Дерек Ланди
Смъртта на светлината (27)

27.
Гнарлът

Тя тръгна по стълбището надолу. Бетонните стени станаха каменни. Електрическата светлина отстъпи път на лампи, висящи тук-таме от тавана. Стигна до края на стълбите и вървя, докато не стигна до голяма кухина. В каменната стена беше изрязано прозорче за наблюдение. Зад него имаше тесен тунел, широк точно колкото да се провреш през него. От време на време подухваше слаб бриз, но не идваше от тунела. И беше горещ. Горещ като дихание.

Даркесата се осмели да се придвижи напред. Чуваше дишането на създанието, но още не успяваше да го види, дори когато прегледа визуалния спектър, видим само за нея. Всяко живо същество имаше собствен енергиен подпис. Виждаше магьосници през стените, като се концентрираше върху магията им, но не виждаше това нещо Гнарл. Беше… тревожно.

Нещо се размърда в мрака и очите й се върнаха на нормален режим точно навреме, за да зърне огромната глава, която забърса върха на арката. Отдръпна се бързо и се прикри. Погледна отново натам. Създанието — четириного, с височина поне десет пъти по-голяма от нейната, прекрачи в обширното помещение. Имаше крака като каменни колони, люспеста броня около тялото и главата и две остро извити бивни. Нямаше и намек от магия, която да идва от него. Ама че любопитен звяр.

Даркесата излезе и застана на средата на помещението. То проследи движенията й, ръмжейки дълбоко и гърлено. Нямаше очебийни слаби места, но тепърва й предстоеше да се изправи срещу противник, който може да надвие на силата й, затова остави магията да се излива от очите й на два еднакви лъча. Взривът удари Гнарла по рамото и би трябвало да го беше пробило. Вместо това, раната поцвърча за кратко, като мехур.

Гнарлът нападна.

Даркесата се изправи да го посрещне. Полетя право към главата му, удари се в бронираните плочи и отскочи, като се завъртя във въздуха. Опашката му — имаше опашка, плющеше насам и натам и я сграбчи през кръста, точно между специалните дрехи. Натрошиха се кости. Тя се пльосна на земята и остана да лежи с разперени ръце и крака.

Костите й се излекуваха, вътрешните органи се наместиха и тя се изправи. Гнарлът се обърна, а земята се тресеше при всяка негова стъпка.

Не разбираше защо съществата от Пещерите под къщата на Гордън бяха недосегаеми за магически атаки. Никой не разбираше. Хората развиваха разни теории. Правеха разни тестове. Но пък и никой не разбираше магията, също така. Не и наистина. Правеха всичко възможно да я затворят в дисциплини и да я ограничат с правила, но никой не знаеше какво всъщност е магията, откъде идва или как работи. Не съвсем.

Някой, който разбира магията, обаче… Някой, който действително разбира магията, може да преобрази вселената.

И следващата й стъпка беше Хесианския гримоар.

Но първо трябваше да оцелее след този двубой.

Даркесата вдигна ръка, докато размишляваше дали може да разпадне съществото атом по атом, но просто нещо не беше както трябва. Не можеше да го види по начина, по който виждаше всичко останало. Не можеше да го разбере. Не можеше дори да види как да го разбере. Опита да го изпепели с черни пламъци, но не откри нищо, което да може да гори в тези пламъци, сякаш Гнарлът изобщо го нямаше там.

— Тези дрехи трябва да са изключителни.

Обърна се. Върховен маг Зафира Кериас стоеше при прозорчето за наблюдение.

— Не знам как оцеляхте след това, госпожице Каин — каза тя, — но късметът няма да ви се усмихне така втори път.

Държейки Гнарла под око, Даркесата пристъпи към магьосницата. Беше на три крачки, когато от прозорчето се разпръсна енергиен щит, запечатвайки Зафира на сигурно място.

— Мислиш, че си победила — заяви Зафира. — Мислиш, че плановете на Ревъл бяха дотук. Е, не е така. Все още има хора като мен, хора, които оценяват онова, което той се опитва да постигне. И ние няма да спрем, чуваш ли ме? Не ми пука, дори да трябва да убия всеки един от вас. Ние ще поемем контрола над този свят и всеки смъртен ще…

Даркесата притисна ръка към енергийния щит и бързо установи честотата му. Щитът се пропука, а очите на Зафира се разшириха.

— Какво? Как успя да…?

Даркесата я хвана и я издърпа рязко през прозореца. Задържа я за малко, както висеше като парцалена кукла.

