Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (61)

60.
Интрига

Топлината и слънчевите лъчи никога не успяваха да достигнат до Роърхейвън. Сякаш над градчето висеше негов си собствен допълнителен атмосферен слой, държащ настрана всичко, което можеше да повдигне настроението на жителите му. След Бентлито се обръщаха все същите намусени физиономии, абсолютно безразлични към последните събития, от които Убежището вреше като разбунен кошер.

Автомобилът на Скълдъгъри спря в края на главната улица и двамата детективи се загледаха в множеството от магьосници, които бързаха да влязат през главния вход на щабквартирата. Днес скелетът и Валкирия щяха да бъдат приети с почести от Съвета на старейшините и приветствани от гостите на Убежището заради усилията си по предотвратяването на Прохода и спасяването на живота на всички събрали се. Ревъл беше уверил детективите, че церемонията ще е съвсем скромна.

— Не ми изглежда никак скромна — отбеляза Валкирия.

— Ама много си права — промърмори скелетът.

— Какво ще ни правят сега? Медали ли ще ни дадат? Или пък ваучери за нещо? От ваучери няма да се откажа.

— Ще има речи. Всяка присъстваща важна личност ще напира да стане и да произнесе реч. Мразя речите. Хубави са, само когато аз ги държа.

Валкирия въздъхна.

— Колко време имаме, преди да почнем?

— Десет минути.

Момичето отвори вратата на колата.

— Отивам да се поразходя.

— Най-добре ще направиш да не закъсняваш.

Тя се ухили широко.

— Мислиш ли, че ще ти причиня такъв конфуз?

После излезе на тротоара, а Бентлито отмина. Момичето пресече улицата. Бездруго й се очертаваше стабилно количество любезни усмивки и ръкостискания — нямаше никакво намерение да се явява по-рано и да се подлага излишно на това напрежение.

— Ето я и нея — рече един глас зад гърба й. — Героинята на деня.

Момичето се обърна и загледа с подозрение Соломон Рийт, който пристъпи към нея, а бастунчето му потрепваше по плочките.

— Ще се бием ли сега?

— От къде на къде? — с усмивка попита магьосникът.

— В момента не съм любимка на некромантите.

— О — отвърна Рийт, — това ли имаш предвид? Всичко ще отмине, Валкирия. Няма от какво да се тревожиш, Орденът не представлява заплаха за теб. Особено тук, в Ирландия. Храмът е пуст. Старейшините говорят как ще го разрушат или ще го използват за нуждите на Убежището. Бих им казал, че това ще бъде акт на светотатство, но всъщност на никого не му пука.

— Със сигурност на никого.

— Ето, и ти мислиш така — въздъхна Рийт. После я загледа внимателно. — Между другото, как е нашият малък Вестител на смъртта?

— В безсъзнание е — отвърна момичето — и ще си остане така още дълго. Доктор Най я постави в изкуствена кома. Явно, това е най-безопасното решение. Силата й идваше на приливи, въртеше се около тялото й, бе, луда работа. Тя можеше всеки момент да гръмне.

— Да гръмне?

— Като бомба. Така каза Най. Всъщност, като една малка ядрена бойна глава. Цялата тази неконтролирана магия направо щеше да… експлодира. Страшно нещо. И всичко стана заради теб и приятелчетата ти.

— Крейвън никога не ми е бил приятел.

— Имах предвид некромантите като цяло.

— О. Е, да, за всичко бяхме виновни ние, така си е. Но погледни от добрата страна. Никой не умря.

Валкирия се свъси.

— Много хора умряха.

— Но никой от онези, които ти лично харесваш. Гостите на Бала просто станаха от пода и си тръгнаха по живо, по здраво, сякаш нищо не е било.

— Е, вярно. Но на Скейпгрейс му отсякоха главата.

— Този въобще не го познавам.

— Не ти и трябва. Аз дори не го харесвам особено.

— Видя ли? Хепиенд без грешка. Някакви вести от Вайл?

Валкирия поклати глава.

— Изчезна. Никой не го е виждал от деня на битката.

— Във всеки случай, Меланхолия изглежда добре го е отупала. О’Конъл стрийт е направо в руини.

— Да — отвърна Валкирия. — Така ще да е станало.

