Кърт Вонегът
Котешка люлка (74)

74. Котешка люлка

Отидох до дома на Франк с единственото такси в Сан Лоренсо.

Минавахме покрай гледки, които разкриваха грозна мизерия. Изкачихме се по склона на планината Маккейб. Въздухът стана по-хладен. Появи се мъгла.

Някога домът на Франк принадлежал на Нестор Амонс, бащата на Мона, архитектът, който построил „Дома на надеждата и милосърдието в джунглата“.

Амонс проектирал и собствения си дом.

Къщата бе кацнала над водопад; терасата потъваше направо в мъглата от водни капчици, образувана от падащата вода. Беше много изкусна комбинация от леки и дълги стоманени колони. Пространствата между колоните бяха или празни, или запълнени с местен камък, остъклени или покрити с платно.

Човек имаше чувството, че къщата е построена не толкова за живеене, колкото да се покаже какво може един архитект.

Един прислужник ме поздрави учтиво и ми каза, че Франк още не е вкъщи. Очаквали го всеки момент. Заповядал да ме настанят удобно, защото съм щял да остана да вечерям и да нощувам. Прислужникът се представи с името Стенли. За първи път видях жител в Сан Лоренсо, който беше закръглен.

Стенли ме заведе в стаята ми, минахме през вътрешността на къщата, надолу по една стълба от груб камък, стълба, оградена с плетеница от правоъгълни стоманени рамки, ту запълнени с камък, ту празни. Леглото ми представляваше дюшек върху подставка, направена от същия неодялан камък. Стените на стаята ми бяха от платнища. Стенли показа как мога, ако желая, да ги навивам и после пак да ги спускам.

Запитах Стенли дали в къщата има още някой и той ме осведоми, че и Нют си е у дома. Нют бил на терасата, рисувал картина. Анджела била излязла, за да разгледа „Дома на милосърдието и надеждата в джунглата“.

Излязох на терасата, на която на човек му се завиваше свят, и намерих малкия Нют заспал в жълт сгъваем стол.

Картината, над която Нют работеше, бе поставена на молберт близо до алуминиевата ограда. Лилавото небе, морето и долината образуваха нейната рамка.

Самата картина бе малка, черна и грапава.

Тя представляваше драскотини, прокарани в черни, лепкави слоеве боя. Драскотините образуваха нещо като паяжина и аз се запитах дали Нют не е искал да изобрази лепкавите мрежи на безсмислието на човешкия живот, окачени да се сушат в някоя безлунна нощ.

Не събуждах джуджето, нарисувало това ужасно нещо. Пушех, вслушвайки се във въображаемите гласове, които ми внушаваше шумът на водопада.

Малкият Нют се събуди от експлозия някъде много далеч под нас. Гърмът се удари в долината и отскочи нагоре, за да стигне небето. Както обясни Стенли, това било оръдието в пристанището Боливар. Стреляха всеки ден в пет часа.

Малкият Нют се размърда.

Все още полузаспал, той пипна устата и бузите си със своите изцапани от боята ръце и остави по лицето си черни следи. Разтърка очите си и ги омаза с черна боя.

— Здравейте — каза той сънливо.

— Здравейте. Харесва ми картината ви.

— Разбирате ли какво представлява?

— Предполагам, че всеки трябва да я вижда по различен начин.

— Това е котешка люлка.

— Аха — казах аз. — Много добре. Тези драскотини всъщност са конците. Така ли?

— Тази игра на конци всички я играят. Дори ескимосите. Една от най-старите игри.

— Сериозно?

— Стотици хиляди години, ако не и повече, възрастните преплитали конци пред лицата на децата си.

— Хм…

Нют продължаваше да се гуши в стола. Той протегна омазаните си ръце така, сякаш между тях се намираше вече оплетената от конци котешка люлка.

— Нищо чудно, че децата израстват побъркани. Котешката люлка не е нищо друго освен китка от хиксове между две ръце и дечицата гледат тези хиксове, гледат ги…

— Е, и?

— А там няма никаква котка. По дяволите, никаква котка и, по дяволите, никаква люлка!