— О, Боже мой — викна Зафира, а очите й се изпълниха с ужас. — Ти не си Валкирия Каин. Ти си…

— Да — отвърна Даркесата.

После метна Зафира високо във въздуха.

Гнарлът я лапна. Виковете на Зафира секнаха внезапно, когато кучешките му зъби смачкаха главата й като току-що снесено яйце.

Беше пленително да наблюдава създанието как яде. Гледката не беше красива, но беше пленяваща. Дъвчеше с отворена уста. Зафира се оказа едновременно хрупкава и жилава, но явно беше недостатъчно угощение. Изчезна за секунди, а Гнарлът обърна мънистения си поглед обратно към Даркесата.

Снижи глава и атакува. Тя се помести в последния момент и едва се спаси да не бъде прободена. И все пак, ударът я вдигна, подхвърли я във въздуха, а Гнарлът я улови между челюстите си. Едва успя да регистрира, че е в устата на чудовището, преди зъбите му да се затворят върху нея, да пробият лявата й ръка и левия крак, разкъсвайки защитните дрехи, сякаш не представляваха нищо.

Тя блокира болката и осъзна няколко неща едновременно. Първо — зловонието, което беше противно. Второто беше, че от Зафира не беше останала и следа. Третото беше плоският език на Гнарла, които я притискаше — влажен и лепкав. Беше тъмно там вътре, но тя видя как зъбите започват да се раздалечават, докато Гнарлът се приготвяше да дъвче.

Дойде й мисълта, че да бъде изядена жива може би не е най-страхотният избор в живота, така че протегна свободната си ръка и енергията изригна от връхчетата на пръстите. Обгори небцето на Гнарла. Беше се надявала да стигне чак до мозъка му, но се оказа, че вътрешността на създанието беше също толкова неподатлива, както и бронираната външна обвивка.

Ръката и кракът й внезапно се освободиха и тя ги дръпна бързо, лекувайки ги същевременно, но преди да успее да отлети през празнините между зъбите, езикът под нея се размърда, а тя взе да ругае, докато се пързаляше надолу по тресящото се от конвулсии гърло. Полетя сред мрак и студ, а всичко, за което се улавяше с алчни ръце, беше влажно, хлъзгаво и подвижно. Стените на хранопровода му се стесниха, но тя успя да се спре, преди да я хванат в капан, извъртя се на място и полетя обратно нагоре. След като рикошира няколко пъти из гърлото му, полетя обратно към светлината и миг по-късно изхвръкна от устата му. Продължи да лети, докато не стигна до другия край на помещението и чак тогава се обърна.

Даркесата беше бясна, недоволна и подгизнала в лига. Косата й беше покрита със слюнка. Дрехите имаха две кървави дупки по тях. Искаше да иде някъде, да си удари един душ и да зарови глава в кофа с розови листа в опит да се отърве от вонята.

Но ако си тръгнеше, този Гнарл щеше да тръгне на лов и в крайна сметка да открие Скълдъгъри и останалите.

— И какво от това? — промърмори си тя.

Ето пак — тази зараза на порядъчността. Нека Гнарлът да ги убие. Какво, по дяволите, й пукаше на нея? В крайна сметка те се опитваха да я убият. Единствената причина да се държат добре с нея в този момент беше, понеже я смятаха за Валкирия. Ако знаеха истината, последната й гледка щеше да е Стефани с насочен срещу й Скиптър.

Ммне, най-разумното нещо щеше да е да си отлети към онзи мъничък тунел и да си излезе тихо и мирно.

Само че като погледна Гнарла, разбра, че няма да може да си тръгне. Не можеше да позволи на това нещо да я победи.

Полетя към него, като се измяташе, за да избегне зъбите. Кацна на гърба му и заудря надолу, без да нанесе и най-малка драскотина по защитното му покритие. Опашката му замахваше към нея, но тя вече летеше далеч от обхвата й. Да отблъсква енергийните изстрели беше едно — Даркесата някак можеше да го проумее, макар и да не схващаше още как става. Но да отблъсква усилена с магия физическа сила? Да игнорира чистата физическа мощ, само защото е с магически произход?

Тя полетя към каменната стена, удари я с юмрук и хвана един камък с размера на главата й, преди да успее да падне на земята. Метна го по Гнарла. Уцели го между люспестите плочи като куршум. Гнарлът изврещя от ярост и болка.

Даркесата закръжа над него. Значи можеше да бъде ранен, само че не от магически предмет.