— Вашият приятел Скрутинъс определено е работил извънредно. Истината остана вън от новините и вестниците.

— Ужасни работи стават като се пробие уличния газопровод.

— Като гледа човек разрушенията, почва да се чуди защо Вайл така и не е довършил Вестителя?

— Не му е било необходимо. Той повреди механизма, чрез който тя използва силата си. Не му е трябвало да прави нищо повече.

— Но все пак говорим за лорд Вайл. Той не е от онези, които оставят работата недовършена.

Валкирия сви рамене.

— Е, следващия път като го видя, ще го питам. А ти какво ще правиш сега? Ще постъпиш в английския Храм? Или пък в американския?

Рийт се поколеба.

— Всъщност, истината е, че Орденът не гори от желание да ме приеме обратно. Независимо, че бях реабилитиран за всичките си грешки, общото убеждение на духовенството е, че присъствието ми сред тях ще опетни доброто им име пред света или поне каквото е останало от доброто им име. Предпочитат през следващите няколко години Проходът въобще да не се споменава, докато нещата се забравят и утихнат. Лично аз се съмнявам, че това ще бъде възможно, но кой знае, ние, некромантите, имаме богата традиция от случаи, в които успешно сме си заравяли главата в пясъка. Не, Валкирия, аз смятам просто да тръгна да си търся късмета. Буквално. Ще пътувам, ще се срещам с хора, ще се забърквам в приключения.

— Като Джулс от „ДС криминале“.

— Нещо такова.

— Яко.

— А мога и да остана тук и ти да продължиш занятията си по некромантия…

— Ще си се упражнявам самичка, благодаря.

— Тогава това може да ти потрябва — и Соломон й подхвърли черен пръстен, абсолютно идентичен с онзи, който Меланхолия беше унищожила. — Сега е празен, чака да го напълниш с магия.

— Благодаря ти.

Рийт се усмихна.

— Трудно е, нали? Да се откажеш от подобна сила.

Момичето отвърна поглед.

— Идея си нямаш колко е трудно.

До тях спря Бентлито и Скълдъгъри стъпи на тротоара.

— Детектив Плезънт — поздрави Рийт. — Всичко е добре, когато завършва добре, а?

— Известно време не желая да ми се мяркаш пред очите — отвърна скелетът. — Нищо лично, нали разбираш.

— Разбирам, как да не разбирам — отвърна некромантът и леко се поклони. После погледна Валкирия. — От теб очаквам велики дела, мила моя.

Тя кимна, но не отговори. Сенките се усукаха около Рийт и той изчезна. Момичето пристъпи към Бентлито.

— Стана ли време?

— Стана — отвърна скелетът. Влязоха в колата и тя бавно се отдели от бордюра.

Валкирия изненадано се смръщи.

— Отиваме в погрешната посока.

— Така ли?

— Убежището е зад нас.

— Божичко.

Продължиха напред. Валкирия се усмихна.

— Няма ли да се разстроят?

— Ами сигурно ще се разстроят — каза Скълдъгъри, — но аз просто не мога да допусна един цял следобед да си в компанията на хора, които да ни разправят колко сме велики. Ние въобще нямаме нужда някой да ни го казва. Ние си го знаем. Макар че на твое място бих си изключил мобилния.

— Добра идея — съгласи се момичето и измъкна от джоба новия си апарат. — Къде отиваме сега?

— В библиотеката на Чайна. Оставила ми е съобщение с молба да отида да я видя възможно най-скоро. Смятам, че подобна заръка е с приоритет пред половин ден ненужно помпане на егото ни, какво ще кажеш?

— Абсолютно си прав.

Бентлито напусна Роърхейвън по прашния път, който свързваше магьосническия град с останалата част от света.

Детективите лъжеха, разбира се, и отлично го знаеха. Не речите, любезните усмивки и безкрайните ръкостискания бяха причината да пропуснат церемонията. Причината беше фактът, че на тази церемония щяха да ги поздравяват за дела, с които нито един от двамата не можеше да се гордее. Единственият начин да спрат Меланхолия беше Скълдъгъри да се превърне в лорд Вайл, а единственият начин след това лорд Вайл да бъде спрян, беше Валкирия да се превърне в Даркесата.

