Кърт Вонегът
Котешка люлка (126)

126. Свирете, нежни флейти!

— Толкова потискаща религия! — викнах аз. Насочих разговора ни към утопии или към това, което би било или какво би трябвало да бъде, или какво би могло да бъде, ако светът би се разтопил.

Но Боконон не е отминал и този въпрос, написал е цяла книга за утопиите. Седмата книга, наречена „Бокононистка република“. В тази книга има ужасяващи афоризми, например:

„Ръката, която снабдява бакалиите, управлява света.“

„Нека да основем нашата Република, като отворим бакалии, зарзаватчийници, газови камери и си измислим национална игра. След това можем да напишем и конституцията.“

Аз нарекох Боконон кучи син и отново промених темата. Заговорих за значителни, героични човешки дела. Възхвалих начина, по който Джулиън Касъл и неговият син бяха избрали своята смърт. Когато се извил ураганът, те тръгнали пеш към „Дома на надеждата и милосърдието в джунглата“, за да раздават надежда и милосърдие. Виждах величие и в начина, по който беше умряла горката Анджела. Тя намерила в развалините на Боливар един кларнет и веднага започнала да свири, без да се интересува, че мундщукът може да е заразен с „лед-9“.

„Свирете, нежни флейти!“ — промърморих аз дрезгаво.

— Може би и вие ще умрете достойно — отбеляза Нют.

Напълно по бокононистки.

Набързо му разказах за какво мечтая: да изкача на планината Маккейб великолепен символ и да го поставя там. Дори за момент пуснах волана, за да му покажа, че с абсолютно никакъв подходящ символ не разполагам.

— Но кой, по дяволите, ще бъде този символ?! — аз отново сграбчих волана. — Ето, дошъл е краят на света и ето ме мен, едва ли не последния човек на земята, и ето я нея — в случая най-високата планина. Знам накъде ме е водил моят карас, Нют — неговите членове са работили денонощно в продължение на кажи-речи половин милион години, за да ме изкачат на тази планина — аз заклатих глава и едва не заплаках. — Но какво, кажи ми какво, по дяволите, да занеса на планината?

Докато питах, гледах безсмислено през прозореца на колата, и то с такива невиждащи очи, че изминах повече от миля, преди да разбера, че съм погледнал в очите на един стар негър — жив черен мъж, който седеше край пътя.

След това намалих скоростта. След това спрях. Закрих очи с ръка.

— Какво има? — запита Нют.

— Минахме край Боконон.