Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (9)

8.
Приятели по високите места

Роърхейвън приличаше на мастилено петно, капнало върху снежнобял лист хартия. Малко градче, буквално от няколко къщи, кацнало до черно и застинало езеро със стръмни брегове, обрасли с кафява болна трева. Градчето си имаше главна улица и кварталчета, къщи и барове, магазини с мрачни витрини. В него живееха магьосници, при това не какви да е, а най-огорчените, най-злите. Външният свят беше сбъркан, светът на невежите смъртни с техните незначителни дрязги. В баровете на Роърхейвън, точно два на брой, гражданите си шепнеха тайно за едно бъдеще, в което смъртните ще рухнат, а магьосниците ще властват. А когато питиетата вдъхнеха повечко кураж, този шепот се извисяваше до неясно изломотени клетви, скрепени с блъскане на юмруци по масите.

„Промяната наближава“, носеше се шепотът.

Валкирия знаеше, че Роърхейвън може да бъде описан по много начини. Само едно-едничко описание беше изключено за него, дори при най-добро желание: Роърхейвън категорично не беше туристическа дестинация. Затова, когато Бентлито подмина една очевидно взета под наем кола, паркирана пред онова, което минаваше за дрогерията на магьосническото градче, на челото на момичето се образува бръчка.

— Спри — рече.

Скълдъгъри намали и я изгледа.

— Тук?

— Виждала съм как този град се отнася с непознатите. Искам просто да съм сигурна, че няма да стане нужда Джофри Скрутинъс да идва да оправя нещата по спешност.

Бентлито спря и Валкирия се измъкна навън. Скълдъгъри натисна газта и продължи към Убежището, а момичето закрачи към взетата под наем кола. На мястото до шофьора седеше жена. Отзад бяха скупчени три деца. Долавяше се американски акцент.

Валкирия се усмихна на жената и, след като получи в отговор любезно кимване, влезе в дрогерията. Стелаж с вестници. Никакви списания. Малко пакетирани храни, бонбони и сладки, канцеларски материали, хладилник с литрови кутии прясно мляко и вакуумирани резени шунка, както и един грамаден американец, застанал до касата и потънал в спор с напрегнатия продавач.

Валкирия се усмихна отново и пристъпи напред.

— Проблем ли има? — попита.

— Този човек не желае да ме остави на мира — оплака се продавачът.

Американецът се опули.

— Опитвам се да си купя нещо.

Продавачът пренебрегна тотално забележката.

— Не желае да си тръгне и това е.

Американецът се обърна към Валкирия.

— Влязохме в този смесен магазин…

— Това не е смесен магазин — прекъсна го продавачът, — а дрогерия.

— Хубаво! — изръмжа американецът. — Влязохме в тази дрогерия преди десет минути. Децата си избраха по нещо за пиене и занесохме всичко на касата, за да си платим. Този идиот стърчеше тука, точно на същото място, на което си стърчи и в момента, и гледаше в тавана, докато ние се опитвахме да го накараме да ни забележи.

— Не им обръщах внимание — обясни продавачът. — Чувал съм, че когато не им обръщаш внимание, се махат самички. Този обаче не се маха.

— Ама много си прав, че не се махам, мътните те взели! Аз съм клиент и ти ще ме обслужиш!

Продавачът изсумтя презрително.

— Тук не обслужваме такива като тебе.

— Не обслужвате американци?

— Не обслужваме смъртни.

Американецът хвърли поглед към Валкирия и повдигна едната си вежда.

— А, да, забравих да спомена глупостите, които дрънка.

Валкирия се обърна към продавача.

— Дали няма да си тръгне по-бързо, ако просто го оставиш да си купи каквото е намислил?

Продавачът поклати глава.

— Обслужиш ли един от тия, ще трябва после да ги обслужваш всичките.

— Какви всички? Тук няма никой друг, освен това семейство.

— О, ще плъзнат слухове.

— Как така слухове? — намеси се американецът. — Смятате, че ще разказвам наляво и надясно за някаква си забутана дрогерия в градче насред нищото, където съм спрял с колата, за да си купя някакви боклуци? Първо на първо, дори не знам къде изобщо се намираме! Доколкото виждам, това място го няма на нито една карта. Гадното езеро е отбелязано, но никъде не пише, че до него има и зловещо триж по-гадно градче!

— Ако не знаехте, че тук има град — попита продавачът, — как така ни намерихте?

— Разглеждахме забележителностите и налетяхме на вас.

— Разглеждахте — запита продавачът — или шпионирахте?

— Да сме шпионирали? Кого, теб, може би? Че защо ми е да те шпионирам тебе? Ти си някакъв луд собственик на порутено магазинче, обхванат от патологичната мания да не продава нищо на клиентите си!