— Има нещо сбъркано в нас — промърмори момичето, докато пътуваха.

— Няма две мнения.

— Какво ще правиш с бронята?

— Ще я скрия някъде и ще запечатам скривалището. Това е единственото, което мога да направя.

— Тя може пак да ти потрябва.

— Надявам се да не ми потрябва.

Валкирия се обърна и го загледа.

— Ако Даркесата отново се появи и аз не успея да си върна контрола над нея, ще трябва да измислиш начин да ме спреш. Не можеш да ми позволиш сама да убия собствените си родители, Скълдъгъри.

Скелетът също обърна глава към нея.

— Това няма да се случи.

— И двамата го видяхме как се случва.

— Онова, което видяхме, беше само видение на един възможен сценарий за бъдещето.

— Ти трябва да ме спреш, когато се наложи — повтори Валкирия и отново загледа пътя пред тях.

Скелетът помълча, преди да отговори.

— Ще те спра — каза тихо.

Останалата част от пътя изминаха в пълно мълчание.

Когато пристигнаха пред кооперацията, в която се помещаваше библиотеката, завариха Чайна и Елиза Скорн да се бият на улицата отпред. Спирачките на Бентлито изпищяха и Скълдъгъри и Валкирия изскочиха навън.

— Ей! — ревна Валкирия. — Пусни я!

В отговор Скорн тресна Чайна в страничната врата на една паркирала наблизо кола. Чайна залитна и получи удар право в челюстта, който в миг я свали на колене. Скорн я изрита с всичка сила в корема и красивата магьосница се преви одве.

Пистолетът вече беше в ръката на Скълдъгъри. Скорн приклекна, използвайки тялото на Чайна за щит.

— Не стреляй! — извика Елиза.

— Стани и се дръпни настрани — нареди скелетът.

— За да можеш спокойно да ме гръмнеш? Няма да стане.

Чайна изстена и с труд си пое въздух.

— Убий я — проговори. — Тя… крие… бомба.

— Крия информационна бомба — поправи я Елиза.

— Какво е това в ръката ти? — попита Скълдъгъри.

Скорн се усмихна. В дланта си стискаше малък черен цилиндър с червен бутон отгоре.

— Добре, де, крия и истинска бомба. Всъщност, няколко бомби. Малки са, но човек трябва се простира според чергата си. Пръснала съм ги из библиотеката, има и няколко в апартамента на Чайна. Не се тревожете, горе няма хора. Никой няма да пострада.

Скълдъгъри дръпна ударника на револвера.

— Пусни взривателя.

— Няма.

— Ако натиснеш този бутон, ще доизкараш живота си в килия.

— Не мисля така. Но пък мисля, че когато все пак натисна този бутон, ти лично ще ме пуснеш да си ида необезпокоявана.

— И защо реши така?

— Защото имам информация, която ще ти се стори много интересна. Всъщност, през последните няколко месеца ти сам разследваше именно въпроса, чийто отговор аз знам. Помниш ли деня, в който семейството ти загина?

— Винаги ми е много весело — отвърна скелетът, — когато някой се пробва да използва този факт, за да ме принуди да направя нещо.

— О, за нищо не те принуждавам. Питам искрено — много бавно Скорн се изправи на крака. — Тогава ти дори отсъстваше от Ирландия. Май беше в Испания, трябваше да вършиш някакви си там неща. Както и да е. Та, Нефариан Серпин — голям пич, между другото — трябваше да намери начин да те изкара от релси, да ти отвлече вниманието, да те разгневи до бяс, за да не бъдеш в състояние да мислиш трезво. Явно да убие жена ти и детето ти пред очите ти му се е видяло единственият разумен начин да постигне така поставената цел. Пич или не, не беше добре с главата човекът. Имаше някои проблеми, ако ми следиш мисълта. Искал е да ти отвлече вниманието и единственото, което му е хрумнало, е да убие семейството ти? Вместо например да се видите и той да посочи някъде зад гърба ти и да ти каже: „Я, какво е това там?“, а то там да няма нищо. Но той си беше такъв. Стигаше до крайности и това му решение беше една от тях.

Чайна направи рязко движение и сграбчи крака на Скорн, но Елиза просто се наведе и отново я удари. Скълдъгъри направи крачка напред, но Скорн вдигна взривателя пред очите му.

