Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (2)

1.
Кени

„Доброто и злото са тъй близки, че в душата човешка са оковани на една верига.“

Доктор Джекил и господин Хайд (1941)

Кени Дън не разбираше от автомобили. Е, за да бъдем честни, все пак поназнайваше нещичко за тях. Знаеше какво са колела. Знаеше как се отварят и затварят вратите. Знаеше дори къде се пъха онова, клюнестото нещо, дето пълни резервоара с бензин. С други думи, беше наясно с основните понятия, достатъчни, за да се справя криво-ляво с колата, но нищо повече. Но дори и човек като Кени безпогрешно определяше пушек, който започва да се кълби изпод предния капак по време на движение, като „Лоша работа“.

Колата започна да кашля, да плюе и да се дави, а ръцете на Кени стиснаха волана с удвоена сила.

— Не — рече той. — Моля те.

В отговор автомобилът се оригна и се затресе, пушек покри плътно предното стъкло. В главата на Кени се мерна образът на кола, експлодираща в гигантско огнено кълбо, при което той спря, трескаво се отскубна от предпазния колан и изскочи навън насред обляното в слънчева светлина улично платно. Засвириха нервни клаксони. Кени отскочи, за да избегне един псуващ мотоциклетист, който профуча край него като злонравен куршум. Принципно дъблинският трафик в неделя сутрин не е чак толкова страшен. Виж, дъблинският трафик в неделя сутрин в ден на голям мач е кошмарен. Раздразнени шофьори с накачени по колите национални знамена го гледаха усмъртително, докато се престрояваха в другата лента, за да го заобиколят.

Кени раздаде няколко извинителни усмивки, после обърна поглед към колата си, която очевидно не се канеше да експлодира. Кени бръкна в купето, измъкна чантата си и угаси двигателя. Колата изхъхри и с благодарност потъна в забравата на преждевременната си смърт. Кени я заряза насред улицата и махна на едно такси.

Закъсняваше. Не можеше да повярва, че закъснява. Не можеше да повярва, че дори след всичките тези години на системни закъснения, все още не си е научил урока. Колко ли интервюта беше провалил само заради неспособността си да пристига навреме? Актьори, рок звезди, политици, бизнесмени, граждани — както богати и известни, така и бедни и скромни: Кени беше закъснявал за срещите си с всички тях. Трябваше да признае, че за един журналист закъсненията са бич, особено при тия масови съкращения из вестникарските редакции. „Печатните медии са мъртви“, така казваха. Кени не беше сигурен за печатните медии, но ако не успееше да завърши статията си до края на месеца, той лично щеше да бъде мъртъв със сигурност.

А историята беше пикантна. Забележителна, странна, неповторима — история, която имаше реалния потенциал да грабне интереса и на други вестници зад граница, може би дори и на няколко списания. Само като се сетеше за възможностите, на Кени му потичаха лигите. Твърда заплата.

Пълен хладилник, край на тревогите за наема, поне за известно време. Може би, ако късметът му се усмихнеше, и една средно прилична кола.

Хвърли поглед на часовника. Вече беше закъснял с петнайсет минути. Прехапа устни и забарабани с пръсти по чантата си, желаейки с цялата си душа да стане чудо и платното напред да се разчисти. Нямаше представа колко дълго информаторът му ще се навърта около уговореното място и ако сега пропуснеше шанса си да говори с него, едва ли щеше да получи втора възможност. Да открие Пол Линч само по себе си беше една много тежка задача, но в края на краищата не можеше да се очаква, че намирането на който и да било бездомник в град като Дъблин ще бъде безпроблемно. Не можеше просто да звънне на Линч по телефона, нали така?!

Таксито пропълзя до следващия светофар, а Кени заскимтя отчаяно.

Надали беше здравословно да възлага такива огромни надежди на една-единствена статия, за която дори още не беше получил аванс, но в интерес на истината нямаше избор. Кени имаше нужда от голям удар, от пробив, от късмет. В началото беше започнал силно, работи по няколко значими интервюта и статии, но след това нещата някак си започнаха да му се изплъзват. Виждаше как затъва, но не можеше да стори нищо, за да се измъкне. Сега беше на свободна практика, приемаше каквато работа му предложат, но като цяло редакторите оставяха на него сам да се блъска и да си търси истории. В случая Кени си беше намерил една.

