Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (48)

47.
Развлечението за вечерта

След изстрела музиката спря. Разговорите стихнаха и гостите до един се вторачиха смаяно в новодошлите. Валкирия направо не повярва на ушите си.

Магьосникът с тигровите нокти се обади пръв:

— Вие… Дошли сте да ни ограбите?

— Точно! — кресна водачът на бандата. После поривът му някак секна. — Какво ти е на ръцете?

Един от аверите му, мъж с червена скиорска маска, вече започваше да се паникьосва. Ръката му стискаше дръжката на пистолета с всички сили и дори от мястото си Валкирия позна мръсните нотки на сервитьора, който й беше поднесъл шампанското.

— Казах ти, Лари, тук нещо не е наред! Погледни тия хора. Не са наред.

Някой от гостите се разсмя високо. След малко към него се присъедини втори. Минута по-късно всички поканени на Бала се превиваха от смях. Лари и маскираните му дружки очевидно не оцениха шегата.

— Млъкнете! — изкрещя Лари. — Млъкнете!

Следващите събития се развиха толкова бързо, че Валкирия едва успя да види какво точно се случи. Въздухът се нагъна и събори един от маскираните. Топка жълта светлина се понесе към Лари и експлодира пред него. Лари отхвърча. Светкавици във всички цветове на дъгата полетяха отвсякъде, улучиха всички други членове на бандата и ги запратиха на пода. Последен прав остана мъжът с мръсните нокти. Гастли пристъпи пред останалите гости и просто му взе пистолета. Чайна Сороуз, облечена в главозамайваща копринена рокля, потупа едната си китка. Символът в кожата й светна за секунда, после красивата магьосница посегна, докосна бандита и мъжът се свлече с писъци.

Гостите нададоха радостни викове, музиката отново засвири, разговорите се подновиха.

Чайна бавно приближи до групичката на Мъртъвците.

— Валкирия — рече, — изглеждаш прекрасно. Винаги съм знаела, че някъде под всичките синини се крие едно наистина красиво момиче — после позна Векс и повдигна вежда. — Декстър Векс отново сред нас. Сега ни трябват само Антон Страха и Сарацен Ру и ето ти една готова сбирка на старите познати от отряда за специални поръчения.

— Здравей, Чайна — отвърна Векс и се приведе, за да целуне магьосницата по бузата. — Надживя ли вече любовта си към мен?

— Боря се ден след ден — отговори Чайна, а Векс се засмя.

Оркестърът засвири валс. Чайна протегна ръка към Скълдъгъри.

— Свирят нашата песен.

Скелетът хвърли поглед на Валкирия.

— Ще ме извините ли…

Момичето се усмихна.

— Давай.

Скълдъгъри пое ръката на Чайна и я поведе към единственото свободно местенце в залата. Двамата затанцуваха, Валкирия видя как скелетът гледа магьосницата право в очите, докато двамата танцуваха валс сред телата на изпадналите в несвяст бандити с маски, сякаш без изобщо да ги забелязват. Скълдъгъри Плезънт и Чайна Сороуз танцуваха така, както трябва да се танцува — със сила, грация и страст.

— Добър танцьор е, няма две мнения — обади се Векс.

Валкирия откъсна очи от двойката и се усмихна.

— Да, той ми каза, че умее да танцува. А аз като последна глупачка не му повярвах.

После отново се обърна към танцуващите. Видя, че устните на Чайна се движат и се зачуди за какво ли си говорят двамата със Скълдъгъри.

— Разбира се, аз го научих на всичко за танците — кимна Векс. — Преди да попадне в моите ръце, Скълдъгъри Плезънт беше грациозен колкото една ряпа. Аз го превърнах в танцьора, който виждаш сега.

Чайна се отпусна назад на ръката на скелета, после той я завъртя рязко и тя се притисна плътно до тялото му.

— Но дали получих дори думица за благодарност? Не, нищо подобно. Слава Богу, нямам нужда от чуждото одобрение, за да си живея живота. Но понякога помага.

Гастли изникна между Декстър и Валкирия.

— Все за същото ли се оплакваш?

— Не се оплаквам — поправи го Векс. — Просто огласявам неудоволствието си — после се смръщи. — Между другото, шегата настрана, как да ти викам — Гастли или старейшина Биспоук?

— Както искаш ми викай.

Векс кимна.

— Благодаря ти, Гастли. Къде е Страха, не го виждам тази вечер? Не ми казвай, че нещастникът стои заврян в жалкия си хотел, дори когато тука се вихри такова парти.

— Боя се, че позна — отвърна Гастли. — Много добре знаеш, че Антон не си пада по светските събития.

— Не ми ли каза ти веднъж, че с годините човек омеква?

— Очевидно съм грешал — обобщи шивачът.

Изведнъж Векс се усмихна широко.

