Дерек Ланди
Смъртта на светлината (86)

86.

Валкирия се държеше здраво, докато Сангуайн преминаваше през пръстта, а грохотът изпълваше ушите й. Стискаше очите си затворени срещу непрекъснатия поток от кал, камъни и камъчета, които болезнено дращеха в тениската и голите й ръце. Смениха посоката на няколко места, после се насочиха нагоре и изхвърчаха от мрака в ярката дневна светлина.

Сангуайн я остави без думичка и потъна обратно в земята.

В тази част на Роърхейвън улиците представляваха димящи останки.

Чу как някой вика името й — смъртното й име, и се качи на купчина боклуци. Вятърът беше измамлив — донасяше звуци през съсипаните улици и ги отнасяше преди Валкирия да успее да установи посоката на източника им. Виждаше само разруха и пушек. Обгърна се с ръце, потрепервайки от студ. Искаше й се да е с якето си.

— Не го приемай погрешно — обади се Даркесата иззад нея, — но изглеждаш отвратително.

Валкирия се обърна, а погледът на Даркесата се спусна към ръцете й.

— Носиш я — каза, почти развълнувано. — Ръкавицата! И имаш татуировката! Знаеш какво означава това, нали? Видението всеки момент ще се сбъдне.

— Не е задължително — отвърна Валкирия, спускайки се внимателно от купчината останки. Присви очи, като се опитваше да види аурата, която щеше да я предупреди за намерението на Даркесата да използва магия. — Много дребни подробности вече са различни. Като за начало — Гастли го няма. А ти носиш други дрехи.

— Но ти — не, така че не е нужно всичко да е различно. Все така ще ти отнема семейството.

— Защо? Ти произлизаш от мен и в някакъв смисъл те са и твое семейство. — Валкирия забеляза, че Даркесата излъчва бледа сребриста светлина отвътре. — Каза, че няма да ги нараниш.

— Нямам намерение да ги наранявам — заяви Даркесата. — Всъщност, по това ще се различава от видението — понеже вместо да ги изгоря и да ги изтрия от съществуването, ще им позволя да продължат да живеят под формата на енергия. Виждаш ли? Не само ти си се научила на номера от виждането на бъдещето — Очите й игриво се преместиха върху ръкавицата, а усмивката й стана още по-широка. — Е, хайде тогава. Какво прави? По-силна ли те прави? Удрях те с каквото ми беше под ръка, а ти дори не пусна кръвчица. Изглеждаше неуязвима. Сега нямаш вид на такава. Какво стана? Да не се счупи?

— Защо не дойдеш насам да провериш?

Даркесата се разсмя и Валкирия изведнъж видя аурата, която я обгръщаше, сякаш някой е усилил светлината от мъждукане до пълна яркост.

— О, бих го направила, но ти си една малка подлярка. Би трябвало да си имам едно наум, нали? Мисля, че май ще е най-добре да се справя с теб оттук.

Тя вдигна ръка и сребърната светлина започна да пулсира, Валкирия пък протегна лявата си ръка, която сияеше в бяло под превръзките. Бялата енергия се блъсна в сребърната, избутвайки я надалеч.

Даркесата се смръщи, среброто се прибра, а Валкирия отпусна ръка.

— Как го направи? — попита Даркесата.

Валкирия се опита да отговори, но краката й трепереха, а устата й беше пресъхнала. Само това действие за самозащита я беше изцедило.

Даркесата бавно се приближаваше, а Валкирия се концентрираше върху това да не се свлече на земята. Ако Даркесата имаше представа колко е слаба в този момент, всичко щеше да свърши. Вместо това, тя я наблюдаваше как идва, с — както се надяваше — спокойно изражение на лицето. Не можеше дори да бяга, ако се наложеше. Даркесата се доближи, а Валкирия установи, че й се иска да се движеше по-бързо. Краката на Валкирия нямаше да устоят още дълго…

Краката поддадоха и тя падна на колене.