Дерек Ланди
Смъртта на светлината (90)

90.

Валкирия ги чуваше. Прекоси разрушената улица, после още една. Видя ги как се задават. Изглеждаха уморени. Паникьосани, изплашени и уморени. Майка й протегна ръце, а бащата й подаде Алис. Редуваха се да я носят.

Валкирия направи крачка назад, така че да не се вижда. Вътрешностите й бяха изстинали. Мислите й бяха разпокъсани и бавни, прехвърляха възможностите в главата й, без да могат да стигнат до нещо ново, до нещо по-добро. Беше заключена в един кръг и за пръв път не можеше да се сети как да се измъкне от него.

Чу как родителите й викат рожденото й име. Погледна ръцете си. Лявата — омотана в мръсни превръзки. Дясната — облечена в ръкавицата. Тя се намръщи, погледна надолу по себе си, а съзнанието й внезапно заплава в безбрежно усещане за дежавю.

— Виждала съм това — промърмори. — Наблюдавах точно от… там.

Очите й се насочиха към пространството до нея. Беше празно, с изключение на виещия се прахоляк. Но тя знаеше, че не е така. В мазето на Касандра Фарос тя стоеше и гледаше как се случва всичко това, заедно със Скълдъгъри.

— Здрасти — каза, понеже не се сети какво друго да каже на по-младото си аз. Спомни си, че беше чувала думите, които щеше да произнесе и смазващото чувство за вина, което носеха. — Точно в този момент се случва всичко, но ти вече го знаеш, нали? Поне си мислиш, че знаеш. Мислиш, че това е моментът, в който ги оставям да умрат.

Баща й викаше името й. Приближаваха се.

Спомни си какво следваше сега — Даркесата махваше с ръка и цялото й семейство биваше погълнато от черни пламъци. Поклати глава към картината.

— Не искам да виждам това — рече. — Моля те. Не искам това да се случва. Позволи ми да го предотвратя. Моля те, позволи ми да го предотвратя.

Валкирия извади от джоба си устройството, което беше откраднала от Медицинското крило и го погледна през сълзи.

— Моля те, задействай се — прошепна. — Моля те, нека ги спася.

Тя го напъха обратно в джоба, избърса очите си и изтича на средата на улицата.

— Стеф! — извика майка й, сграбчи я и я прегърна. Баща й също дотича, прегръщайки и двете. Валкирия се бореше да се освободи.

— Мамо, татко, трябва да се махате оттук.

— Не и без теб — заяви баща й. — Чухме експлозията и помислихме… помислихме, че може да си в центъра на тази работа.

— Бях в другия край на града — излъга Валкирия. — Трябва да тръгвате, окей? Прекалено опасно е.

Майка й я сграбчи за лявата ръка.

— Какво е станало с ръката ти? Счупена ли е? О, Боже, Стеф, цялата си в рани.

— Добре съм — отвърна Валкирия, като издърпваше ръката си.

— Намерихме приятелката ти — обади се баща й. — Горкото момиче.

Валкирия го изгледа.

— Меланхолия?

— Тя лежеше на улицата. Тя… Стеф, тя е мъртва. Съжалявам.

— Знам. Тя… не го заслужаваше.

— Прибери се с нас — рече майка й. — Моля те, нека забравим всичко това и да си тръгнем. Стефани, това е лудост. Ще се убиеш. Моля те, миличка, моля те да се прибереш с нас.

— Не мога, мамо. Знаеш, че не мога.

— Не го знам. Няма причина да оставаш.

— Имам едничката причина да остана. Даркесата е част от мен.

— Стеф, моля те, умолявам те…

— Мамо. Чуй ме. Може да съм единственият човек на света, който да е в състояние да я спре. Трябва да го направя. Нищо, което кажеш, няма да промени мнението ми. Правя го за вас, правя го за Алис, правя го за всички. Всички, мамо. Ако не го направя, те ще умрат.

Лицето на майка й се сбръчка.

— Но ние не можем да останем с теб. Трябва да пазим Алис.

— Знам — меко отвърна Валкирия. — Това разчитам да направите — в гърлото й се надигна жлъч, докато протягаше ръце. — Нека я подържа. Само за минутка. Има едно заклинание, което искам да й направя.

— Като магическа защита? Да я пази?

Валкирия кимна — не вярваше на собствения си глас.

Майка й, й подаде Алис. Беше невероятно тежка в одеялцето си.

