Дерек Ланди
Смъртта на светлината (12)

12.
Котлето

Уликата дойде малко след седем същата вечер. Откри един магьосник на име Миднайт Блу, който намери връзка до едно от старите приятелчета на Били Рей Сангуайн — господин на име Ексъл. Уликата беше мъглява, но докато чакаха Сигнет да прехвърли Ревъл и да прекъсне връзката му с Даркесата, единственото, което можеха да правят, беше да проследят местонахождението на Сангуайн и Танит. Добрата новина беше, че Ексъл живееше точно тук, в Роърхейвън. Което за Стефани означаваше обратно в Бентлито и поредното мълчаливо пътуване по улиците.

Стигнаха до къщата на Ексъл. Стефани мина отзад, докато Скълдъгъри чукаше на вратата. Понякога хората със съмнително минало имаха навика да се измъкват през прозорците. Тя събра ръцете си в шепичка и духна отгоре им. Навън беше хладничко. Роърхейвън беше тъмен и притихнал, както обикновено. Тя чу тихото мърморене на гласа на Скълдъгъри. Не се вдигна олелия, нямаше отворени прозорци, никакви опити за бягство.

Чу как се затваря входната врата и се върна при Бентлито. Скълдъгъри вече беше зад волана. Не си казаха нищо, докато се отдалечаваха от мястото. Покараха няколко минути и спряха пред една стара малка кръчмица на име Котлето.

Скълдъгъри поведе напред сред шумотевицата от приказки и смях. Стефани нямаше неговите умения. Не можеше да хвърли поглед на помещението и да забележи всяка подробност, да запамети всяко лице от един път. Трябваха й няколко секунди, за да види мъжа, седнал на бара с празен стол до него. Работните му ботуши бяха мръсни, дрехите — не по-различни. Седеше с наведена глава, раменете, прегърбени в неравна линия, вторачен в питието си. Приближиха се до него, но той не ги забеляза известно време. Имаше малка порезна рана на челюстта и още една на врата. Имаше по-голямо ожулване на дясната ръка и по кокалчетата на ръката, а палецът на лявата беше нескопосано облепен с лейкопласт.

— Господин Ексъл — започна Скълдъгъри, а Ексъл рязко вдигна очи. Пребледня, щом ги видя, а когато най-сетне успя да продума, от устата му се откъсна само една дума.

— Какво?

— Господин Ексъл, знаете кои сме, нали? Няма нужда да ви се представяме или да ви обясняваме с какво се занимаваме. От изражението на лицето ви, съдя, че сте наясно с всичко това.

Ексъл преглътна.

— Е, и? Какво искате от мен?

— Когато влязохме през тази врата, единственото, което искахме, беше местонахождението на един ваш приятел — Били Рей Сангуайн.

— Сангуайн не ми е приятел — отвърна Ексъл. — Познавам го, това е всичко. Не съм го виждал от месеци. Може би повече от година. Не сме приятели. Не мога да ви помогна.

Барманът се приближи и Ексъл отново се надвеси над бирата си.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита барманът.

— Аз съм скелет — отвърна Скълдъгъри, — а тя не пие.

Стефани му се намръщи.

— Откъде знаеш, че не пия? На осемнайсет съм. Мога да пия, ако искам.

— Искаш ли?

Тя продължи да се цупи.

— Млък.

Барманът вдигна рамене и пак се отдалечи, а Ексъл го наблюдаваше.

— Търсим място, където Сангуайн би отишъл, ако е загазил — рече Скълдъгъри. — Скривалище, нещо подобно.

Ексъл отпусна леко болезненото си изражение и поклати глава.

— Не го познавах чак толкова добре. Питайте някой друг. Не съм го виждал в това измерение чак толкова през последните няколко години.

Дрехите, нараняванията, грубите ръце… строителни дейности.

— Помогнал си за строежа на града? — попита Стефани.

Той я изгледа.

— Да съм помогнал? На практика сам го построих. Никой от онези другите майстори не можеше да направи онова, дето свърших аз. Моята бригада строи най-добре и най-бързо. И точно благодарение на нас, на мен, градът беше готов за представяне от Върховния маг Ревъл. Тъкмо навреме, та онези проклети Уорлоки да го съсипят половината.

— И как върви новото застрояване?

Ексъл изсумтя.

— Ще се изненадате как една проста работа може да стане много сложна, щом туриш малката червена лентичка. Когато бяхме в онази, другата реалност, бяхме под радара. Работехме тайно. Нещата се вършеха. Сега всичко е открито, има комисии и инспекции по безопасността и какво ли още не, та веднага почваш да изоставаш от графика, пък да чакаш одобрение и дрън-дрън…

Скълдъгъри наклони глава към празния стол.

— Чакаш ли някой?

Ексъл пак застина.

— Аха — отвърна. — Един приятел.

— Закъснява ли?

— Да, закъснява. Но ще дойде, де.

— Това редовно ли ти е? Да излизаш за питие след работа?

Ексъл кимна.

— Края на дълъг ден, да, добре е да отпуснеш малко. Това престъпление ли е?

— Не, не е — отвърна Скълдъгъри. — Но убийството е.

Стефани вдигна вежда, но остави Ексъл да зададе въпроса.

— За какво, по дяволите, говорите?

Скълдъгъри извади чифт леки белезници от сакото си и ги постави върху барплота.

— Какво предизвика караницата? По работа ли беше? Да не би да ти идва повече напрежението?

Ексъл се изсмя нервно и сухо.

— Какво убийство? Кой е мъртъв?

— Приятелят ти.

— Говорите глупости. Не е умрял. Само закъснява.

— Как се казва?

— Ето! Виждате ли? Ето колко е нелепо това! Дори не знаете кой е, а твърдите, че е мъртъв!