— Съжалявам — отвърна продавачът, — просто не разбирам смехотворния ти акцент.

— Моя акцент?

— Доста е нелеп.

— И не разбираш какво казвам?

— Нито дума.

— Тогава как го разбра това последното?

— Не съм го разбрал.

— Не разбра какво казах току-що?

— Не.

— Това обаче го разбра!

— Няма такова нещо.

Американецът заприлича на буреносен облак.

— Кълна се в Бога, ще се пресегна над тази каса и ще те фрасна право в зъбите.

— Ъм — намеси се Валкирия, — смятам, че трябва малко да се успокоим. Господине, както вече сте се досетили, това не е най-гостоприемното градче на света. Ако отидете до който и да било съседен град, ви гарантирам, че ще ви посрещнат с най-широките усмивки, които някога сте виждали. Но нещата тук стоят по-иначе.

— Спряхме просто да купя по едно безалкохолно за децата. И няма да мръдна от тука, докато тоя тип не ми вземе парите и не ми върне рестото.

— Моля те — рече Валкирия на продавача. — Вземи му парите.

Продавачът сведе поглед към банкнотите на плота пред себе си. Горната му устна се повдигна отвратено, но той притисна парите с показалец и бавно ги придърпа до себе си.

— Ама и ти си един образ, а? — рече американецът.

Продавачът не му обърна и грам внимание и подхвърли на плота няколко монети. После вдигна очи с въздишка.

— Сега доволен ли си вече?

Американецът прибра рестото в джоба си и взе безалкохолните.

— А бях чувал, че ирландците са много дружелюбни.

— Такива си бяхме, преди да се домъкнат всякакви навлеци — обясни му продавачът. — Сега сме точно толкова дружелюбни, колкото и всички други хора на света.

Американецът присви очи, но успя да се сдържи да не продължи спора.

— Сега си отивам. Грубиянин като тебе не заслужава нито миг от времето ми.

Продавачът не отговори. Отново зяпаше тавана.

Валкирия придружи американеца до колата му.

— Наистина съжалявам — каза му. — Вече от година идвам редовно в това градче, познават ме, но също избягват да говорят с мен.

Скълдъгъри приближи с бодра крачка.

— Здравейте! — провикна се. — Наред ли са нещата?

Американецът го изгледа с крайно подозрение, но Валкирия кимна успокоително.

— Просто продавачът пак се държа ужасно.

— А! — изкоментира Скълдъгъри. — Да. Много груб човек е тоя продавач. Всичко е окей, надявам се? Живи и здрави? Отлично — приведе се до прозореца на автомобила и надникна вътре. — Имате прекрасно семейство. Очарователно просто. Всичките са направо прелест. Освен ето онова там — пръстът на скелета потропа по стъклото. — Само то е малко грозновато.

Американецът пристъпи напред.

— Какво? Какво казахте?

— О, няма драма. Сигурен съм, че прекрасният му характер компенсира външния му вид.

Валкирия с един скок се озова между двамата и се изпречи пред американеца.

— Той не иска да ви обиди — избъбри. — Приятелят ми не е наред с главата. Просто си приказва. Говори разни лоши работи. Наистина съжалявам. Може би е най-добре да си вървите.

— Не и преди този гадняр да се извини на детето!

— О, Господи — промърмори Валкирия.

— Нима ви обидих? — попита Скълдъгъри. — Божичко. Ужасно съжалявам.

— Не се извинявай на мен — скастри го американецът. — Извини се на сина ми.

— На кого от всичките? На грозния ли?

— На онзи, когото имаше предвид преди малко!

— Значи на грозния — потвърди Скълдъгъри.

— Спри да наричаш детето ми грозно!

Валкирия смушка скелета в ребрата.

— Извини се на секундата! — процеди през зъби.

— Разбира се — отвърна Скълдъгъри и се приведе до прозореца на колата. — Моля за извинение! — рече високо, за да го чуят вътре. — Понякога говоря неща, които дори не осъзнавам, че съм казал, преди да стане твърде късно. Вината е изцяло моя. Моля, приемете най-искрените ми извинения за обидата, която ви нанесох.

И той се изправи.

Най-сетне американецът откъсна очи от скелета.

— Това — рече — е най-противният град, който съм виждал.

— Абсолютно съм съгласна — отговори Валкирия.

Мъжът се втренчи за последно в детектива, после се качи в наетата кола и отпътува заедно с цялото си домочадие.

— Що за поведение — запита Валкирия — беше това?

Скълдъгъри килна глава настрани.

— Кое поведение?