Гнарлът се изправи на задните си крака и почти успя да откъсне крака й със зъби. Тя полетя нагоре, криейки се сред тавана на пещерата. Смени посоката, издълбавайки огромен кръг в камъка. Продължи да го прави, а кръговете ставаха все по-малки и по-малки, докато тя набираше скорост, след което се чу тътен и рев и таванът падна, събори Гнарла на земята и смачка черепа му, докато го погребваше под натрошените камъни.

Беше почти разочароващо.

Даркесата се взря сърдито в мъртвото създание, докато се приземяваше, после се обърна и се провря през тунела. Той се разшири и можеше да се движи по-бързо. Вече се виждаха светлини. И стъпки. Тя ги проследи до една платформа, която я качи горе. Когато спря, с плъзгане се отвори една врата и тя пристъпи в личните покои на Зафира Кериас.

Взе си душ, изми се и изпра дрехите си. Докато се сушеше, вдигна якето си и провери как трябва да се зашие подсилената тъкан. Не беше никак лесно. Дрехите на Гастли бяха феноменално сложни, на фона на всякакви защитни дрехи, но тя все пак беше събирала хора атом по атом. Би могла да се справи с едно яке и чифт панталони.

Когато приключи, се облече, увери се, че е в представителен вид и напусна покоите на Зафира през прозореца. Отново влезе в Убежището и успя да се смеси с тълпата, включително Скълдъгъри и другите, които влачеха двама оковани затворници след себе си.

— Как е Флетчър? — попита Стефани насред суматохата.

— Ще се оправи — отвърна Даркесата. Замисли се за миг, след което предложи една насърчителна усмивка. Стефани като че ли я прие.

Срещнаха друга група магьосници, този път американци. Водеше ги Адрасдос. Те пък водеха Дариан Вектор в белезници. Вектор вдигна очи и видя Даркесата. Тя се втренчи в него, но не реагира. Той бързо отклони поглед и тя пусна още една усмивка, но тази си беше само и единствено за нея самата.

Докато чакаха докторите да оправят Флетчър, Даркесата отиде на кратка разходка. Забеляза растящата тревога, когато магьосниците наоколо не успяваха да открият Върховния си маг. Можеше да им каже какво беше станало, можеше да се изправи и да го каже… обаче не го направи и това я заинтригува.

Очевидно, че искаше местонахождението на Аргедион и по възможност да надникне в Хесианския гримоар, обаче имаше и по-лесни начини да го постигне. Можеше да убие всеки, който се опиташе да я спре и просто да си вземе книгата. Можеше да обещае край на агонията на Ревъл в замяна на новото име на Аргедион. Така. Простичко. Обаче ето на — стои си, преструва се на Валкирия Каин, работи рамо до рамо със Скълдъгъри и останалите, сякаш е част от групата. Сякаш принадлежи.

Спря да крачи.

Дали искаше да принадлежи към нещо? Имаше ли някаква част от нея, която копнееше за стария живот на Валкирия? Дали искаше хората да я харесват?

Имаше доста неща, които Даркесата беше в състояние да направи, за да накара хората да я харесат — дори и сега, с ограниченото познание, с което разполагаше. Можеше да пречисти въздуха и океаните. Можеше да подсили озоновия слой. С малко проучване би могла да разпространи по света вирус, който да елиминира рака. Можеше да обезоръжи нации, да сложи край на войни, да спре конфликти, преди още да са започнали. Можеше да направи много повече от това да спаси света — можеше да го превърне в по-добро място. Може би тогава онова топло чувство вътре в нея щеше да остане. Може би никога нямаше да я напусне.

Единственото, което трябваше да направи, бе да вземе решение. Не беше твърде късно. Можеше да продължи с театъра, докато не се почувства сигурна да признае истината и тогава би могла да се докаже като помага на хората и спасява животи. Понеже може би не беше права. Може би хората са нещо повече от енергия. Може би личността наистина имаше значение.

Даркесата се обърна, върна се обратно, откъдето беше дошла, а усмивката й ставаше все по-широка. Беше на прага на съвсем нов ден.

Флетчър беше добре и се приготвяше за телепортация, когато тя се присъедини към останалите. Вече бяха заели позиции, оставили място и за Даркесата между Скълдъгъри и Векс. Бяха я чакали. Отново почувства онова топло усещане. Хвана ги за ръцете, всички се свързаха помежду си и Скълдъгъри кимна на Флетчър. Точно преди да се телепортират, Векс мръдна леко, като се поотдръпна и Даркесата забеляза, че Стефани я гледа.