— Помниш ли как Ларикин дразнеше Антон? Седим си ние веднъж, окопали сме се и чакаме да дойде заповедта за атака, всичките сме напрегнати и мрачни, врагът — на един хвърлей от нас… и тогава Ларикин прошепна нещо на Страха. Помниш ли?

Гастли също се усмихна.

— Помня. Рожденият ден на Антон.

Векс се разсмя и Валкирия неволно се засмя с него — толкова заразителен беше смехът му.

— Бяхме се скрили насред едно поле във Франция — заразказва шивачът на момичето, а Векс изсумтя в знак на съгласие. — Трябва да е било някъде към 1850 година, не помня вече. Бяхме и седмината — всичките седем Мъртъвци: Скълдъгъри, Ларикин, Декстър, Хоуплес, Сарацен, Страха и аз. Не бяхме мърдали от позицията три дни. Всички, освен Скълдъгъри бяхме премръзнали, подгизнали и прегладнели. Както и да е, на третия ден Ларикин твърдо реши, че е дошъл рожденият ден на Антон и Антон не можа да направи нищо, с което да го убеди в обратното.

— Проблемът беше — подхвана разказа Векс, — че наближаваше време да атакуваме. От дни преследвахме група от хората на Меволент и задачата ни беше да ги отстраним безшумно. Но сега изведнъж се оказа, че Ларикин гръмогласно настоява за торта и песнички за рождения ден. Останалите една се сдържахме да не си легнем от смях, но Страха прие всичко много сериозно и не можеше да проумее защо Ларикин прави нещо толкова опасно.

— Та седим си, значи, ние в окопа, дето сме си го изкопали — продължи Гастли, — вятър вие, дъжд плющи, а Ларикин се вре в Антон и се мъчи да го прегърне.

— А Антон мрази да го прегръщат — допълни Векс.

— Прегръдката прерасна в мълчалива схватка — усмихна се Гастли. — Двамата се въргаляха ли, въргаляха в калта, Ларикин с най-голямата си усмивка, а Антон — в тиха ярост.

— Та най-сетне Страха направи на Ларикин ключ и го стисна — заприказва пак Векс, — а пък Ларикин взе да си рови по джобовете. Физиономията му беше морава, ама усмивката не слизаше от лицето му. И после изведнъж измъкна отнякъде кифла.

Валкирия се засмя:

— Кифла?

— Съвършено смачкана кифла — допълни Гастли. — Всъщност, просто шепа трохи. На нищо не приличаха. Крил я беше с дни. А с другата си ръка бодна в трохите свещичка.

— Тогава беше единственият път, когато видях Антон Страха да се усмихва по време на мисия — каза Векс, а очите му грееха от радостния спомен. — Онова тогава беше един добър ден.

— Затова и победихме — отвърна Гастли тихо.

Валкирия го погледна.

— Мисията беше успешна?

— Мм? Не, не. Мисията си беше просто мисия, една от многото. Не, причината, поради която победихме във войната, бяха приятелствата, приятелствата като нашето тогава. Наричаха ни Мъртъвците, защото се говореше, че не се страхуваме от смъртта. А хората на Меволент? Те искаха да върнат Безликите, но повече от това искаха да са живи, когато това се случи. Какъв, в края на краищата, беше смисълът да воюват, ако не оцелеят да се наслаждават на резултатите от победата? Затова никой от противниковата страна не се жертваше за другарите си. Никой. Това беше и една от причините да загубят. Стигна се до един момент, в който никой сред хората на Меволент не вярваше на другите, нещата опряха единствено до личното оцеляване. Докато ние… Ние се биехме и умирахме само един за друг.

— Ларикин ми спаси живота — каза Векс. — Бяхме в Уелс и Серпин тъкмо се беше промъкнал незабелязано зад мен и се канеше да ме посочи с онази своя червена дясна ръка. Ларикин ме блъсна и в последния момент ме прикри с тялото си. Пищеше, докато умираше — Векс поклати тъжно глава. — Никога не забравих тия писъци. Ти видя с очите си как Скълдъгъри уби Серпин, нали?

— Да, видях — отвърна Валкирия.

— Иска ми се и аз да бях там и да го видя.

— Ларикин беше добър човек — обади се Скълдъгъри и всички се обърнаха да погледнат как скелетът отвежда Чайна от дансинга и пристъпва към тях. — Хоуплес също. Умряха, защитавайки онова, в което вярваха.

— Хоуплес се опита да ме убие веднъж — проговори Чайна и в тона й се долови нещо като носталгия. — Беше в дните, когато още воювах от противниковата страна, разбира се. Много, много хубави времена бяха тогава.

— За Хоуплес и Ларкин — каза Гастли и вдигна чашата си.

— За Хоуплес и Ларкин — повториха всички.