Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (39)

38.
Отново през прозореца

Събуди я потропване.

Валкирия простена, обърна се в леглото, отлепи едва-едва клепачи и погледна към прозореца. Утринното слънце обгръщаше недръпнатите докрай завеси в златни рамки и в ярките лъчи, блеснали в процепа в средата на стъклото, момичето видя облечената в ръкавица ръка на Скълдъгъри. Родителите й не бяха у дома, но въпреки това тя не мръдна от мястото си — все още не беше напълно сигурна, че иска да разговаря със скелета. След това все пак стана, уви се с чаршафа и отиде до прозореца. Дръпна завесите и отмести райбера на прозоречната рамка. После се врътна и се върна в леглото. Сгуши се на кълбо и се зави, а Скълдъгъри бутна прозореца и прекрачи в стаята. Валкирия се обърна към стената.

— Не съм станала — рече. — Днес ще си лежа цял ден.

— Виждам. Случайно да планираш да станеш в обозримото бъдеще?

Момичето сви рамене.

— О — каза скелетът. — Значи такава била работата.

Валкирия зачака да чуе продължението на тирадата.

— Чудех се как ли ще решиш да ме накажеш за това, че ти признах истината. Всъщност, наказанието е понятие, за което напоследък мисля много. Що за наказание трябва да изтърпя, за да изкупя злите си дела? Затвор? Смърт? Нещо друго? Още по-страшно, може би? Намислих куп ужасяващи изтезания, преди и те напълно да изгубят смисъл пред стореното от мен. Ти обаче си избрала наказание, за което дори не съм се сетил. Ще ми се цупиш до смърт.

— Радвам се, че ти е весело.

— Имах на разположение дълги години, за да видя смешната страна на положението си.

— Какво очакваш да направя? Не става дума за… за тая история с Вайл. Да, ужасно е, да, смахнато е, но окей, станалото — станало, вече е минало.

— Не е толкова минало, колкото би ни се искало.

— Млъквай.

— Дадено. Та, какво казваше?

— Става дума за теб и мен, за това, че си крил истината от мене. Става дума за…

— Може ли да те прекъсна?

— Не.

— Въпреки това ще те прекъсна, просто за да изтъкна, че ти ми каза за „историята с Даркесата“ едва след като Най беше запечатал името ти. Моля, продължавай.

Валкирия се обърна в леглото и го загледа втренчено.

— Онова беше друго.

— Ама разбира се. Когато става дума за теб, винаги е друго.

— Тогава скрих от тебе, защото бях изплашена и объркана, и не знаех как ще реагираш, ако ти кажа… — гласът й заглъхна. — Млъквай.

— Не съм казал и думичка.

— Не е и необходимо. Знам какво си мислиш. Мислиш си, че и двамата не сме признали навреме на другия нещо важно и сега сме квит. Мислиш си, че ако продължа да ти се сърдя, скоро сама ще се сетя, че нямам основание за това и ще се почувствам като глупачка. Е, бъркаш. Имам пълно основание. А и принципно никога не се чувствам като глупачка.

— Много се радвам да го чуя.

— Трябваше да ми кажеш за Вайл.

— И ти трябваше да ми кажеш за Даркесата. И, моля ти се, спомни си, че когато в края на краищата се накани и все пак ми каза за нея, аз приех новината елегантно, разумно и с пълно разбиране.

Валкирия присви очи.

— Защото си знаел как точно се чувствам. Значи затова прие новината толкова спокойно! А аз си мислех, че си искрено мил с мен!

— Аз често съм мил, но рядко е искрено. Не можех да ти се сърдя, Валкирия. Може да съм всякакъв, но не съм лицемер. Можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Не е честно.

— Можеш ли да кажеш същото за себе си, питам?

Момичето въздъхна, седна и придърпа чаршафа до шията си.

— Окей. Добре. Прощавам ти. И докато сме на вълна изповеди, дали има още нещо, което би искал да ми споделиш? Да криеш още някоя колосално гигантска тайна?