Преди години, когато за първи път чу слуховете, не им обърна никакво внимание. И как иначе! Те си бяха смахнати. Написа няколко статии, отбелязвайки мимоходом последните тенденции в сюжетите на съвременните градски легенди, но само толкова. Но историите продължаваха упорито да се трупат: истории за странни хора, притежаващи странни сили и вършещи странни неща. Попадаха му и великолепни, достоверни материали, не просто бълнувания и халюцинации на откачени параноици и освидетелствани луди. Историите бяха плъзнали навсякъде. Изскачаха неочаквано в Интернет, после изчезваха също Толкова бързо. Някои от уликите, които беше последвал, се оказаха откровен зелен хайвер — всеки път свидетелите, заявили отначало, че са видели нещо особено, впоследствие категорично отричаха да имат каквато и да било представа за какво става дума. Беше на път да се откаже от цялата работа, когато срещна Линч. Линч беше липсващото звено. След всички месеци повърхностно разследване, Линч беше първата стабилна улика — е, колкото може да бъде стабилен един ломотещ бездомник — и Кени беше преизпълнен с усещането, че човекът е готов да разкрие всичко, което знае. Беше разговарял с Линч вече три пъти и му се струваше, че започва да печели доверието му.

Знаеше, че днешният ден е решаващ. Само да не беше закъснял толкова.

Таксито отново спря и Кени изгуби търпение. Плати на шофьора, измъкна се от колата, преметна чантата си през рамо и хукна.

Двайсет секунди по-късно горчиво съжали. Не беше тичал от години. Господи, тичането си беше трудна работа. Особено в горещината. По челото му изби пот. Дробовете му пламнаха. Пищялите го заболяха.

Довлече се до следващото кръстовище и махна на такси. Пред него спря същата жълта кола, от която току-що беше слязъл.

— Не ти се получи, а? — нагло отбеляза шофьорът.

Кени кимна и задъхано се тръшна на задната седалка.

Най-сетне се добраха до парка. Кени плати на таксиджията за втори път и забърза напряко през тревните площи.

Навсякъде имаше хора, които се наслаждаваха на майското слънце, смееха се и си бъбреха, разхождаха се и похапваха сладолед. Малки кученца припкаха подир стопаните си. Отнякъде долиташе музика. Езерото блестеше.

Кени зърна Пол Линч, седнал на пейка встрани от всички. Облекчението заля журналиста като хладна вода и устните му се извиха в усмивка. Изтри потта от челото си, закрачи по-бавно и вдигна ръка за поздрав. Линч не отвърна на жеста. Просто остана седнал, подпрял гръб на парапета край езерото, прегърбен, с отпуснати рамене. Навярно беше в лошо настроение.

Ако действително беше ясновидец, сигурно беше предвидил закъснението на Кени и не то беше причината да е кисел. Усмивката на Кени стана още по-широка.

— Извинявай — рече, когато пристъпи под сянката. — Ужасно движение. Колата се повреди и трябваше да хвана такси.

Линч не отговори. Дори не вдигна глава да го погледне.

Кени постоя миг смутено, после сви рамене и седна до бездомника.

— Прекрасна сутрин, нали? Човек никога не може да предвиди как ще се развие ирландското лято, заклевам се. Искаш ли сладолед или нещо друго? На мен един сладолед ще ми дойде много добре.

Никакъв отговор. Очите на Линч бяха затворени.

— Пол?

Кени се приведе и смушка единствената си стабилна улика в ребрата. После я смушка още веднъж. А след това видя кръвта, напоила ризата на Линч, сграбчи бездомника с две ръце и го разтърси. Главата на Линч се отпусна назад и дълбоката гладка рана на прерязаното му гърло се отвори срещу Кени като голямо аленочервено око.