Кърт Вонегът
Котешка люлка (32)

32. Пари от динамит

— Току-що бях в кабинета на брат ви. Аз съм писател. И интервюирах брат ви във връзка с д-р Хоуникър — казах аз на Марвин Брийд.

— Чудак и кучи син. Не брат ми. Имам предвид Хоуникър.

— Вие ли му продадохте паметника за жена му?

— Продадох го на децата му. Той нямаше нищо общо с тая работа. Изобщо не му беше дошло наум да слага паметник на гроба й. Като мина малко повече от година от смъртта й, трите деца на Хоуникър дойдоха при мене — голямото, високото момиче, момчето и малкият. Те искаха да им поставя най-големия паметник, който може да се купи с пари, и ми донесоха да изгравирам стихотворенията, които бяха написали двамата по-големи.

Можете да се смеете на паметника колкото искате — продължи Марвин Брийд, но тези деца се утешаваха с него повече, отколкото с каквото и да било друго. Идваха тук да го гледат и да слагат цветя кой знае колко пъти в годината.

— Доста трябва да е струвал.

— Купи го Нобеловата награда. С нея купиха две неща: вилата в Кейп Код и този паметник.

— Пари от динамит — размишлявах аз, като сравнявах удивено ада, който може да причини динамитът, с абсолютното спокойствие на един надгробен паметник и на една вила.

— Какво?

— Нобел изобрети динамита.

— Какво ли няма на тоя свят.

Ако тогава бях бокононист, мисълта за чудотворно заплетената верига от събития, изпратили парите от динамита именно на тази каменоделна, би ме накарала да прошепна: „Работа, работа, работа.“

„Работа, работа, работа“, шепнем ние, бокононистите, щом ни се стори твърде сложна и неразгадаема загадката на нашия живот.

Но тогава бях християнин и единственото, което можах да кажа, беше: „Странен е животът понякога.“

— Понякога не е — каза Марвин Брийд.