— Работата е там — продължи тя, — че онази седмица Серпин беше толкова зает да организира всичките атентати и убийства, които беше намислил, че просто не му остана време да отиде да се разправи лично с твоето семейство. Вместо това той натовари със задачата група хора, на които знаеше, че може да разчита, и ги прати да я свършат. Поръча семейството ти на диаблерията.

Валкирия цялата изстина и видя как тялото на Чайна се отпуска безсилно. Пистолетът на Скълдъгъри обаче дори не трепна.

— Сигурна съм, че отлично помниш кои членуваха в диаблерията по онова време — продължи Скорн. — Венгос — разбира се, още преди да стане генерал на Меволент, после Грусъм, Мърдър Роуз — една прелестна дама, Джарън Галоу — лека му пръст, неколцина други и… Чайна. Тя беше водачка на групата, която Серпин прати при семейството ти. Ако не ме лъже паметта, Мърдър Роуз се зае с детето ти. То не представляваше проблем. Всъщност, притеснението на Серпин беше Мърдър да не стигне твърде далеч и да убие хлапето предварително. Но тя, разбира се, се подчиняваше на заповедите, които получаваше. Чайна — понеже на нея такива работи й доставяха голямо удоволствие — си заплю жена ти. При всички положения, онова, което последва, си беше чисто и просто един тежък женски бой. Имаше кръв, пот, сълзи, скубане на коси и размяна на обидни епитети. Положението стана доста напечено, но в края на краищата Чайна победи, окова хубавката ти малка женичка в едни белезници и я завлече право в замъка на Серпин. После стоя скрита в сенките и те гледа как ти нахълта да ги спасяваш и те слуша как крещя, когато те умряха. Присъстваше и после, докато Серпин те изтезаваше. Явно, разни членове на диаблерията са се отбивали у Нефариан по различно време да се порадват на шоуто. То в оня замък беше такава тъмница, че…

Скълдъгъри отпусна пистолета.

— Разбира се — не спираше Скорн, — това, което ти разказвам, надали има някакво значение за теб. Искам да кажа, двамата с Чайна вече сте си приятели. Вече си и й простил всичко, което тя вършеше през войната. Тия факти са просто някакви допълнителни подробности, права ли съм? Просто още едно малко нещо, което трябва да й простиш.

После вдигна взривателя. Скълдъгъри не мръдна. Елиза натисна малкия червен бутон. Прозорците на най-горния етаж на кооперацията избухнаха и над цялата улица се посипаха натрошени стъкла. Пламъци заблизаха стените. Блъвна черен пушек. Из въздуха се понесоха обгорели страници. Чайна наведе глава ниско-ниско, Валкирия обърна поглед към Скълдъгъри, но той отново не помръдна, а Елиза Скорн се усмихна.

Чайна се опита да стане, но Елиза я ритна с коляно в лицето. После я зарита с пълната си сила. Чайна се сгърчи, започна да се дави и отново се сви одве.

Скълдъгъри им обърна гръб и закрачи към Бентлито.

Наоколо започнаха да се тълпят хора, гледаха огъня, звъняха в пожарната, както и в полицията, защото пред очите им Скорн продължаваше да смазва Чайна от бой. Валкирия затича и блъсна Елиза назад. Чайна остана да лежи между двете, борейки се за въздух.

— И ти ли си го просиш? — присви очи Скорн срещу момичето.

— Ако ме пипнеш дори с пръст — отвърна Валкирия, — Скълдъгъри ще те убие. Махай се. Веднага.

Скорн я погледа мълчаливо няколко мига, после усмивката се върна на устните й.

— Ама разбира се, детектив Каин. Както кажете.

Хвърли още един поглед на Чайна и усмивката й стана още по-широка. После се обърна и изчезна в тълпата.

Чайна се извъртя и легна по гръб. Лицето й беше съсипано. Подуто, изподрано и кърваво. Магьосницата притисна длан към ребрата си — явно изпитваше болка при всяко вдишване. Направи гримаса и се насили да седне. Не вдигна очи от земята.

— Няма да те виня — рече тихо на Валкирия, — ако сега ми обърнеш гръб и си отидеш.

— Правилно — отвърна момичето, обърна й гръб и си отиде.