Кърт Вонегът
Котешка люлка (33)

33. Неблагодарник

Запитах Марвин Брийд дали е познавал Емили Хоуникър, съпругата на Филикс, майката на Анджела, Франк и Нют, жената, която лежеше под този чудовищен обелиск.

— Дали съм я познавал? — гласът му стана тъжен. — Дали съм я познавал, мистър? Познавах я, познавах Емили. Бяхме съученици в гимназията. И двамата бяхме председатели на класния комитет. Баща й държеше музикалния магазин в Айлиъм. Тя можеше да свири на всеки инструмент. Така хлътнах по нея, че се отказах от футбола и почнах да уча цигулка. Но тогава моят по-голям брат Ейса си дойде за пролетната ваканция — той учеше в Масачузетската политехника — и аз направих голямата грешка да го представя на момичето си. — Марвин Брийд щракна с пръсти. — Ей така ми я отне, като едното нищо. Счупих цигулката си в голямата медна топка на леглото си — цигулката я бях купил за седемдесет и пет долара, и отидох в една цветарница, поисках кутия от тези, дето слагат вътре по десетина рози, сложих там парчетата от цигулката и й изпратих кутията с куриер.

— Значи хубава беше.

— Хубава? — повтори той. — Мистър, ако Господ милостиво ми изпрати ангел, аз ще се смая не от лицето му, а от крилата му, защото ангелско лице вече съм виждал в живота си и то бе нейното лице. Нямаше мъж в Айлиъм, който да не бе влюбен в нея, тайно или явно. Тя можеше да има всеки мъж, когото пожелаеше — той плю на пода. — А да вземе да се омъжи за тоя холандски кучи син! Тя вече бе сгодена за брат ми, когато се появи оня. — Марвин Брийд отново щракна с пръсти. — Ей така я отне той пък от брат ми, като едното нищо.

Може да е държавна измяна и неблагодарност, и невежество, и изостаналост, и антиинтелектуалност да наричам един покойник, толкова известен, колкото е Филикс Хоуникър, кучи син. Всичко знам: как изглеждаше безобиден и нежен, как всички мислеха, че е над този свят, и разправяха как и на мравката път сторвал, и как не мислел никога ни за пари, ни за власт, ни за дрехи и коли и други такива, и как бил различен от всички нас, и как бил по-добър от всички нас, и как бил толкова невинен, че приличал на Исус Христос… само дето не беше Божи син, а кучи син…

Марвин Брийд не пожела да довърши изречението си и аз го подканих.

— Е, и? — повтори той след мен. — Е, и? — той отиде до прозореца и се загледа към входа на гробището. — Е, и? — измърмори той на голямата порта, на лапавицата и на обелиска на Хоуникър, който едва се виждаше.

— Как, по дяволите, да е невинен човек онзи — продължи той, — който изобретява такова нещо като атомната бомба? И как можете да казвате, че човек е добросърдечен, щом не си мръдва пръста да помогне на най-добрата, най-красивата жена в света, собствената му съпруга, която умря от липса на любов и разбиране…

Той потрепера.

— Понякога се питам дали не е бил мъртвороден. Не познавам човек, който да се е интересувал по-малко от живота. Понякога си мисля, че в това се крие нещастието на света: твърде много хора на високи постове са мъртвородени.