушите си, какво ще кажеш? Та, да, вече мога да минавам през стени. Не мога да го правя така добре като Сангуайн, а има и някои материи, през които изобщо не мога да премина. Но трикчето си го бива, когато си притиснат в ъгъла.

— Торбата ти е пълна с изненади, нали?

Той вдигна рамене. За някои хора това щеше да е жест на скромност. Но за Валкирия беше вдигане на рамене, което казваше „Да. Такъв съм си.“

Нямаше как да не се усмихне.

— Та накъде сега? Ако Ревъл е тук, накъде щеше да хване?

— Първата му работа щеше да е да потърси стари дружки — каза Скълдъгъри. — Последния път, когато бяхме тук, минахме покрай една любопитна църква. Помниш ли?

— Всичко тук е любопитно. Църква на Безликите?

— Не и тъкмо това я прави любопитна. Хайде. Ще трябва да се движим по задните улички, но мисля, че знам пътя.

Беше идвал тук само веднъж, а вече говореше за кратките пътища. Но Валкирия не спореше. Ако Скълдъгъри смяташе, че знае нещо, обикновено беше така.

 

 

Вървяха почти два часа. Скълдъгъри използваше фасадната татуировка само по абсолютна необходимост, но дори и при това положение, тя беше на изчерпване, когато стигнаха там, закъдето бяха тръгнали. Църквата не представляваше нищо в сравнение с Двореца на Меволент или с храмовете на Безликите, нито дори с Убежището в Роърхейвън, но беше по-голям и по-впечатляващ от всяко друго място за богослужение, което Валкирия беше виждала у дома. Направи физиономия, когато видя иконографията, вградена в сградата.

— Децата на Паяка? — попита. — Имат си собствена църква?

— Очевидно — да — отвърна Скълдъгъри. — И ако Ревъл би отишъл някъде за подслон, то това е само тук. Кроеше плановете да превзема Роърхейвън с тях. Има смисъл да ги потърси и в тази реалност.

Той провери улицата и се увери, че няма Патрули, след което избързаха да влязат през отворените врати.

Още щом стъпиха вътре, забелязаха клетка, провесена на вериги. Вътре, принуден да клечи, бе затворен старец с дълга сива брада и дълга сива коса, известен на Валкирия като Изтезанието.

Фасадната татуировка на Скълдъгъри рухна тъкмо в този момент и се свлече от черепа му.

Изтезанието го изгледа през присвитите си очи.

— Скелет — рече. — Чух, че кокалите ти са се превърнали в прах преди десетилетия и вятърът те е отнесъл. Освен ако не си някой друг нещастник, на който са му свалили месото от костите.

— Не — отвърна Скълдъгъри. — Боя се, че съм си съвсем същия нещастник.

Изтезанието отклони вниманието си към Валкирия, сърдитата му физиономия ставаше все по-сърдита, а устните му се бърчеха под цялата тази коса.

— А какво точно си ти?

Тя въздъхна.

— Спести си отвращението, става ли? И преди съм го чувала. Не ме харесваш, защото нося във вените си кръвта на Древните, а аз не те харесвам, просто защото си стар, гаден, зловещ и си откраднал брадата на Гандалф.

— Не го знам тоя Гандалф, но не заради това ме отвращаваш, дребна, нахална…

Валкирия го бучна с пръст.

— Никакви обиди. Ясно? Не съм в настроение, нито пък имам време да се занимавам с това. Така като гледам, от доста време висиш в тая клетка, а хората в клетки едва ли имат много възможност да си приказват с други хора, дето не са в клетки, така че се възползвай от този шанс, нещастен, дърт козел.

— Това, което приятелката ми се опитва да попита — намеси се Скълдъгъри, насочвайки вниманието отново към себе си, — е защо си затворен в тази клетка? Това е Храм на Паяка. Не е ли собственият ти дом?

Изтезанието седна по турски и не си направи труда да отговори.