— Как се казва приятелят ви, господин Ексъл?

Ексъл се вторачи в Скълдъгъри.

— Брок.

— Скептичен сте, но все пак говорите тихо. Боите се да срещнете погледа на бармана, но не сваляте очи от него. Тревожите се, че може да е видял нещо снощи — може да е чул как се карате с Брок. Страхувате се да не спомене нещо за това пред нас.

— Това е смешно. Няма да седя тук и да слушам…

Понечи да се плъзне от стола долу, но Стефани направи крачка към него и му блокира пътя. Скълдъгъри се премести от другата му страна.

— По левия ти крак има засъхнала кална вода, както и върху дясното коляно на панталона. Също и по лявата страна на якето ти. Снощи нямаше дъжд, но онзи ден валя, а в задната част на кръчмата все още има локви, нали? Пийнал си повечко, излезли сте навън, а караницата е приела физическо изражение. Ударил си го. Така си си счупил кокалчетата на ръката. Той се е свлякъл и ти си го последвал. Започнал си да го душиш. Успял е да те избута и си паднал на лявата си страна в локва. Но си отвърнал, притиснал си го обратно, качил си се върху него и си го възседнал, оттам и петното по коляното ти. Вкопчил се е с нокти в ръцете ти и ти е оставил тези драскотини. А ти си го душил, докато не е умрял.

Ексъл бързо заклати глава.

— Имаш проблем да седиш изправен — продължи Скълдъгъри. — Да не си си прецакал нещо гърба? Може би си носил тялото му по задните улички? Не би могъл да издържиш теглото му твърде дълго, не и в състоянието си на опиянение, но е трябвало да го занесеш на място, което си познавал добре и някъде, където си знаел, че е безлюдно. Строежът, на който работиш, не е много далеч оттук, прав ли съм? Ето там си се отървал от тялото — вероятно в някоя яма, която е била за запълване по график тази сутрин.

— Но не си могъл да си тръгнеш — не си могъл да рискуваш някой да дойде рано и да разбере за престъплението ти. Така че си останал. Когато колегите ти са пристигнали, сам си налял бетона — набързо, ако съдим по състоянието на ботушите ти. След това е трябвало да се държиш сякаш всичко е наред, затова си останал да си изработиш деня. Не ти е споряла работата, ако трябва да съдим по по-пресните нарези по ръцете ти. Наложило се е да спазиш ежедневните си ритуали, затова си хукнал към къщи да се обръснеш, но не си си направил труда да се преоблечеш, като си дошъл насам.

Стефани се намръщи.

— Защо се е обръснал?

— От това, което виждам, Брок е бил Елементал. Опитал се е да запрати шепа огън в лицето на господин Ексъл. Почти е уцелил, освен това. Виждаш ли как кожата около бузите и брадичката е по-бледа? Имал си брада допреди няколко часа, нали така, господин Ексъл? Но си я обръснал. Порязал си се на няколко пъти, но това е било без значение. Какво би имало значение пред това да се отървеш от опърлена брада. Дори се е наложило да поотрежеш косата си на няколко места. Само дето си изтървал лявата вежда, да ти кажа.

— Не знаете какво…

— Арестувам ви за убийство, господин Ексъл. Моля да се изправите и да поставите ръцете си зад гърба.

— Нищо не съм направил — отвърна Ексъл, но все пак се изправи.

— Ще оставим на Долавящите да надникнат в съзнанието ти. Може и да видят нещо, което да смекчи присъдата ти.

— Не — възкликна Ексъл, отдръпвайки се назад, — моля ви. Ще ви помогна. Ще ви кажа всичко, което знам за Сангуайн. Знаете ли за родния му дом, в Тексас?

— Американците го държат под око — отвърна Скълдъгъри. — Не се е мяркал.

— Знам и за други места — рече Ексъл. — Има една къща в Дъблин. Мисля, че е негова. Една бивша приятелка ми каза за нея. Водил я е там веднъж.

— Къде? — попита Стефани.

— Стоунибатър, точно след Норсмън Плейс. Тази информация си струва, нали? Не исках да го направя. Не исках да го убивам. Беше глупав спор. Не знаех какво правя.

— Ще се погрижим да се отнасят с теб справедливо — отвърна Скълдъгъри, посягайки към него.

— Не! — извика Ексъл и замахна с длани. Въздухът се надипли и Стефани полетя назад в оплетена прегръдка със Скълдъгъри. Разпиляха се маси и столове, хората започнаха да псуват и да викат, а тя забеляза как Ексъл се измъква тичешком.

Скълдъгъри я вдигна.

— Навън — рече. — Ще ти го доведа.

След което се впусна в преследване.

Стефани мина през тълпата от вцепенени клиенти и си проправи път навън. Изтича надолу по уличката, а ботушите й джапаха в локвите. Нито следа от Ексъл. Хукна обратно, откъдето беше дошла и в този момент прозорецът над нея експлодира. Изруга по адрес на Скълдъгъри, а Ексъл се приземи до нея сред порой от счупени стъкла. Ексъл залитна, очите му бяха широко отворени и ужасени, а ръцете му — вече закопчани с белезници. Падна на колене.

Стефани загледа Скълдъгъри.

— Какво й беше лошо на вратата? Можеше просто да слезеш по стълбите и да излезеш през вратата. Защо трябваше да скачаш през прозореца?

— Знаеш защо — отвърна Скълдъгъри и отмина.

Ексъл вдигна поглед, а от очите му се стичаха сълзи.

— Защо го направи? Защо?

Стефани го изгледа кръвнишки.

— Понеже вратите са за хора без въображение — отвърна тя и поведе Ексъл към колата.