Кърт Вонегът
Котешка люлка (115)

115. Случи се, че…

Приближихме се до парапета, за да наблюдаваме. Самолетите не бяха по-големи от зрънца черен пипер. Успяхме да ги забележим само защото се случи така, че единият от тях оставяше след себе си опашка от дим.

Предположихме, че пушекът е част от зрелището.

Бях застанал до Х. Лоуи Кросби, който — така се беше случило — ту отхапваше от сандвич с албатрос, ту отпиваше по глътка от местния ром. От устните му, лъщящи от албатросовата мазнина, излизаше дъх на ацетон. Отново ми се доповръща.

Дръпнах се по-близо до площадката, от която се слизаше на сушата, и поех глътка въздух. Между мен и всички останали имаше два метра стари гранитни павета.

Досетих се, че самолетите се снижават и от мястото си нищо няма да мога да видя. Но така ми се повръщаше, че това вече не ме интересуваше. Извърнах глава натам, където вече ревяха моторите. И тъкмо когато картечниците им започнаха да чаткат, единият от самолетите, същият, който оставяше опашка от дим след себе си, внезапно се появи с корема нагоре, целият в пламъци.

Изгубих го от поглед и го чух как се разби в скалата под двореца. Бомбите и горивото му експлодираха.

Канонадата постепенно заглъхна, а воят на оцелелите самолети се превърна в бръмчене на комар.

И тогава се чу тътен, сякаш се свличаше скала. Една от големите кули на двореца на „Папа“ рухна като посечена в морето.

Хората върху площадката гледаха смаяни празното място, на което допреди малко се извисяваше кула. Веднага след това чух как скалите рухват една през друга, сякаш някакъв оркестър настройваше инструментите си.

Инструментите се настройваха в бясна надпревара.

Включваха се и нови гласове: подпорите на двореца се оплакваха, че вече не могат да издържат тежестта, която носят.

След това една пукнатина пресече площадката като мълния само на три метра от мен. Свих пръстите на краката си, за да не се докосне тя до мен.

Пукнатината ме отделяше от останалите човешки същества.

Дворецът простена и зарида високо.

Другите разбраха в каква беда се намират. Заедно с тоновете камъни и хоросан щяха да полетят надолу към морето. Въпреки че пукнатината беше широка трийсетина сантиметра, те започнаха да я прескачат с героични еленови скокове.

Само моята спокойна Мона премина пукнатината с най-обикновена крачка.

Пукнатината изскърца и се затвори, а после пак се раззина, по-широка, като гадна подигравателна усмивка. В смъртоносната примка от другата страна все още се намираха Х. Лоуи Кросби и неговата Хейзъл и посланикът Хорлик Минтън и неговата Клеър.

Филип Касъл, Франк и аз помогнахме на Кросби и жена му да прескочат бездната. Протегнахме умолително ръце към съпрузите Минтън.

Лицата им бяха ведри и спокойни. Можех само да се досещам за какво мислят. Според мен те мислеха, че трябва да се държат достойно и сдържано.

Паниката не беше в техния стил. Самоубийството — също. Но те загинаха, защото бяха твърде изискани.

Обречената част от двореца сега се отдалечаваше от нас, както презокеански параход се отдалечава от кея. Изглежда, че и на двамата Минтън беше минало през ум това сравнение, защото те ни махаха с дружелюбна разсеяност.

Хванаха се за ръце, обърнати към морето.

И потънаха в бездната — нямаше ги вече!