— Може да е някакво самобичуване — рече Валкирия. — Обаче вместо да се бие с камшик или да си облича от онези косматите ризи, как им се викаше…

— Космати ризи — уточни Скълдъгъри.

— Може би вместо това, той се заключва в клетка, за да може повече хора да видят как страда. Сигурно си мисли, че е много драматично и благородно.

— Не мисля, че е това. Обаче клетката не е изолираща. Не може да спре употребата на магия.

Изтезанието се изхили.

— Магията ми, както й викаш ти, е да се превръщам в красив паяк, пред който вие ще изглеждате като джуджета. Тази клетка не ми позволява да раста. Върши си работата.

— Сигурен съм. — Скълдъгъри направи крачка напред. — Търсим един наш приятел, който може да се е отбил насам преди няколко часа.

— Мъжът Ревъл — каза Изтезанието. — Да, беше тук. Изглеждаше изненадан, когато другите го откриха. Не мисля, че стана, каквото той очакваше.

— Къде е?

— Отведоха го. В момента решават какво да го правят. Ще спорят, ще се карат, ама накрая пак ще направят, каквото правят всеки път — ще го заведат при Меволент като безгръбначни, пъзливи пикльовци, каквито са си.

Скълдъгъри наклони глава.

— Затова значи си тук — рече. — Не падаш по гръб.

— Меволент боготвори Безликите — каза Изтезанието. — За да си подсигурят собственото оцеляване, Децата на Паяка също взеха да ги боготворят. Аз бях против, както и Мадам Мист и още неколцина. Обаче собствените ни братя и сестри ни предадоха. Само аз останах жив след чистката, точно чистка си беше, и ей ме на тука, поредния трофей на Меволент.

Валкирия си спомни безжизненото тяло на господин Блис, което се носеше в онзи контейнер в Двореца на Меволент. Изглежда наистина имаше фиксидея да демонстрира враговете си пред всички.

— Трябва да си върнем Ревъл — каза Скълдъгъри. — Къде го държат?

Изтезанието издаде някакъв звук, който можеше да мине и за кашлица, и за смях.

— И защо ще ти помагам, скелет? Ти си едно умряло нещо, дето отдавна трябваше да е спряло да претендира за живот. А девойчето… Дори и тя не е наясно какво недоразумение е.

— И в нашата реалност, и във вашата — обади се Валкирия, — все си си един гигантски кретен.

— Ако ни помогнеш — каза Скълдъгъри, — ще навредиш на Меволент. Ще навредиш на всички, които са те предали. А това си струва, нали, за дребното ти изпосталяло сърце? Дори тук, хванат в клетката, още можеш да забиеш ножа и да го завъртиш леко и приятничко.

— Или мога да ви игнорирам — отвърна Изтезанието — и като ви игнорирам, да навредя на вас. Поне ще мога да гледам отчаянието по лицето на недоразумението.

— Моля те да я наричаш Валкирия. Не бих могъл да стигна до същината, ако продължиш да я наричаш… както я наричаш. И си абсолютно прав — ако не ни помогнеш, ще можеш със собствените си очи да видиш отчаянието заради това. Обаче ние не сме ти причинявали зло, нали? Може да сме закачили деликатната ти същност, но никога, и това го казвам с категорична увереност, никога не сме действали срещу теб. А Меволент? Ами тези Деца на Паяка? Те са преки виновници за затварянето ти. Те са преки виновници за смъртта на Мадам Мист. А това е твоята възможност, най-сетне, след толкова време, да отвърнеш на удара, колкото и малко и незначително да е. Не може да ми кажеш, че ще е по-удовлетворяващо от това да предизвикаш у нас леко раздразнение.

— Много дрънкаш.

Скълдъгъри кимна.

— Казвали са ми го.

Изтезанието се облегна назад. Точно когато Валкирия реши, че повече няма да продума и думичка, той се обади.

— Тука беше, този ваш приятел. Видя ме в клетката, поговори си с мен, сякаш ме познава. Преди да успее да се разприказва повече, го отведоха. Ужасът обича да поднася редовни дарове на своя господар и повелител Меволент — очаквам вашият приятел да е един такъв дар.