— Нарече детето „грозно“!

— Тъй ли сторих?

— Преди двайсет секунди!

— О! Дори не съм забелязал, честно. Умът ми е другаде. Сигурно съм се шегувал. Сигурен съм, че и човекът разбра, че се шегувам. Всичко е наред. Ама и детенцето си беше бая грозничко. Ти видя ли го? Физиономията му сякаш беше сглобена от две залепени една до друга половинки от различни недовършени лица. Както и да е, инцидентът е затворена страница. Надявам се семейството пак да ни гостува. Изглеждаха готини. Хайде идвай.

И закрачи към Убежището. Валкирия забърза да го настигне.

— Ти добре ли си? — попита тя скелета.

— Аз?

— Ти ами.

— Малко съм объркан, струва ми се. Леко не съм на себе си. Но съм добре. Ще се оправя. Защо сме тук?

Валкирия се намръщи.

— Ами за да съобщим на Старейшините за Меланхолия.

Скелетът щракна с пръсти.

— Да! Отлично. Добре. Така и ще направим. Много добре.

Бентлито беше паркирано пред отблъскваща сграда от бетон и гранит. Убежището беше овално, схлупено и ниско, клекнало на брега на заблатеното езеро, разпльокано като нещо меко, което някой е изпуснал от високо. Имаше един главен вход и три тайни изхода. Никакви прозорци. Никаква боя. Никаква украса. Отвътре имаше само сурови голи стени и лабиринт от коридори, които се виеха концентрично, водейки към един общ център. Секачи стояха на пост, а магьосници и чиновници сновяха по служба. Без значение какво беше времето навън, в Убежището винаги цареше леден студ.

Администраторът ги посрещна на входа.

— Детективи Плезънт и Каин, Съветът ви очаква.

Скълдъгъри кимна.

— Води ни, Типстаф.

Типстаф сведе почтително глава. Поеха по разклоненията на виещите се коридори, описващи все по-силно стесняващи се окръжности, до една водещи в Овалната зала в центъра на Убежището.

По стените на залата висяха портрети на мъртви Старейшини, подчертани с помощта на подходящо осветление. В центъра бяха наредени три грамадни кресла, подобни на тронове, на които се бяха настанили Старейшините. Гастли Биспоук седеше отляво, светлината пълзеше по зловещите белези, покрили плътно кожата на главата му. В средата беше седнал Върховният маг Ърскин Ревъл, красив мъж с персийски очи и най-лукавата усмивка, която Валкирия някога беше виждала. Вдясно беше мястото на мадам Мист, Дете на Паяка, която наблюдаваше детективите през черния си воал. Единствено тя от тримата Старейшини явно нямаше нищо против протоколните роби, които високопоставените магьосници трябваше да носят при прием на посетители.

— Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин молят Съвета за аудиенция — обяви Типстаф и се поклони. — Ще удовлетвори ли Съветът молбата им?

Гастли въздъхна.

— Това необходимо ли е?

Типстаф вдигна очи.

— Протоколът трябва да се следва, Старейшина Биспоук.

— С тези двамата сме приятели от сто години.

— Може и така да е, но правилата съществуват, за да ни пазят от хаоса. Това е ново Убежище, протоколът вече беше одобрен и спазването му е задължително.

— Значи ние ще клечим тука на проклетите тронове — обади се Ревъл, — а те ще стоят там долу? Не можем ли да се разхождаме наоколо или пък, знам ли, да си вземем по кафе, докато разговаряме?

— Ако желаете кафе, ще бъда повече от щастлив да ви донеса, Върховен маг.

— Не желая кафе — избуча Ревъл. — Добре. Окей. Следваме правилата. Скълдъгъри, Валкирия, извинявайте за цялата тая глупост.

— Няма нищо — отвърна скелетът. — Ситуацията е невероятно забавна, повярвай ми. Робите ви са идеални, само да ти кажа.

— Пробвах се да ги попрекроя — промърмори Гастли, — но се оказа, че и това не е позволено.

Типстаф премълча.

Мадам Мист остана съвършено неподвижна. Чу се само гласът й:

— След като приключихме с веселите светски любезности, може би детективите ще споделят защо са ни дошли на посещение? Не се съмнявам, че става дума за Меланхолия Сен Клер.

Скълдъгъри се поколеба.

— Чули сте значи.

— Чухме — отвърна Ревъл. — Какво знаем за това момиче?

— С няколко години е по-голяма от мен — заговори Валкирия. — Ученичка с посредствени способности. Прекарала е целия си живот в Храма в четене на книжки и упражнения как да говори възможно най-надуто. Не мисля, че някой изобщо е очаквал тъкмо тя да прояви подобна мощ. Рийт със сигурност не очакваше нищо подобно. Тенебре също.

