Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (21)

20.
Езда сред природата

Чайна стисна поводите и дръпна, овладявайки съпротивата на коня. Животното беше своенравно. При всеки завой правеше опити да я хвърли от гърба си.

Заплашваше да я събори във всяка следваща прескочена канавка. Бореше се с него от първата секунда, от момента, в който се отпусна на седлото. Ръцете я боляха и бедрата й пламтяха от претриването. Бричовете й бяха опръскани с кал, а жокейската риза лепнеше за гърба й. Дланите й горяха, охлузени от поводите.

Господи, обожаваше този кон.

Създание, изпълнено с красота и свирепа сила, което я караше да полага усилия, за да го принуди да изпълнява волята й. Истинско предизвикателство.

Когато беше по-млада, излизаше да язди много често, но постепенно всичките й приятели се бяха пръснали, бяха загинали, бяха я предали или пък тя ги беше предала, така че полека-лека ездата се превърна в самотно занимание. Известно време това изключително й допадаше. Само тя, конят и откритите провинциални поля, тропотът на копитата, който отекваше в цялото й тяло, туфички трева и кал, хвърчащи изпод животното. Никакви приказки, никакви ласкателства, никакви признания в любов.

Но хората се променят и това правило важеше за Чайна със същата сила, с която важеше и за всеки друг. Десетилетията самота постепенно я вкоравиха, защото безкрайната изолация е нещо особено опасно. Внезапно започна да й се иска да не прави следобедните си разходки съвсем сама.

Чайна знаеше, че на Валкирия ездата страшно ще й хареса. Веднъж беше чула момичето да говори възторжено за някакъв отдавнашен случай още от времето преди да срещне Скълдъгъри, случай, при който при някакви обстоятелства беше яздила. Начинаеща, но роден талант. Може би в някакъв момент в близкото бъдеще, ако Валкирия успееше да се откъсне за миг от задачата да спасява света, Чайна щеше да я покани в конюшните. Дори беше подбрала идеалния кон за момичето — силен и бърз, малко палав. Най-подходящият кон за човек, който желае да си върне уменията на седлото.

Това, разбира се, щеше да се случи, единствено ако Чайна намереше начин да се справи с цялата тая история с Елиза Скорн. За целта се изискваше не просто единична атака срещу самата Скорн, нито дори срещу комбината Скорн-Прейв, не. Изискваха се множество атаки, множество удари срещу множество цели, при това всички те трябваше да се извършат в един и същи момент. Най-големият проблем в случая беше — и точно в него се коренеше и същинското превъзходство на Скорн над Чайна — че красивата магьосница нямаше ни най-малко понятие кои точно бяха целите, които се налагаше да порази.

Разбира се, можеше да се окаже, че други цели няма, че Скорн блъфира, но Чайна се съмняваше в това. За да въздигне отново Църквата на Безликите, Скорн се нуждаеше от ресурси далеч по-мащабни от онова, с което разполагаше Чайна. Трябваха й спонсори, поддръжници в сянка и заинтересовани лобисти. Явно Елиза все още не беше разпространила сред всички тези хора истината за страшните дела, които беше вършила Чайна в буйната си пропиляна младост, но със сигурност беше измислила начин, по който тайната на красивата магьосница да достигне до максимален брой уши, ако със Скорн се случи нещо фатално. Това от своя страна означаваше, че Чайна трябваше да установи кои точно бяха всички тези поддръжници в сянка и след това да ги отстрани едновременно, с един удар.

Чайна забави ход, дърпайки немилостиво поводите, докато умореното животно най-сетне й се подчини. Пое по пътеката, която пресичаше реката, и конят с благодарност нагази в дълбокото. Бързите струи охлаждаха пламналите му мускули и мокреха ботушите на магьосницата, но тя сякаш не забелязваше. Потупа коня по шията, каза му колко добро момче е, каза му, че е най-прекрасният кон, който е държала в конюшнята си през последните двайсет години.