— Значи още не са го предали?

— Доколкото ми е известно, още го държат в Изповедалнята, в най-горната кула. Ако обмисляте спасителна мисия, с цялото си сърце подкрепям тази идея, понеже и двамата ще пукнете със сигурност.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не, нито пък изпитвам нужда да измислям. Времето, обаче, не е на ваша страна. Почти е дошъл часът за редовните посещения на Барон Венгос в нашия храм.

Валкирия се намръщи.

— Венгос е мъртъв. Последния път, когато бях тук, видях как Антон Страха го убива.

Изтезанието изви устна под брадата си.

— Смъртта значи малко за генералите на Меволент, макар че признавам — Венгос не е същият като едно време. Онази локва на Меволент, където се къпе всеки ден, има свойства, които са както странни, така и необичайни. Барон Венгос е нов човек и когато пристигне, приятелят ви със сигурност ще му падне в ръчичките.

— Добре тогава — рече Скълдъгъри, — ще трябва да се постараем да не сме тук, когато се появи. На най-горните стълби, казваш?

Скълдъгъри не дочака отговора. Валкирия стрелна още един злобен поглед към Изтезанието, после тръгна след Скълдъгъри през коридора с арките. Минаха покрай три Деца на Паяка. Валкирия се напрегна, готова за бой, но Скълдъгъри просто ги подмина, като се държеше все едно си е вкъщи. Беше един от любимите му номера и обикновено сработваше. Никой не обича да закача някой, който изглежда зает. Дори и ходещ скелет.

Стигнаха до просторна зала, където се намираше стълбището, гледката на което накара Валкирия да се стресне. Основата беше необичайно широка, но от втория етаж се разделяше на по-тесни разклонения, които ставаха все по-тесни и по-тесни, колкото по-нагоре се изкачваха и се кръстосваха в мрака над главите им. Навсякъде имаше подпорни колони с всякаква дебелина, които стърчаха като невъзможно високи дървета, толкова високи, че короните им не се виждаха от мястото, където стоеше Валкирия. Скълдъгъри се запромушва през гората от колони, сякаш беше нещо, което виждаше всеки ден. Валкирия тръгна след него, очевидно затруднена да затвори устата си, а единствената мисъл в главата й беше горещото желание Децата на Паяка да са били достатъчно мъдри да инсталират асансьори.

Скълдъгъри се спря и погледна право нагоре. От тази позиция имаха добра видимост към тавана високо горе. Валкирия пристъпи към него, а ръката му я обви през кръста.

Издигнаха се от земята, полетяха, предизвиквайки няколко вика на изненада от хората, които оставаха назад твърде бързо, за да се виждат ясно. Стигнаха върха и се приземиха зад мъж с необичайно много коса. Вероятно новият хит из Дъблин-Зад-Стената. Той се обърна и Скълдъгъри го фрасна, онзи отскочи от земята и не помръдна повече.

Бързо тръгнаха по коридора, които се стесняваше все повече. Пред тях стоеше още един страж. Отидоха директно при него и тъкмо, когато щеше да им откаже достъп, Скълдъгъри му заби един. Този път не стана толкова лесно, така че Скълдъгъри му размаза главата в стената. Продължиха до едно разклонение, чуха болезнен крясък и миг по-късно Ърскин Ревъл излетя иззад ъгъла.

Видя ги и се опули. Вдигна ръка, но Скълдъгъри вече разперваше своята. Ревъл полетя назад, претърколи се и се изправи, вторачен право в пистолета на Скълдъгъри.

Замръзна на място.

Валкирия погледна зад ъгъла. Трима души лежаха в безсъзнание. Зад тях зееше отворена врата и се виждаше още един припаднал. Чифт белезници се въргаляха на пода наблизо.