— Ама нито една.

— Нито една?

— Абсолютно. Ами ти?

— Фактът, че съм психопатката, която ще затрие света, е все така единствената ми тайна, която си заслужава да се спомене.

— Отлично. Значи съвестта и на двама ни вече е чиста.

— Само толкова? И пак сме приятели, просто ей така?

— Искрено се надявам. Освен ако цупенето не ти доставя някакво особено удоволствие.

— Мразя цупенето.

— Ама много те бива в него, да ти кажа.

— Благодаря. Не мислех, че ще стане толкова лесно. Да се сдобрим, искам да кажа. В края на краищата, случи се нещо доста сериозно. Част от теб е… зла.

— Точно така.

— Точно както и част от мен е зла.

Скелетът наклони глава на една страна.

— Мислиш си, че това ни прави уникални?

— А не ни ли прави?

— Всяко човешко същество, раждало се някога на света, носи в себе си и доброто, и злото. Магьосник или смъртен, все едно. Властта е онова, което изважда на бял свят най-лошото у човека. Меволент. Серпин. Хитлер. Лорд Вайл. Даркесата. Всички сме еднакви.

— Току-що ме сравни с Хитлер.

— Ще почнеш пак да се цупиш, така ли?

— Хитлер, за Бога!

— Властта покварява, Валкирия. По-добре да научиш този урок сега, за да си подготвена, когато страшното дойде.

— Но Хитлер?

— Съсредоточи се, моля ти се.

— Вярно. Да. Окей. Обърни се.

— Имаш намерение да ме замериш с нещо ли?

— Моля? Не, просто ставам от леглото и не съм облечена.

— А! — каза скелетът и се обърна с гръб.

Валкирия стъпи на пода, изправи се, нагласи чаршафа, с който беше увита, и излезе от стаята.

— Значи с какво точно си имаме работа? — провикна се. — Лорд Вайл твоето подсъзнание ли е или старите ти некромантски сили, развили самостоятелност?

Скълдъгъри я последва на площадката пред стълбите.

— Честно казано, мисля, че е нещо средно между двете.

— И през цялото време това чудо се е крило в тебе?

— Точно така ще да е било. Аз не съм го виждал, във всеки случай. Когато притежаваш способността да се превръщаш в сянка, съвсем лесно е да си намериш куп скривалища, дори във вътрешността на един скелет. Право да ти кажа, идеята, че има нещо вътре в тебе, е бая разстройваща.

Валкирия влезе в банята, а Скълдъгъри остана да я чака на площадката.

— А забеляза ли, че подсъзнанието ми е удивително непокорно? — попита я през вратата. — Никакво внимание не обърна на заповедите ми.

В банята Валкирия пусна чаршафа на пода и влезе под душа. Продължи да говори, надвиквайки шума на плискащите струи.

— И как смяташ да го спрем? Дали не трябва да те пратим на психиатър или нещо от сорта?

— Моля?

— Ей, в края на краищата твоето подсъзнание напада хора!

— Не ми трябва психотерапия.

Момичето подложи лице под горещата вода.

— Пробвал ли си я някога?

— Да се говори за чувствата на човека противоречи на самата причина, поради която човекът изобщо има чувства — чу се гласът на скелета отвън. — Опиташ ли да плениш вътрешния опит в думи, спираш да бъдеш просто зрител на чуждия живот. Всяко нещо, видиш ли, трябвало да си има причина и име. Всяка случайна мисъл трябва задължително да се корени в нещо друго. Пълно невежество по отношение на човешките чувства и техния смисъл!

— Но всеки трябва да може да се опълчи срещу вътрешните си демони…

— Аз си се опълчих срещу вътрешния си демон. Фраснах го право във физиономията и той експлодира.

Валкирия не успя да се сдържи и се засмя.

— Но после се върна.

— Разбира се, че ще се върне. Много е находчив. Все пак е мой вътрешен демон.