— Трябва да го свърша насаме — измънка Валкирия. — Ако сте наблизо, няма да сработи.

Баща й прегърна майка й с една ръка.

— Ще чакаме тук. Не се бави.

Валкирия се обърна, избърза колкото можа, така че да не видят лицето й.

Зави зад ъгъла, намери една сграда, която все още беше цяла, и влезе вътре. Върху масата в дневната все още стоеше купа с плодове. Тя я избута на земята и положи Алис на мястото й.

Загледа се в малката си сестричка.

— Толкова съжалявам — рече. — Толкова съжалявам, сладка моя.

Сълзите бликнаха и тя легна с лице върху масата. Разтърсващи ридания пращаха нови спирали от болка през цялото й тяло. Едва им обръщаше внимание.

— Моля те, прости ми. Толкова те обичам, Алис. Толкова те обичам, миличка.

Лицето й беше мокро от сълзи. Носът й течеше, а при всяка дума — от устата й хвърчаха слюнки. Плачът й се обърна на вой. Тя сви юмрук и го стовари по главата си. Ръбчетата на ръкавицата се обагриха в кръв. Но не беше достатъчно. Болката не беше достатъчна. Страданието не беше достатъчно. Наказанието не беше достатъчно. Постави ранената си ръка плътно върху масата и стовари десния си юмрук отгоре й. Изпищя, падна назад, сви се на пода и крещя докато крясъците й не се превърнаха в протяжни, страдалчески вопли. Част от нея осъзнаваше колко жалка звучи. Тази част от нея беше доволна, че звучи жалка. Заслужаваше да е жалка. За онова, което предстоеше да направи, заслужаваше всичкото зло, което идваше към нея.

Само плачът на Алис я върна обратно.

Изправи се, а цялото й тяло трепереше.

— Съжалявам, слънчице, толкова съжалявам, не исках да те изплаша, моля те, не плачи…

Не искаше да те плаши, обаче не, чакай, това е понеже смята да направи нещо много по-лошо.

— Млък — каза Валкирия.

Спориш със себе си, а? Първите признаци на лудост, май.

— Млъкни, казах — тя се наведе над Алис, успокоявайки я.

Мислеше си, че всичко това е в миналото, нали? Малкото гласче в главата ти? Мислеше си, че само защото Даркесата я няма, вече си сам-самичка тук вътре, а? Или смяташе, че си е тръгнала и си е взела цялата ти лошотия със себе си.

Стига бе?

Това ли си мислеше?

Ако беше взела цялата ти лошотия, тогава защо, по дяволите, ще правиш това, което се каниш да направиш?

Валкирия напъха още няколко листенца в устата си, задъвка бързо и се насили да преглътне. Болката в ръката отслабна. Използва скъсаната си мръсна кървава тениска, за да забърше очите и носа си.

Долно, мръсно, долно, мръсно, долно, мръсно, долно…

Извади Слънчевия диск от джоба си и внимателно го постави на масата. После извади Скиптъра от чантата и го сложи до диска.

Кажи й, че я обичаш. Хайде. Кажи й.

— Обичам те — каза Валкирия.

Лицемерка.

— Обичам те, Алис. Никого не съм обичала, колкото теб. Това, което… което се каня да направя… ме убива.

Вярно?

Не толкова, колкото ще убие нея.

С левия си показалец — счупен и изкривен, тя натисна символа върху гърба на ръкавицата. Стисна зъби, придвижи пръст по посока на часовниковата стрелка и символът светна.

След това изпъна ръка над малкото телце на Алис.

Осъзна, че говори и повтаря „толкова съжалявам“ така бързо, че фразата се беше превърнала в една дума.

Налагаше се да го направи. Не можеше да измисли друго. Даркесата трябваше да бъде спряна. Планът на Скълдъгъри не беше сигурен. Скиптърът беше единственото нещо, което работеше гарантирано.

Е, направи го тогава. Убий я. Убий сестра си.

Алис си гукаше на собствения си бебешки език, напълно забравила да плаче. Мигаше срещу Валкирия и се усмихваше, показвайки трапчинките си. Най-красивото дете на света. Тя посегна към ръкавицата, а Валкирия инстинктивно отблъсна ръката й.

— Не пипай! — чу се да казва.

Някъде в главата й ечеше подигравателен смях.

Тя отново сведе ръка.

— Обичам те — каза и притисна пръст към челото на Алис.