— Защо? — попита Ревъл. — Защо дойдохте? Защо си правите труда? Можехте да ме оставите. Защо не ме оставите? Просто да си тръгнете. Не е като да си живея живота тук. Вероятно пак ще ме хванат, ще ме заведат при Меволент и ще ме измъчват, докато пукна. Това беше цялата работа с наказанието на Даркесата — агонията беше крайна, но никога нямаше да умра от нея. Меволент като че ли е по-справедлив.

— Мислиш си, че толкова лесно ще те оставим на мира? След всичко, което направи? — попита Скълдъгъри.

— Заслужаваш доживотна агония — заяви Валкирия, като се доближи до тях.

— Мислех, че е така — отвърна Ревъл. — Но онова, което ми стори Даркесата… това е, което бихме нарекли жестоко и необичайно. Не мога да се върна към него. Просто не мога. Нямате представа какво беше. Нямате представа какво може да причини подобно нещо. Изтощен съм. Имам нужда да се възстановя. Отново да стана силен.

— Имаш нужда да си сложиш тези белезници и да тръгнеш с нас — отсече Скълдъгъри.

— Не! — каза Ревъл и почти крещеше, преди видимо да се успокои. — Не. Няма да ме върнете обратно. Даркесата ще ме намери и всичко ще започне отначало.

Скълдъгъри дръпна предпазителя на пистолета.

— Това не са преговори.

Ревъл се усмихна леко.

— Няма да ме застреляш. Трябвам ти жив.

— И ранен ме устройва.

— Давай де. Рани ме. Надявай се раната да ме забави, но да не умра от кръвозагуба. Надявай се това да ме направи по-склонен да сътруднича и по-малко упорит.

Скълдъгъри не отвърна за миг, после вдигна рамене.

— Много добре — рече, подавайки шапката и пистолета си на Валкирия. — Я, подръж.

Ревъл се засмя меко, когато Скълдъгъри пристъпи към него и раздвижи пръсти, готов с магията си. Преди да вдигне ръце, обаче, вратата до него се отвори и оттам излязоха четирима нищо неподозиращи Деца на Паяка.

По лицата им се изписа тревога, Ревъл се нахвърли върху единия, а Скълдъгъри нападна друг. Ревъл още се възстановяваше от наказанието на Даркесата, така че обезоръжаването на противниците не беше така прецизно и гладко, като това на Скълдъгъри, и въпреки това беше впечатляващо. Валкирия беше виждала Скълдъгъри да се бие така и преди, редом с Гастли и другите Мъртъвци, давайки всичко от себе си с абсолютната увереност, че човекът до него си върши работата. Децата на Паяка дори не успяха да извикат за помощ. Юмрук се сблъска с брадичка, лакът се стовари върху челюст, чело срещна нос и само след мигове, Скълдъгъри и Ревъл стояха надвесени над четири изпотрошени тела в безсъзнание.

— Ще имате нужда от помощта ми, за да се измъкнете от града — каза Ревъл. — Дойдох тук да търся помощ. Очевидно няма да я получа, така че също ми се налага да избягам.

— И когато се разкараме оттук — рече Скълдъгъри, — ще се предадеш?

— Никакъв шанс. Но може да водим този спор, когато сме на по-спокойно.

Отнякъде наблизо се чуха стъпки. Много тичащи стъпки.

— Хайде — рече Скълдъгъри, като се обръщаше към прозореца. Махна с ръце и стъклото експлодира навън, след което тримата се втурнаха напред и скочиха.

Облъхна ги въздух.

Въздухът избута Валкирия по-близо до Скълдъгъри. Тя се хвана. Улицата се приближаваше главоломно. Долу нямаше Червени качулки. Още не.

Забавиха ход, следвайки траекторията на Ревъл и се приземиха едновременно.

— Към задните улички — нареди Скълдъгъри. — Покрийте се възможно най-бързо…

Спря да говори. Валкирия го погледна, после погледна Ревъл и забеляза колко е пребледнял. После видя какво гледат.

Трима мъже, които крачеха по улицата към тях.

Барон Венгос.

Лорд Вайл.

И Меволент.