Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (11)

10.
Уорлокът

Скълдъгъри блъсна уорлока в мига, в който светлината избухна от дланта на съществото. Лъчът пропусна Валкирия, която се строполи тромаво, а скелетът и уорлокът се изтъркаляха настрани. Скълдъгъри пръв скочи на крака и се замъчи да сграбчи уорлока, но противникът му беше твърде бърз — приклякаше и се привеждаше, осигуряваше си свободно пространство, не позволяваше на скелета да го докопа. Дланта му отново зейна, светлината бликна и лъчът блъсна Скълдъгъри право в гърдите. Детективът рухна безмълвно на земята.

Уорлокът се изправи и отново протегна ръка към Валкирия. Момичето замахна, порив на въздуха я отмести рязко встрани и жълтата светлина профуча на сантиметри от нея. Валкирия направи салто, тупна на земята, претърколи се и се изправи отново на крака. Уорлокът вече не изглеждаше толкова спокоен, колкото беше в началото. Притискаше ръката с дупката в дланта плътно до гърдите си, пръстите му конвулсивно се свиваха. Беше пребледнял и здраво стискаше зъби. Явно магията, която използваше, имаше висока цена.

По лявата ръка на Валкирия отново пълзяха тръпки и чувствителността й полека се възвръщаше. Момичето усети, че навярно разполага само с един-единствен шанс да прекрати схватката и тя се стегна, за да не го пропусне. Затича се с всички сили и блъсна уорлока с цялото си тяло. Беше твърде късно, когато забеляза здравата ръка на съществото, твърде късно видя, че и нейната плът започва да бълбука, помъчи се да отскочи, но нямаше достатъчно време. Жълтата светлина я ослепи и Валкирия изгуби всякаква ориентация.

Вече не тичаше, в това поне беше сигурна. Беше напълно неподвижна. Примигна и загледа небето над главата си. Лежеше по гръб. Тялото й беше съвършено безчувствено. Парализирано.

Чу стъпки. Уорлокът. Пристъпваше много бавно. Влачеше си краката. Приближаваше. Влезе в полезрението й. Косата му беше прилепнала плътно по главата. Потеше се, държеше ръцете си опънати далеч от тялото, пръстите му бяха болезнено сгърчени. Изглеждаше немощен. Изглеждаше напълно изтощен. Изглеждаше гладен.

С усилие мъжът обкрачи Валкирия и седна на корема й, подпрял коленете си от двете страни на тялото й. Раните на ръцете му се мъчеха да се затворят, но бяха твърде големи. Уорлокът застина и стоя неподвижен много дълго. Събираше сили. Валкирия се опита да помръдне, но не успя. Опита се да продума, но и това не й се отдаде.

Уорлокът облиза сухите си устни, разтегли ги бавно и се озъби. После повтори упражнението още няколко пъти, като с всяко отдръпване на устните, устата му се разширяваше все повече. Челюстите му изпукаха. Зъбите започнаха да почерняват. Създанието се готвеше да се храни.

Дълбоко в себе си Валкирия пищеше и се мяташе. Риташе, удряше и се бореше. На ум посягаше, забиваше пръсти в очите на уорлока и ги изчовъркваше от кухините им. Дереше лицето му, оставяйки кожата да виси на кървави парцали.

Но тялото й не беше в състояние да извърши реално нито едно от тези неща. То просто лежеше напълно неподвижно. Уорлокът щеше да яде от плътта й, докато стигне до душата й и Валкирия ясно разбираше, че през цялото време ще бъде жива и в пълно съзнание.

После усети нещо. Лек гъдел в десния си ботуш. Палецът на крака й. Чувстваше палеца на крака си. Размърда го неистово, стараейки се да възвърне чувствителността на цялото стъпало.

А сега и един пръст. Средният пръст на лявата й ръка. Гъдел и тръпки. Иглички. Прекрасни боцкащи иглички.

