Кърт Вонегът
Котешка люлка (119)

119. Мона ми благодари

— Днес ще бъда български министър на образованието — ми каза Боконон, — а утре ще бъда Елена Троянска. Значението на тази сентенция е кристално ясно: всеки трябва да бъде това, което е.

Там долу, в подземието, с помощта на „Книгите на Боконон“ и аз мислех точно така.

Боконон ме подкани да пея с него:

Ра-ра-ра прави

ка-ка-ка каквото трябва

до-до-до докато

с-с-с се пръснеш.

Измислих мелодия за тези стихчета и си я свирках тихичко, докато въртях педалите на велосипедния механизъм, който задвижваше вентилатора, който пък ни даваше въздух, добрия стар въздух.

— Човек вдишва кислород и издишва въглероден диоксид — викнах аз на Мона.

— Какво?

— Наука.

— Аха.

— Една от тайните на живота, която човек дълго не разбираше: едно животно вдишва онова, което друго животно издишва. И обратното.

— Не знаех.

— Сега знаеш.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

След като бях въртял педалите достатъчно и в подземието нахлу сладък пресен въздух, аз слязох от велосипеда и се изкачих по железните скоби, за да видя какво е времето горе. Правех го по няколко пъти дневно. Този ден, четвъртия, усетих през тясната цепка на повдигнатия капак, че времето се беше стабилизирало.

Това беше доста бурна стабилизация, защото вихрите на урагана бяха все така многобройни, остават си многобройни и до ден днешен. Но тяхната паст вече не гризеше земята. Огромните червеи се бяха дръпнали дискретно над земята. Това разстояние не се менеше и изглеждаше, че Сан Лоренсо е захлупен от голям стъклен капак, който го пази от урагана.

Почакахме още три дни, за да сме сигурни, че ураганът си е останал все така искрено кротък. След това напълнихме съдовете от цистерните с вода и излязохме на повърхността.

Въздухът бе сух, горещ и мъртвешки неподвижен.

Веднъж ми бяха казали, че в умерения климат трябвало да има не четири, а шест сезона: лято, есен, заключване, зима, отключване и пролет. Спомних си това, когато се изправях до отвора на нашето подземие, и се взирах, и се вслушвах, и дишах.

Нямаше миризми. Нямаше движение. При всяка моя стъпка синьо-белият скреж пищеше. И всеки писък отекваше високо. Бе свършил сезонът на заключването. Земята беше здраво заключена.

Беше настъпила зима — нине и во веки веков.

Помогнах на Мона да излезе на повърхността. Не исках тя да пипа с ръце синьо-белия скреж и гледах да не докосва устните си.

— Никога досега смъртта не е била толкова близко — казах.

— Пипваш земята, след това си пипваш устните — и край.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Много лоша майка.

— Какво?

— Майката Земя — тя не е вече много добра майка.

— Хей-й! — викнах аз към развалините на двореца. Страхотна буря бе разхвърляла огромните каменни блокове. Двамата с Мона вяло търсехме някой оцелял — вяло, защото нищо не подсказваше наличието на живот. Не видяхме дори някой гризещ, мърдащ с нос плъх.

Дворцовата арка беше единственото оцеляло човешко творение. Мона и аз се приближихме до нея. В основата й с бяла боя бяха изписани думи от една „Калипсо“. Буквите бяха ясни и четливи. Те бяха изписани току-що! Значи някой бе останал жив!

Ето какво се пееше в песента:

Някой ден този луд свят ще загине,

и Бог ще си вземе обратно нещата, които е дал.

И ако в този печален ден ти хрумне да упрекнеш Бога,

не се бави. Той само ще се усмихне и ще кимне.