— Но не се подчинява на заповедите ти. Той или то, или каквото е там, те пренебрегва напълно. Няма нужда от теб. Превърнал се е във… същество, в личност.

— Напълно независим е — призна Скълдъгъри. — Има си индивидуалност. Щях да се гордея с него, ако не бях толкова разстроен от присъствието му. Всичко това означава ли, че вече нямам подсъзнание? Ако подсъзнанието ми се е самоосъзнало, почнало е да се разхожда наоколо и да се представя като лорд Вайл, то на мен какво ми е останало?

— Скълдъгъри, сега май ти трябва да се съсредоточиш.

— Да. Разбира се. Освен това тия приказки почват да заприличват на разговорите, които обикновено водя с Гордън. Разговорите, които водя с тебе, Валкирия, се въртят около намирането на решения на проблемите и спасяването на света.

— Е, дойдохме си на думата — отвърна момичето и спря водата. Излезе изпод душа, взе си кърпа и се уви в нея. — Та, как, казваш, ще спрем Вайл?

Отвори вратата на банята и се изправи срещу скелета, който наклони глава на една страна.

— Много просто — отвърна той. — Няма да го спираме.

Валкирия повдигна вежди.

— Това верно е много просто. Всъщност даже е твърде просто.

И пое към стаята си.

— Убежището ще хареса плана — продължи Скълдъгъри и закрачи по петите й. — Вайл преследва Меланхолия, значи ние трябва да го оставим на мира и да видим колко далеч ще успее да стигне. Може да извади късмет.

— Може да я убие.

— Именно.

Валкирия влезе в стаята си, обърна се и вдигна ръка да спре Скълдъгъри, който се беше наканил да влезе след нея.

— А! — възкликна той отново и кимна, когато момичето затвори вратата под носа му.

— Скълдъгъри, става дума за Меланхолия. Знам, че я мразя, знам, че се опита да ме убие, знам, че възнамерява да ликвидира милиарди живи хора, но не можем просто да я оставим да умре.

Настъпи кратка пауза. След това скелетът се обади:

— Признавам — рече. — Изобщо не предвидих, че последното ти изречение ще завърши точно по този начин.

— Просто ми писна всички да се избиваме едни други. Когато чух, че мама е пострадала, отидох при оня тип Мур в килията му с ясното намерение да го убия. Исках да го убия. Това не ми харесва. Не ми харесва, че искам подобни неща. Струва ми се, че убийствата станаха твърде много. — Момичето се зае да изтрива водата от себе си с кърпата, после й хрумна по-добра идея. Отиде до вратата на стаята и я открехна леко. — Сложи си шапката пред очите — рече. — И няма да надничаш!

Скелетът се подчини и вдигна свободната си ръка да покаже, че е готов. Валкирия захвърли кърпата и застана гола насред стаята, оставяйки влагата да се изпари от тялото й.

— Досега да си се изтрила сто пъти — обади се Скълдъгъри иззад шапката.

— Така е — отвърна момичето, — но кожата ми става ужасно суха после.

Затвори вратата на стаята, отиде до огледалото на гардероба и докосна стъклото му. Отражението й примигна и прекрачи навън.

— Защо да не арестуваме Меланхолия? — попита Валкирия, докато приготвяше черните си бойни дрехи за обличане. — Да й щракнем белезниците и да я пратим в затвора за някоя и друга годинка, а после да я пуснем и да й поръчаме вече да бъде добричка, а?

— Няма да стане. Тя е Вестителят на смъртта — отвърна Скълдъгъри.

— Тя си е Меланхолия! Дразнещото момиче, на което се присмивах. Не искам да умира.

Отражението й сви рамене.

— Меланхолия не страда от подобни скрупули спрямо теб — рече то.

Валкирия се намръщи срещу му.

— Или спориш сама със себе си — обади се Скълдъгъри от площадката пред вратата, — или отражението ти има повече здрав разум от теб.