Почувства тежестта на възседналия я уорлок. Усети гъдел в бедрото, който пропълзя бавно нагоре към кръста й. Уорлокът не можеше да разбере, че чувствителността й се възвръща. Уорлокът просто седеше отгоре й, облизваше се и разчекваше устата си все по-широко. Зъбите му ставаха все по-дълги, по-черни, по-силни. Заприличваха на зъби, които прегризват кости и хрущяли сякаш са тесто.

Устните на Валкирия пламнаха от чувствителността, която на вълна се завърна в главата й. Засърбя я носът.

Устата на уорлока престана да се уголемява. Процесът по пълното й разтваряне беше приключил. Съществото щеше да започне да се храни от тялото на момичето, преди крайниците й да са възвърнали способността си да се движат. Уорлокът се приведе, гигантската му уста зейна, а Валкирия рязко се надигна и го тресна с чело право в носа. Съществото се задави, люшна се назад и затръска глава, стиснало очи, твърде изненадано, за да реагира по какъвто и да било начин. Момичето повтори удара, в черепа й избухна болка, а уорлокът се претърколи назад. Валкирия се обърна по корем, коленичи, опита се да стане и да побегне, но отново падна. Уорлокът изрева от болка и гняв. Ръката му стисна глезена й и задърпа назад.

Скълдъгъри сграбчи съществото откъм гърба, притисна шията и главата му в мъртва хватка, затегли го и насила го изправи на крака. Грамадната глава на уорлока ръмжеше и тракаше със зъби.

Валкирия непохватно заопипва колана си за окачените на него белезници. Пристъпи несигурно към създанието, залитна и падна към него. То се опита да я захапе, но момичето се извъртя, сграбчи ръката му и закопча белезниците около едната му китка.

Уорлокът ахна, когато усети как магическите му сили биват блокирани. Устата му се сви до нормалните си размери. Скълдъгъри рязко го блъсна към единия зид и го изрита здраво в коляното. Съществото зави от болка, а скелетът закопча и другата му китка.

Коленете на Валкирия я предадоха, тя се отпусна, но Скълдъгъри я прихвана в последния момент и не й позволи да падне.

— Чувствам гъдел по цялото тяло — рече момичето.

— Да, понякога оказвам такъв ефект върху хората — отвърна скелетът.

— Няма да ни спрете — изръмжа уорлокът, свит в краката на детектива. — Братята и сестрите ми ще тръгнат по петите ви.

— Бе, то бая народ ще тръгне по петите ни — отговори му скелетът. — Доста ни мразят в определени среди. В определени зли среди. Но братята и сестрите ти са твърде далеч и ще мине много, много време, докато изобщо чуят за днешната история, така че точно в момента изобщо не са ми приоритет. Единственото, за което ми пука точно сега, е да намеря Драгънклоу. Ако ни помогнеш да го открием, съм склонен да сключа сделка с теб.

— Не си в позиция да се пазариш — отвърна уорлокът. — Твърде късно е за това. За вас вече е твърде късно. Ще отмъстят за мен.

Валкирия повдигна едната си вежда.

— Цапардосахме те няколко пъти. Необходимо ли е да се говори така тежкарски само заради един-два шамара?

Уорлокът се усмихна немощно.

— Пазете се от нас — промълви. — Ние идваме.

После се замята от болки, плътно стиснал очи. След това рязко ги отвори и от тях блъвна жълта светлина.

— У-ха — рече Скълдъгъри. Грабна Валкирия в прегръдките си и двамата се издигнаха във въздуха, вихър развя косите на момичето, когато се приземиха зад хюндая. В същия момент устата на уорлока зейна в кански писък и от нея бликна още светлина. Скълдъгъри дръпна Валкирия на земята, последва бляскава жълта експлозия, а след това — мъртва тишина.

Валкирия замига бързо, за да възвърне зрението в заслепените си очи. Усети как Скълдъгъри се изправя и сама стана на крака.

— Какво стана? — попита.

— Мъртъв е — отвърна скелетът. — Някаква си там уорлошка саморазрушителна не знам си каква шашма. Задействали сме я в момента, в който блокирахме магическите му сили.

