Кърт Вонегът
Котешка люлка (120)

120. Да послужи комуто потрябва

Припомних си една реклама за поредица от детски книги, наречена „Книгата на познанието“. В тази реклама момченце и момиченце бяха вперили доверчиви погледи в баща си. „Тате — питаше едното, — защо небето е синьо?“ Читателят трябваше да се досети, че ще намери отговора в „Книгата на познанието“.

Ако сега моят татко вървеше с Мона и с мен по пътя от двореца, щях да му задавам, хванал се за ръката му, доста въпроси. „Тате, защо са изпочупени дърветата? Тате, защо са мъртви всички птички? Тате, защо небето е толкова мрачно? Защо е пълно с червеи? Тате, защо морето е така неподвижно и твърдо?“

Мина ми през ум, че мога да отговоря на тези трудни въпроси по-добре от всяко друго човешко същество — стига да беше останало живо човешко същество. Стига някой да се заинтересуваше, аз можех да му отговоря какво е станало, къде и кога.

Е, и?

Питах се къде може да са мъртвите. Мона и аз дръзнахме да се отдалечим на повече от миля от нашето подземие, без да видим нито едно мъртво човешко същество.

Живите човешки същества не ме интересуваха чак толкова много, може би защото с точност знаех, че преди да се срещна с тях, ще се натъкна на много мъртви. Не видях никъде дим от огън, пък и трудно щеше да бъде да различа дима на фона на червеите, които закриваха хоризонта.

Едно нещо привлече погледа ми: над странния харпун — върха на гърбицата на планината Маккейб, се полюшваше лавандулова корона. Изглежда, сякаш ме зовеше и аз получих глупаво кинематографско видение; изкачих се по този връх с Мона. Но какво означаваше тая корона?

Вече вървяхме по гънките в подножието на планината Маккейб. И Мона като че ли безцелно ме остави, отклони се от пътя и се изкачи по една от гънките. Последвах я.

Настигнах я на върха на планински склон. Тя гледаше в някакъв унес надолу в широкия купол, образуван от склоновете. Не плачеше.

А имаше защо да плаче.

Долу се виждаха планини от мъртви — хиляди и хиляди, един върху друг, на устните на всеки беше разцъфнал синьо-белият скреж на „лед-9“.

Тъй като труповете не бяха безразборно пръснати, беше ясно, че хората са дошли тук след стихването на зловещите ветрове. И тъй като на всеки труп показалецът беше или пъхнат в устата, или беше замръзнал някъде около устата, разбрах, че всеки от тях е дошъл в това тъжно място и се е отровил с „лед-9“.

Имаше мъже и жени, също и деца, и много от тях — в позата на боко-мару. Всички бяха обърнати с лице към дъното на седловината, като че ли бяха зрители в амфитеатър.

Мона и аз погледнахме натам, накъдето бяха обърнати всички тези замръзнали погледи — към центъра на амфитеатъра. Там имаше овално възвишение, като сцена за оратор.

Двамата с Мона предпазливо тръгнахме към възвишението. Стигнахме до един голям каменен блок.

Под него намерихме къс хартия, изписан с молив.

„Да послужи комуто потрябва. Почти всички тези хора около нас са граждани на Сан Лоренсо, оцелели от ветровете, които задухаха след замръзването на морето. Те плениха лъжесветеца Боконон. Докараха го тук, поставиха го в средата и му заповядаха да им каже какво точно е възнамерявал всемогъщият Бог и какво трябва да правят те сега. Шарлатанинът им каза, че без съмнение Бог се опитва да ги убие, по всяка вероятност защото са му омръзнали, и че ако те имат капка разум в главата си, ще потърсят сами смъртта. И те, както виждате, я потърсиха.“

Бележката беше подписана от Боконон.