Гастли се размърда на мястото си в опит да се настани по-удобно.

— Тя проблем ли е за нас в момента?

— Тя е просто един некромант — изрече мадам Мист с мекия си глас. — Всички тия приказки за Вестителя на смъртта са чисто губене на време. Същинската заплаха е Даркесата. Трябва да съсредоточим всичките си сили в това да я открием и ликвидираме, преди да е нанесла удара си.

— Некромантите не трябва да се подценяват с лека ръка — рече Скълдъгъри, а Валкирия сведе очи.

— Съгласен съм — рече Гастли. — Щеше да е идеално, ако Валкирия се беше оказала Вестителят, защото тогава щяхме да можем да следим нещата отблизо и да ги контролираме. Но тъй като Вестителят се оказа истински некромант, губим това предимство.

Мист въздъхна.

— Некромантите са банда егоистични страхливци. От стотици години насам не представляват заплаха за никого и се съмнявам сега внезапно да покажат колко са страшни.

— Боли ме, че ще го кажа — намеси се Ревъл, — но Старейшина Мист е права. Трудно е да приемем некромантите насериозно, при положение че те на практика не си показват носа вън от Храмовете си. Може би ако знаехме малко повече за тоя така наречен Проход…

— Некромантите умишлено крият всичко по въпроса — отговори Скълдъгъри. — Двама души, които са притежавали жизненоважна информация по въпроса, вече са убити. Това само по себе си трябва да ни подскаже, че Храмът крои нещо мащабно.

Гастли се навъси.

— Ти веднъж ми каза, че Проходът ще разруши стената, отделяща живота от смъртта.

— Да.

— Какво всъщност означава това, мътните го взели?

— Честно, Гастли, идея си нямам.

— Обръщайте се към Старейшина Биспоук с прилежащата му титла — обади се Типстаф.

— Ама разбира се — поправи се Скълдъгъри. — Честно, Ваше височество, идея си нямам. Некромантите вярват, че съществуването представлява безспирен поток от енергия, който тече през живота, прелива се в смъртта и от там — обратно в живота. Всичките им понятия са мътни и незадоволителни. Искат да спасят света, което е много мило от тяхна страна, но към момента все още не са осведомили никого от какво точно ще го спасяват.

— Е — отвърна Ревъл, — може да извадим късмет и лорд Вайл да цъфне, да пречука Вестителя на смъртта съобразно скорошното си тържествено обещание и да ни отърве от цялата работа, преди да се е превърнала в истински проблем. После да се отдалечи отново към залеза и да ни остави на мира.

— Мисля, че е лудост да разчитаме лорд Вайл да стори нещо друго, освен да избие огромен брой хора — рече Скълдъгъри.

— Съгласен съм — обади се Гастли.

— Детектив Плезънт — проговори мадам Мист, — всеизвестен факт е, че вие не обичате некромантския Орден. А в момента с крайно подозрение наблюдавате дейността им отблизо, особено след като Соломон Рийт се зае с обучението на вашето собствено протеже.

— Това е едно съвършено точно наблюдение, да.

— А не смятате ли, детективе, че личното ви отношение замъглява обективността на професионалната ви преценка?

— Когато става дума за некроманти — отвърна Скълдъгъри, — у мен няма и следа от обективност. Това не означава обаче, че не съм прав. Още утре трябва да посетим Храма и да разпитаме лично Соломон Рийт за неизвестния наемник, който уби двама ключови свидетели, с които тъкмо се бяхме наканили да разговаряме.

— Значи искаш Убежището да ти осигури допълнителни ресурси от всякакъв вид, в случай че ти потрябват? — попита Ревъл.

Скълдъгъри сви рамене.

— Точно така, Ваше всемогъщо светейшество. Какъв е смисълът човек да има приятели по високите места, ако не може да използва помощта им, когато иска да си уреди старите сметки?

Гастли погледна Ревъл.

— Трябва да разберем какво са намислили в тоя Храм.

— Това е пилеене на ценно време — обади се Мист.

Ревъл поклати глава.

— Склонен съм да подкрепя Скълдъгъри. Може да се окаже празна работа, обаче, първо, задължително трябва да установим какво точно представлява Проходът и, второ, да прекратим убийствата — после се отпусна на трона си и повдигна вежда. — Чу ли, Скълдъгъри? Старейшините се произнесоха. Това е системата, която в момента работи за теб.

Скълдъгъри докосна ръба на шапката си.

— Няма да ви лъжа. Страшно ми харесва и ще взема да свикна.