Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (1)

Пролог

Пламъкът на свещите затанцува при затварянето на вратата, хвърляйки игриви трепкащи отблясъци върху завързаното на масата момиче. Лицето й, както и всички други части от тялото й, бяха нашарени със ситни бледи белези, символи и букви, старателно издълбавани малко по малко в плътта й през последните няколко месеца. Името й беше Меланхолия Сен Клер. Тя беше неговата тайна. Неговият експеримент. Неговият последен отчаян опит да се докопа до абсолютната власт.

— Боли — проговори момичето.

Вандамиър Крейвън, духовник първи ранг от некромантския Орден, всепризнат специалист по магически езици и уважаван опонент в академичните дискусии, кимна и я погали по ръката. Момичето беше пристъпило към взаимната им уговорка с ревностната страст, характерна само за алчните по природа, но напоследък изблиците й на дразнещо самосъжаление бяха зачестили твърде много.

— Знам, мила, знам, че боли. Но болката е нищо. Когато мисията ни бъде завършена, вече няма да съществува болка. Ти ще си я изстрадала до капка заради всички нас. Ще си страдала заради всяка жива душа на този свят, заради всичко живо във вселената.

— Моля те — изскимтя момичето, — спри. Размислих. Моля те. Не искам повече да участвам.

— Разбирам — тъжно отвърна Крейвън. — Не искаш. Уплашена си, защото не смяташ, че си достатъчно силна. Но аз знам, че си, знам, че ще издържиш. Затова и те избрах, теб сред всички останали. Вярвам в теб, Меланхолия. Вярвам в твоята мощ.

— Искам у дома.

— Ти си у дома.

— Моля те…

— Хайде, хайде, мило момиче, няма нужда да ми се молиш. Приливът е великолепно, чудесно събитие, чието преживяване трябва да бъде истински празник. След него човек прави крачка нагоре. Превръща се в онова, за което е роден. Всички минаваме през Прилива. Всеки магьосник го е преживял.

Момичето изскърца със зъби и гръбнакът й се изви на дъга при поредния пристъп на болката. После изсъска:

— Но Приливът не трябва да трае толкова дълго. Ти каза, че аз ще стана най-могъщата магьосница на света. Нищо не спомена за това…

Крейвън се насили да я погледне в очите. Отвращаваше се от хора, които се потят, а в момента потта се лееше по слепоочията на момичето на ручейчета. Стомахът му се обърна от погнуса, не можеше да гледа мокрото й, белязано лице.

— Мощта, която ти обещах, налага да страдаш повече и по-дълго от всички нас — обясни той. — Но всичките ни усилия, цялата ти подготовка си заслужават. Повярвай ми. Символите, които издълбах върху теб, улавят силата на Прилива и я задържат, затварят я в теб и там тя расте и се умножава.

— Пусни ме.

— Само още няколко дни.

— Пусни ме! — изпищя остро момичето и сенките се надигнаха около нея, навиха се на кълба, замятаха се като пипала.

Крейвън пристъпи бързо напред и й се усмихна.

— Ама разбира се, мила. Напълно си права — твоето време настъпи.

Очите на момичето се разшириха и сенките се стопиха. Крейвън се съмняваше, че Меланхолия изобщо разбира какво прави. Толкова здраво пристегната към масата, тя не би трябвало да е в състояние да генерира каквато и да било сила, камо ли да я управлява. За първи път обаче усмивката на Крейвън беше искрена. Реакцията й беше добър знак!

— Свърши ли всичко? — попита вяло момичето. — Ще ме пуснеш ли вече?

— Да те пусна? — повтори Крейвън и леко се засмя, докато откопчаваше каишите. — Казваш го така, сякаш съм те държал като затворничка! Виж, Меланхолия, аз съм твой приятел. Твой наставник. Аз съм единственият човек в целия свят, на когото можеш да разчиташ. Винаги ще бъда искрен с теб, независимо от обстоятелствата.

— Аз… Знам, духовник Крейвън — отвърна момичето.

Некромантът измъкна кърпичка от гънките на робата си и през нея улови мократа и хлъзгава от пот ръка на Меланхолия, за да й помогне да се изправи.

— Трябва да изберем най-подходящия момент да съобщим на Първосвещеника за теб, но когато той узнае с какво сме се занимавали ние двамата с тебе през цялото това време, нещата драстично ще се променят. Ще плъзне мълва, че ти си Вестителят на смъртта и мнозина ще се опитат да се доберат до благосклонността ти. Не вярвай на никого!

Момичето покорно кимна.

— Ще има и такива, които ще откажат да те приемат — продължи Крейвън. — Някои от тях дори ще бъдат от нашите, хора от самия некромантски Орден. Всеки път, когато се почувстваш несигурна или уплашена, или пък ако просто ти се прииска да поговориш с някого — аз съм насреща.

— В момента съм уплашена — изрече Меланхолия и пръстите й се сключиха около китката на Крейвън. Той мобилизира целия си самоконтрол, за да не потръпне отвратено при влажния й допир.

Вместо това й се усмихна окуражително.

— Няма от какво да се боиш, докато си с мене. Ликувай, мила моя. Много скоро ще спасиш света.