Преминаха реката и тя го поведе по брега, бавно насочвайки го към дома. Там за конете й се грижеше малка армия от неженени мъже и неомъжени жени. Опитни хора, които си вършеха отлично работата и Чайна не желаеше при себе си хора, които са изоставили семействата, съпругите и съпрузите си, само защото се бяха влюбили в нея. По-лесно й беше да се справя с поразени от любовната й магия магьосници — те поне бяха наясно какво им причинява. Смъртните обаче нямаха шанс срещу силата й. Заповедите на Чайна бяха пределно ясни: всички работници трябваше да напускат конюшните, когато магьосницата идваше да язди. Изключение се правеше в случаите, когато тя сама молеше някого да остане по някаква причина.

Този следобед дворът пред конюшните беше пуст. Чайна слезе от коня и заведе животното в бокса му. Откопча седлото, свали го, преметна го на вратата на бокса. Конят завря меката си муцуна в шията й и магьосницата се усмихна. Нарина му сено и прекрачи вън от бокса. Там я чакаше мъж. Чайна автоматично замахна и заби лакът в челюстта му. Той залитна, Чайна се извъртя и го подсече. Мъжът падна тежко, претърколи се бързо настрани, изправи се на колене и вдигна примирително ръце.

— Чайна — беше Джарън Галоу. — Не съм дошъл да се бия с теб.

Чайна повдигна вежда.

— Чудесно. Това много ме улеснява.

— Тук съм да помогна.

— На кого?

— На теб — мъжът потри челюстта си и вдигна очи към красавицата. — Знам, че Елиза е в града. Знам, че мътят нещо с оня идиот Прейв. Наблюдавам ги. Видях, че се срещнахте.

— Всеки шпионира всекиго — обобщи Чайна. — Стопляш сърцето ми с този интерес, сериозно ти говоря.

— Мога ли да се изправя?

— Разбира се, че можеш. Не гарантирам, че няма да те съборя отново на секундата, но от опит глава не боли.

Галоу присви очи, но се заизправя много бавно. Имаше източена грациозна фигура и тъмна коса. Беше отслабнал от последната им среща. Магьосницата внимателно го наблюдаваше и чак сега забеляза дясната му ръка. Беше облечена в ръкавица.

— Последния път, когато те видях — рече тя, — ти отсече собствената си ръка, за да попречиш на Безликите да използват тялото ти. Да не би да ти е пораснала нова?

— Тази ръка ли гледаш? Не, не е моя. Взех я от донор.

— Доброволно ли ти я даде или напротив?

— Напротив.

— Какво искаш, Джарън?

— Смятам, че Елиза Скорн те шантажира по някакъв начин. Затова те извика да се срещнете, нали? Иска да те принуди да сториш нещо. Каквото и да е то, навярно е много сериозно.

— Не мога да разбера дали се приближаваш твърде бавно до основната си мисъл или просто ме отегчаваш умишлено.

— Знам какви са плановете им. Знам, че замислят да възстановят Църквата на Безликите и то във всичките й разклонения по целия свят. Сигурен съм, че Елиза гледа на себе си като някаква върховна жрица, въобразява си, че ще поведе вярващите към бъдещия свят, където силните ще бъдат възнаградени, а слабите — ликвидирани.

— Същият бъдещ свят, към който ти самият се стремеше — напомни му Чайна.

Галоу поклати глава.

— Вече не. Хората се променят, Чайна. Знаеш го по-добре от всеки друг. Ти оглавяваше Диаблерията преди мен, ти ме научи на всичко, което знам и умея. Беше фанатизирана до мозъка на костите. Виж се сега. Толкова ли ти е трудно да повярваш, че с мен се е случила същата промяна? Онзи ден във фермата, когато отворихме портала и Безликите се завърнаха… видях какво всъщност представляват. Те не са богове. Те са някакви неща. Същества. Чудовища. Могъщи като богове, да, но със сигурност не заслужават да бъдат почитани като такива.

— Богохулстваш — с усмивка го прекъсна Чайна.