Бляскавите петна, заслепили Валкирия, се стопиха, момичето погледна към мястото, на което беше лежал уорлокът. Сега там имаше само купчина дрехи.

Скълдъгъри се обади в Убежището и докато чакаха подкреплението, се зае да прерови джобовете на съществото.

— Нищо — обобщи. — Няма касови бележки, нито билети за транспорт. Никакви улики.

— Уорлоки, а? — подхвърли Валкирия.

— Уорлоките са тъмни магьосници, поели по мрачен път. Изяждат душите на враговете си и така си присвояват силата им. Не съм се изправял срещу някой от тях от… доста време. Не мислех, че има още живи от тях — скелетът вдигна шапката си от земята и я нахлупи. — През войната Меволент се опита да се съюзи с тях. Прати отряд от най-опитните си воини да проведе преговорите. Отрядът изчезна безследно.

— Но въпреки това ние с теб победихме уорлок — отвърна Валкирия. — Не ми се видя толкова трудно. Е, вярно, че се разминахме на косъм. Мислиш ли, че заплахите му са истина? Дали ще се явят още като него?

— Предполагам. Но няма да е скоро. Ако извадим късмет. Драгънклоу ни се измъква за втори път. Първо Трепкащите момиченца, сега пък уорлок. Тоя тип играе много мръсно — Скълдъгъри вдигна очи. — Но това може би ще убеди Старейшините да погледнат сериозно на некромантската заплаха.

Валкирия се намръщи.

— Смяташ, че сега не гледат сериозно на нея, така ли?

— Не, не гледат. Нито те, нито който и да било друг. Убежищата по света са или твърде заети със собствените си проблеми, или се подготвят за битка с тайнствената и никому неизвестна Даркеса. Ако някой гледаше на Вестителя на смъртта като на реална опасност, отряди от поне двайсет различни Убежища вече щяха да са щурмували Храма.

— Може това да значи, че Проходът не е нещо лошо. Може пък действително да спаси света.

Скълдъгъри поклати глава.

— Пол Линч е получил видение, което му е струвало живота. Този нелеп Драгън-еди-кой-си не заличава следите, само за да се намира на работа.

— А може би другите Убежища се надяват лорд Вайл все пак да се яви и да се разправи с Вестителя.

— Възможно е — отвърна Скълдъгъри.

Валкирия се поколеба.

— Смяташ ли, че ако Вайл дойде, ще ме търси, за да ме убие, както ти е казал?

— Нещата се промениха — отговори детективът. — Когато Вайл те заплаши пред мен, всички смятаха, че ти ще бъдеш Вестителя на смъртта. Сега вече официално си имаме Вестител, припознат от самите некроманти, така че цялото внимание на Вайл ще бъде съсредоточено върху нея.

— Ах, Меланхолия, каква късметлийка само! Впрочем, сигурен ли си?

— Сигурен съм. Смъртта ти с нищо няма да допринесе за постигането на целите на лорд Вайл.

— Имаш ли представа защо той толкова силно иска да предотврати настъпването на Прохода?

— Никаква представа — промърмори Скълдъгъри. — Но сигурно причината е важна, щом го е накарала да се върне сред нас. Смятах, че ни е напуснал завинаги.

— Може просто да не иска да живее в съвършен свят.

В началото на алеята спря бус. От него наслязоха магьосници от Убежището, кимнаха на детективите и се заеха да отцепват района.

— А дали проблемът не е в нас двамата с тебе? — попита Валкирия. — Толкова сме свикнали ние да спасяваме света, че просто не ни се вярва, че и някой друг може да го стори. Соломон не спира да повтаря, че Проходът действително ще помогне на хората.

— Вярно е, че не спира да го повтаря — отговори Скълдъгъри, — но ако преди няколко години беше попитала Серпин защо иска да върне Безликите, той щеше да ти изтъкне същата причина. Най-важното е да си наясно на кои точно хора ще помогне конкретното събитие. Това им е прекрасното на всички религии по света — до една са възхитително егоистични.

— Вие сте един голям циник, господин Плезънт.

