Кърт Вонегът
Котешка люлка (27)

27. Хора от Марс

Лабораторията на д-р Филикс Хоуникър се намираше на шестия, най-горния етаж.

Пред входа бе опънат тъмночервен шнур, а една медна плочка на стената обясняваше защо тази стая се смята за свещена:

В ТАЗИ СТАЯ Д-Р ФИЛИКС ХОУНИКЪР, НОСИТЕЛ НА НОБЕЛОВА НАГРАДА ЗА ФИЗИКА, РАБОТИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВАЙСЕТ И ОСЕМ ГОДИНИ ОТ ЖИВОТА СИ.

„КЪДЕТО БЕ ТОЙ, ТАМ Е ГРАНИЦАТА НА ПОЗНАНИЕТО.“

ЗНАЧЕНИЕТО НА ТОЗИ ЧОВЕК В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Е НЕОЦЕНИМО.

Мис Фост предложи да откачи шнура, за да мога да вляза в стаята и да общувам с духовете, които я обитаваха.

Приех.

— Лабораторията е същата, каквато беше при смъртта му; само че тогава по една от масите бяха разпилени каучукови ленти.

— Каучукови ленти?

— Не ме питайте защо. И въобще не ме питайте тук кое за какво служи.

Старецът беше оставил в лабораторията си страшна неразбория. Това, което веднага привлече вниманието ми, бе купчината евтини играчки, пръснати наоколо. Книжно хвърчило със счупена рамка. Детски жироскоп, омотан с въженце и готов да се завърти и уравновеси. Пумпал. Сламка за сапунени мехури. Аквариум с дворец и две костенурки в него.

— Той обичаше да купува от будките — каза мис Фост.

— Виждам.

— Някои от най-знаменитите му експерименти са правени с апаратура, която не струваше и долар.

— Всяко спестено пени е спечелено.

Разбира се, имаше и най-различни нормални лабораторни уреди. Но те изглеждаха като сиви допълнения към евтините весели играчки.

На бюрото на д-р Хоуникър лежаха купища писма.

— Не знам някога да е отговарял на някое писмо — каза мис Фост. — Ако искаха отговор, трябваше да го търсят по телефона или лично да дойдат дотук.

На бюрото беше поставена в рамка една снимка. Не можех да я видя, без да я обърна, и реших първо да гадая.

— Това жена му ли е?

— Не.

— Някое от децата му?

— Не.

— Той самият?

— Не.

Така че все пак погледнах. Беше снимка на скромен малък паметник на падналите във войната, пред сградата на съда в някакво градче. На паметника бяха издълбани имената на жители на градчето, паднали в различните войни, и аз реших, че той заради надписите е сложил снимката на бюрото си. Имената бяха четливи; аз почти очаквах да видя между тях името Хоуникър. Но такова име нямаше.

— Това му беше хоби — каза мис Фост.

— Кое?

— Да фотографира градинки, украсени със стари артилерийски снаряди. Сигурно украсата, която се вижда на тая снимка, е доста необикновена.

— Разбирам.

— Той беше необикновен човек.

— Съгласен съм.

— Може би след милиони години всички ще бъдат умни като него и ще разберат това, което той разбираше. Но в сравнение със средния съвременник той бе сякаш човек от Марс.

— Може би той наистина е бил марсианец — предположих аз.

— Това до голяма степен би обяснило защо и трите му деца са така странни.