Дерек Ланди
Смъртта на светлината (5)

5.
Да наблюдаваш как гори светът

Наблюдаваше я как виси във въздуха, със затворени очи, носейки се над дъсчения под. Беше обвита в мрак, от всяко едно пръстче на краката до линията на челюстта, мрак толкова плътно прилепнал по тялото, че можеше да различи мускулите на краката й и стегнатия корем. Беше така от няколко дни. Не беше отваряла очи, нито беше продумала. Просто се носеше.

Сангуайн си свали палтото, метна го на един стол с изправена облегалка — единствената мебел в стаята. Навън беше студено, тук вътре беше горещо, а цялата топлина се генерираше от осемнайсетгодишното момиче, което бавно се въртеше във въздуха. Нямаше никаква представа какво се случва в главата й. Дали си мислеше човешки мисли, или нещо друго? Нещо отвъд човешкото?

Предполагаше, че на някой толкова могъщ не му трябваше много време да започне да мисли за неща, които нямат място в една човешка глава.

Зад него прошумоля кожа, но той не се обърна. Танит Лоу пазеше тишина, когато патрулираше из малката къщичка в този призрачен квартал. Ако погледнеше през прозореца, щеше да види още дузина идентични на тази къщи — всички празни и безлюдни. Години по-рано бяха предвидени за продажба на заможни ирландци и на щастливите преселници, които идваха тук в търсене на по-добър живот. После парите свършиха и преселниците тръгнаха да дирят късмета си другаде, като взеха голяма част от ирландците със себе си.

Сангуайн беше уморен от Ирландия. Зимата вече беше към края си, но ветровете бяха все така горчиви, а дъждовете — злостни. Искаше да се прибере вкъщи, обратно в жегата на Източен Тексас. Беше му писнало да живее живот извън закона. Искаше да седи вечер на верандата и да не се тревожи за края на света или за това каква роля ще изиграе в него.

Наблюдаваше как Танит се измъква от прозореца и тръгва отвън по стената към покрива. Там горе имаше бинокъл, който можеше да използва и да оглежда всичко на 360 градуса. Не говореше много, откакто се бяха нанесли тук, и почти не спеше. Останката в нея я държеше на крака — силна и нащрек. Понякога я улавяше как го наблюдава и се чудеше дали днес няма да е денят, в който ще го убие.

Понеже тя трябваше да го убие. Това му беше ясно.

Даркесата — бог-в-тялото-на-момиче, някога известна като Валкирия Каин, беше месията на Останката, обречена да унищожи света и да изпепели цивилизацията до въглени поради причина, която предстоеше да се установи. Когато Даркесата помоли Танит да я наглежда докато тя „хибернира“ — по нейни думи, Танит преливаше от радост. Сангуайн се влачеше с нея, разбира се. Танит беше годеницата му в крайна сметка. Обичаше я. Но независимо от това колко я обичаше, Даркесата никога не беше представлявала за него месия и той нямаше желание да наблюдава света как гори.

Танит знаеше, че ако разполага с достатъчно време, той щеше да се осмели да направи нещо крайно, за да предотврати апокалипсиса и единствената причина да не го убива още беше, че очевидно не смяташе, че е стигнал до този момент. Но дори и сега, камата, запретната в колана му — едно от четирите оръжия Богоубийци, които бе скрил от нея, беше повече от състояние да сложи край на живота на момичето-бог. Беше чувал на какво е способна Даркесата. Беше чувал, че се е случвало да й откъснат главата, а тя е успяла да се възстанови в онези последни няколко мига преди настъпването на мозъчна смърт.

И все пак Даркесата можеше да бъде убита. Доста добре даже. Но за да я убие, трябваше да забие камата в тялото й, преди тя да успее да формулира каквато и да е мисъл по въпроса преди това. Можеше да го стори сега. Танит беше на покрива, Даркесата беше със затворени очи и ето го него — застанал до нея, а ръката му вече се промъква към камата. Извади я от колана си с повишено внимание, държейки я насочена надолу и далеч от тялото си. Тези оръжия убиваха всичко, до което се допираха, и щом можеха да убият бог, със сигурност можеха да сложат края на любимото синче на мамчето Сангуайн.

Усещането за камата в ръката му беше хубаво. Добре балансирано. Три стъпки и щеше да е до нея и тогава всичко, което трябва да направи, е да протегне ръка и да забие острието в черепа. По дяволите, щеше да спаси целия проклет свят. Колко други наемници можеха да се похвалят с това? Разбира се, да убие Даркесата, означаваше да разбие мечтите на Танит Лоу — единствената жена, която някога бе обичал и в крайна сметка щеше да предизвика гнева й до степен, в която щеше да се наложи да я убие, преди тя да убие него.

Даркесата се рееше, с главата надолу, със затворени очи, въртейки се бавно, бавно, а Сангуайн прибра камата в колана си. Реши, че би могъл да позволи тези топли и неясни чувства да останат живи още известно време.