— Живеем в цинични времена, госпожице Каин.

Скелетът остави момичето на кея в Хагард и тя проследи с поглед отдалечаващото се Бентли преди да се обърне към сенките зад гърба си.

— Знаех си, че ще си тук — рече.

Той пристъпи безшумно към нея. Висок и строен, с черна коса и бледа кожа. Беше срещнал смъртта си деветнайсетгодишен и от тогава беше останал пленен в тялото на младеж. Никога нямаше да остарее и грохне. Лицето му щеше да остане красиво вовеки.

— Чаках те — каза Сийлън, а гласът му едва се чу сред нежния плисък на вълните.

— Не можа ли да измислиш някое по-безопасно място за чакане? — попита Валкирия и пъхна палци в гайките на колана си. — Нали се сещаш, че тия като тебе трябва да стоят по-далечко от кея и морето. Дори само ако вдишаш малко морски пръски, гърлото ти ще се затвори и ще умреш.

— Ще тъжиш ли за мен?

— Разбира се. Веднъж ми умря един хамстер и ми беше мъчно за него. Допускам, че скръбта ми по твоята загуба ще е сходна по сила.

Той пристъпи още по-близо.

— Значи аз съм твоят домашен любимец, така ли?

— Естествено. Ти си моят вампир.

Сийлън приближи плътно, наведе се към момичето и двамата се целунаха продължително.

— А ти моят човек ли си? — прошепна чудовището.

— Докато ти си съгласен да ме делиш с някой друг — отвърна момичето и продължи да го целува.

Вампирът нежно погали лицето й.

— Не обичам никой да се доближава до нещо, което е мое.

— И аз не обичам да ме наричат „нещо“, но знаеш как е, животът е несправедлив.

— Ти трябва да бъдеш само моя.

Валкирия се усмихна.

— Бил ли си си серума тая вечер? Защото ми звучиш готов да маркираш територията си на живот и смърт.

Вампирът отстъпи крачка.

— Серумът не е нещо, с което трябва да шегуваш. Без него щях вече да съм свлякъл човешката си кожа и да съм те разкъсал на парчета.

— Мм, изкушаваш ме. Но тази вечер не мога, скъпи, трябва да бавя Алис, а това е нещо адски приятно. А после вече ще стане време за лягане.

— Тогава ще остана до леглото ти и ще бдя над съня ти.

— А, нашите страшно ще ти се зарадват — изкикоти се Валкирия. Вампирът остана съвършено сериозен. — Няма да бдиш над съня ми.

— Решил съм вече.

Момичето го погледна в очите.

— Моля?

— Не знам какво ще правя, ако ти се случи нещо лошо, Валкирия. Но ти не се тревожи. От този момент нататък ще те защитавам от абсолютно всичко.

— Прощавай, изгубих ума и дума — отвърна момичето. — Просто трябва да измисля как да го кажа най… Окей, добре, измислих го. Сийлън, гледай си работата.

Вампирът примигна с прекрасните си очи.

— Аз… Правя го само, защото те обичам. Тук съм, за да те пазя.

— Ето, виждаш ли, в това се корени целият проблем. Нямам нужда да ме пазиш. Не казвам, че по принцип не се нуждая от защита. Господи, в такива неприятности съм се забъркала в момента, че имам нужда от всичката помощ на света. Но онези, от които получавам помощ и защита, са хора като Скълдъгъри, Гастли и Чайна — разбираш ли, хора достатъчно силни да ме опазят от всичко, от което не мога да се опазя сама.

— Мислиш, че… Мислиш ме за слаб, така ли?

— Мисля, че си страхотен. Отчитам и факта, че си вампир, а това само по себе си си е впечатляващо. Но дай да не се лъжем — силен ставаш, само когато приемеш истинския си облик, а щом това стане, за съжаление забравяш напълно кой ти е приятел и кой — враг, така че всъщност от силата ти няма никаква полза.

— Никога не бих те наранил.