— Млъквай — рече Валкирия към затворената врата и отново погледна отражението си. — А на тебе никой не ти е искал мнението. И спри да стърчиш гола! Разсейваш ме.

Отражението повторно сви рамене, пристъпи до гардероба и също започна да рови за дрехи.

Валкирия навлече бельото и панталоните си.

— Не можем просто да оставим Вайл да я убие — рече високо. — Трябва поне да се опитаме да я арестуваме.

— Ще се опитаме — обеща Скълдъгъри.

— Но ще се надпреварваме с него, а? Ако ние я докопаме първи, ще я арестуваме, но ако Вайл се добере до нея преди нас, ще я убие.

— Ако тя окаже съпротива при ареста, може и на нас да ни се наложи да я убием. Не забравяй това.

— Значи никой няма да преследва Вайл.

— Никой.

Момичето грабна ботушите си и почна да се обува.

— А какво ще стане, когато цялата тая история приключи?

— Ако Вестителят на смъртта по някаква причина — каквато и да е! — се прости с живота, има възможност лорд Вайл просто да… изчезне. Тази част от подсъзнанието ми, която в момента скитори насам-натам, ще си се върне при мен, бронята ще стане пак един неодушевен предмет и всички ще са доволни.

— Освен Меланхолия.

— Освен Меланхолия, която ще бъде мъртва.

Валкирия се изправи.

— Ами аз?

— Да се надяваме, че ти няма да си мъртва.

— Но ако Меланхолия умре — обади се отражението, без да спира да рови в гардероба, — няма ли титлата „Вестител на смъртта“ да премине у Валкирия?

— Спри да се намесваш в разговора! — сряза го Валкирия.

Отражението за пореден път сви рамене.

— Е? — повиши глас момичето. — Ще премине ли титлата у мен?

Скелетът се поколеба, преди да отговори.

— Твърде е възможно.

— Ако аз стана Вестителят, Вайл ще поиска да убие и мен, така ли?

Отново колеблива пауза.

— Може би.

— Значи, без значение как се развият нещата с Меланхолия, ще се наложи да измислим начин да спрем лорда — обобщи момичето с глас, приглушен от тениската, която тъкмо нахлузваше през главата си.

— Не е съвсем така — отвърна скелетът. — Съществува възможността лордът да се изправи срещу Меланхолия и тя да убие него — факт, който елегантно ще разреши проблема „Вайл“, но ще утежни проблема „Меланхолия“. Освен това не се знае що за трудности ще ми се стоварят лично на мен, защото не е ясно какво ще се случи, ако някой убие подсъзнанието ми.

— Много сложно ми стана.

— Не е толкова сложно, ако внимаваш.

— Смяташ ли, че лордът ще успее да се справи с нея? — попита Валкирия, докато се решеше. — Дали има шанс пред Вестителя?

— Не знам. От това, което видяхме, силата й явно е на приливи и отливи. Ако успее да я издебне, когато е най-слаба, тогава да, ще я убие за секунда. Но ако налети на нея, когато е най-силна…

— Ние с тебе имаме същия проблем — трябва да се пробваме да я арестуваме, когато силата й е в отлив, а не в прилив. Как смяташ да стане това?

— Най-напред трябва да разберем къде я крият.

Валкирия остави четката за коса, отиде до вратата на стаята си и я отвори.

— Може ли да те питам нещо? Не ме разбирай погрешно, но ти луд ли си наистина?

Скълдъгъри се вторачи в нея.

— Щеше ли да има някакво значение, ако бях луд?

— Най-вероятно не.

— Необходимо ли е тогава да се лепят етикети? Да оставим това на психиатрите. Ние с тебе удряме хора, Валкирия. Такива сме аз и ти. Прегърни хахавелника вътре в теб! Веселбата ти е гарантирана!

Момичето се усмихна.

— Влияеш ми страшно зле.

— Никога не съм твърдял противното. Отражението ти все още е чисто голо, само да ти обърна внимание.

Валкирия изписка, блъсна скелета и тръшна вратата на стаята.