Кърт Вонегът
Котешка люлка (28)

28. Майонеза

Докато чакахме асансьора за първия етаж, мис Фост изрази опасението, че ще дойде асансьор №5. Преди да успея да я попитам какво означава това, пристигна именно асансьор №5.

Той се обслужваше от престарял мъничък негър на име Лаймън Ендърс Ноулс. Ноулс беше ненормален, сигурен съм. Отгоре на всичко, щом решеше, че е казал нещо особено остроумно, той се тупаше по задника и крещеше: „Да, да!“

— Здрасти, антропоиди и лилии, и корабни колела! — каза той на мис Фост и на мен. — Да, да!

— Първия етаж, моля — каза мис Фост хладно.

За да затвори вратата и да ни закара на първия етаж, Ноулс трябваше само да натисне едно копче. Но още нямаше намерение да стори това. Може би трябваше да минат години, за да го стори.

— Един ми разправя — каза той, — че тук асансьорите са правени от маите. А аз да не съм го знаел досега! Викам му: ами аз от какво съм направен — от майонезата ли? Да, да! Той взе да мисли и аз го цапнах с друг въпрос, дето го стресна и го накара още по-дълбоко да се замисли. Да, да!

— Бихте ли ни свалили на първия етаж, моля, мистър Ноулс? — помоли мис Фост.

— Викам му — рече Ноулс, — това тук е научна лаборатория. Научна, значи да научиш нещо, нали? Значи всички тука учат нещо, дето са го знаели, а са го забравили и сега трябва да го научат. И как е станало така, че са решили да построят такова здание, с тези майонезени асансьори, и да го напълнят с всички тия побъркани хора? И какво се мъчат да научат? Какво са забравили? Да, да!

— Много интересно — въздъхна мис Фост. — Сега вече можем ли да слизаме?

— За нас друг път освен надолу няма — изграка Ноулс. — Защото тук е върхът. Помолете ме да ви кача нагоре, де! Няма да мога. Да, да!

— Тогава да слизаме — каза мис Фост.

— Веднага. Тоя господин да не е идвал да се покланя на д-р Хоуникър?

— Да — отговорих. — Вие познавахте ли го?

— Отблизо — отвърна той. — Знаете ли какво рекох, като умря?

— Не.

— Рекох им: тоя д-р Хоуникър, той не е мъртъв.

— Така ли?

— Само е влязъл в ново измерение. Да, да!

Натисна копчето и ние потеглихме надолу.

— Познавахте ли и децата на Хоуникър? — запитах го аз.

— Дечица като бесни кученца — каза той. — Да, да!