— Така е. Изгубих вярата си, Чайна. Раят няма да настъпи, ако Безликите се завърнат — това е най-голямата лъжа, най-страшната. Самата представа, че последователите на учението ще бъдат пощадени, че ще бъдат приласкани, докато неверниците ще понесат наказанието… Нелепо. На ония същества не им пука за нас.

— Хубаво — отвърна Чайна. — Значи си преживял прелом. Видял си светлината и си се отвърнал от злото. Това е прекрасно. Какво ме засяга обаче?

— Дошъл съм да ги спра.

— Елиза ли имаш предвид?

— Елиза, Прейв, който там още е в заговора. Тук съм, за да премахна Църквата на Безликите от лицето на Земята, но за това ми е необходима твоята помощ. Стъпка първа е извършена: появих се от нищото и се присъединих към кликата на Елиза. Като в доброто старо време. На теб не ти вярват, но на мен вярват.

— Значи си се внедрил в групата. Сега какво?

— Елиза иска да възстанови мощта на Църквата. За да го стори, трябва да си създаде най-напред ясна представа за това колко силна или — съответно — слаба е Църквата в момента, в настоящия момент. Трябват й имена, места, суми, налични ресурси… Трябват й самоличностите на шпиони и информатори, верни на Безликите. Вече ми съобщи, че разполага със списък с хора, които са й обещали помощта си за възстановяването на Църквата. В него фигурират дванайсет имена, все могъщи магьосници, повечето заемащи високи постове, все хора с влияние и власт, които — за разлика от теб — няма нужда да бъдат шантажирани, за да се съгласят да помагат. От думите й разбрах, че неколцина от магьосниците в списъка заемат длъжности в различни Съвети по света.

Чайна се усмихна само вътрешно.

— С други думи, всичко, което ние трябва да сторим, е да ликвидираме хората от списъка, за да пропадне целият план.

— Точно така. Когато се доберем до имената. Елиза няма да ни е необходима повече. Можем да я подхвърлим на приятелите ти от Убежището или ние двамата сами да се отървем от нея.

— Да обикаляме света — рече Чайна — и да убиваме хора по списък. Колко романтично.

— Това е единственият начин. Само така ще сме сигурни, че заплахата е премахната окончателно. Тези хора, онова, към което се стремят… Твърде опасно е. Те трябва да бъдат унищожени, за да сме уверени, че сме предотвратили апокалипсиса.

— Какъв драматизъм.

— Че кога е липсвал драматизъм, когато става дума за Безликите?

— Прав си. Именно драматизмът ме привлече към вярата преди толкова години. Виж сега, Джарън, всичко това звучи наистина вълнуващо и прекрасно, а и съм сигурна, че подобно приключение ще представлява едно приятно разнообразие, но кажи ми едно — защо, за Бога, да ти вярвам?

— Какво печеля, ако те лъжа?

— Честно, нямам представа, но Елиза е една коварна дама. Такава си е открай време.

— Смяташ, че работя за нея?

Чайна се усмихна.

— Мина ми през ума, да ти кажа.

— Просто ще ти се наложи да повярваш на честната ми дума.

— А, ето точно тук, скъпи, цялото ти предложение издиша. Аз не вярвам на никого, камо ли пък на някой, който се е опитвал да ме убие.

— Даже два пъти съм се опитвал.

— Сериозно? Така ли беше?

— Не помниш ли Неапол? Пожара?

Чайна се засмя.

— Бил си ти? Опърлих си любимия шал тогава.

— В пламъците загинаха осемдесет и трима души.

— Но шалът беше единствен по рода си! Е, предполагам, че не мога да те виня. Аз щях да постъпя по същия начин.

— Ти може и да не ми вярваш, Чайна, но аз знам, че мога да вярвам на теб. Ти искаш Елиза да изчезне, искаш Църквата на Безликите също да изчезне. Аз съм единствената ти възможност да постигнеш и двете си цели.

Всъщност, в момента красивата магьосница не разполагаше с никакъв друг избор, така че му се усмихна пленително.