— Оо, колко мило, Сийлън, скъпи, но истината е, че никога няма и да имаш възможност да ме нараниш — ти не си нито мой защитник, нито мой ангел-хранител, нито пък гадже.

Идеално оформената челюст на вампира се стегна.

— Но аз те обичам.

— Айде, почна се.

— Кога ще признаеш, че ти също ме обичаш?

— Да приказва човек с теб е все едно да се мъчи да се разбере с една прекрасна на вид и леко тъпа тухлена стена, заклевам се! Виж, харесвам те, окей? Харесвам те. Знам, че не бива, знам, че да си падна по лошото момче е пълен кич, но…

Сийлън се навъси.

— Аз съм лошо момче?

— Но така или иначе, станалото — станало, паднала съм си по теб — продължи Валкирия, пропускайки забележката му. — Смятам, че си сладък. Може да поограничиш мрачното въсене и самобичуването за щяло и нещяло — тая поза отдавна не е модерна. Но мисълта ми е, че аз те харесвам и ти ме харесваш…

— Аз те обичам.

— Да, хубаво…

— Ти си причината, която кара сърцето ми да бие.

— Едно мило и в някакъв смисъл плашещо твърдение. Аз обаче съм с Флетчър.

— Доста отдавна си с него. Това обаче не ти пречи да се срещаш и с мен.

— Благодаря ти, наистина ме накара да се почувствам по-добре! Изневерявам на гаджето си, който е наистина мил и сладък, и секси, а причината да му изневерявам е, че — нека си признаем — аз не съм добър човек. Аз съм момиче, което изневерява.

— Спри тогава да се виждаш с него и съвестта ти ще бъде чиста — отвърна вампирът и хвана ръката й.

Валкирия свъси вежди.

— Но аз искам да се виждам с него.

— Ако искаше да си с него, нямаше да идваш при мен.

— Възможно е човек да желае двама души едновременно.

— Аз желая само теб.

— Трябва да излизаш повече сред хора — Валкирия се измъкна от прегръдката му. — А и, да ти кажа, тия безкрайни декларации на неумиращата ти любов към мене вече стават малко… Идват ми в повече, честно. Спри се вече.

— Но моята любов към теб е вечна.

— Точно тия декларации имах предвид.

— Имам нужда от теб. Имам нужда да съм близо до теб. Аз съм мъртъв, Валкирия. Мъртъв съм, но когато си с мен, се чувствам жив. Пробуждат се спомените за туптенето на пулса ми, за въздуха в дробовете ми, за кръвта в сърцето ми. Колкото повече съм с теб, толкова по-голяма нужда имам от присъствието ти. Страстта ми гори…

Валкирия извъртя очи.

— Не искам да знам нищо за горящата ти страст.

— Но тя гори за теб, Валкирия. Аз пламтя. Умът ми е в пламъци.

— Не може ли просто да имаме една обикновена неангажираща връзка?

— Ти ме обичаш. Виждам го в очите ти.

— Мисля, че бъркаш шашването с любовта.

— Аз те обичам с цялото си същество.

— Моля те, би ли си припомнил позата на силен и мълчалив тип? Върни се към нея, а?

— Твърде късно е за пози. Ти пробуди предишния Сийлън. Ти направи така, че да си спомня какъв бях преди смъртта. Заради теб смазах чудовището в себе си.

— Радвам се.

— Преди да те срещна, животът ми беше мрак. Беше кух, пуст и леденостуден. Но ти изгря като лъч в тъмнината. Като пътеводна светлина.

— Да, бе, нямам равна. Може ли вече да спрем да приказваме?

— Но аз искам да говоря. Искам да говоря вечно.

— И май го правиш наистина…

— Ти, Валкирия, си моята сладка агония.

Момичето вдигна ръка.

— Окей, спри дотук. Ако кажеш само още едно изречение, което звучи като извадено от страниците на някой слаб готически роман, се махам на секундата, ясно ли е? Ще си успял да ме разкараш само с десет минути дърдорене. Това ли искаш?

Вампирът поклати отрицателно глава.

— Добро куче. И никога повече не ме наричай своя „сладка агония“.