Кърт Вонегът
Котешка люлка (53)

53. Президент на „Фабри-Тек“

Анджела настоя да доразгледам снимките.

— Това съм аз, макар да звучи невероятно. — Тя ми показа вече пораснало момиче, високо метър и седемдесет, с кларнет в ръка и в униформата на оркестъра на гимназията в Айлиъм. Косата си беше напъхала под униформената шапчица. Усмихваше се свенливо и бодро. По-нататък Анджела, жена, която Бог не бе дарил с нито едно привлекателно за мъжа качество, ми показа снимката на съпруга си.

— Значи това е Харисън К. Конърс! — Бях смаян.

Съпругът на Анджела беше изключително красив човек и явно го съзнаваше. Беше облечен елегантно и в погледа му имаше нещо от ленивия унес на Дон Жуан.

— Той какъв е? — запитах аз.

— Той е президент на „Фабри-Тек“.

— Електротехник?

— И да знам, не бих могла да ви кажа. Строго секретна държавна работа.

— Оръжие?

— Във всеки случай — нещо военно.

— И как се запознахте?

— Той работеше в лабораторията като помощник на татко. След това замина за Индианаполис и основа „Фабри-Тек“.

— И женитбата ви е щастлив край на дълъг роман?

— Не. Не съм дори сигурна, че той е знаел за съществуването ми. Аз го харесах, но той никога не ми обръщаше внимание. Докато не умря баща ни.

Един ден пристигна в Айлиъм. Аз живеех в оня голям стар дом, премислях живота си… — и тя ми разказа за ужасните дни и седмици, последвали смъртта на баща й. — В тази огромна стара къща… и вътре само малкият Нют и аз. Франк беше изчезнал и призраците в нашата къща вдигаха десет пъти повече шум от Нют и мен. Какво не бих дала, бих дала целия си живот, само и само да можех пак да се грижа за татко, да го откарвам на работа и вечер да го връщам, да го увивам през зимата и да го развивам при хубаво време, да го карам да яде и да плащам сметките му. А неочаквано задълженията ми се бяха свършили. Никога не съм имала близки приятелки, нямаше към кого да се обърна освен към Нют.

И един ден на вратата се почука… беше Харисън Конърс. Той беше най-красивото нещо, което бях виждала. Влезе, говорихме за последните дни на татко и за старото време.

Анджела почти плачеше.

— Оженихме се две седмици по-късно.