Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (44)

43.
В Спешното отделение

С широко отворени очички Алис следеше с интерес суетнята в спешното отделение, докато Валкирия я люлееше леко с едната си ръка. Другата беше сложила на операционната маса пред себе си и един красив лекар зашиваше раната й.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — попита той за пореден път.

— Екстра съм — отвърна момичето. Листата, които беше подъвкала, докато чакаше полицаите, още действаха и притъпяваха болката. Момичето трепваше всеки път, когато иглата пробиваше кожата й, но това беше само за пред доктора. Той вече беше зашил раната на бедрото й, уверявайки я, че най-вероятно няма да й остане белег. Валкирия само беше свила рамене. Един белег на бедрото беше най-малкият й проблем.

Чу гласа на майка си и вдигна глава, точно когато една сестра въведе родителите й в отделението.

— Готово — каза докторът. — Край. Ще изпратя сестрата да те превърже. Иска ми се всичките ми пациенти да бяха спокойни като тебе, заклевам се.

— Благодаря. На мен пък ми се иска всички лекари да бяха секси като вас.

Лекарят се разсмя и се дръпна встрани, защото в същия момент в кабинета влетя майката на Валкирия, разтворила ръце за прегръдка. В следващия момент рязко спря, отстъпи крачка и погледна лекаря.

— Мога ли да я прегърна? — попита.

— Даже е задължително — усмихна се докторът и излезе, а момичето се озова в обятията на майка си.

— Детенцето ми — каза майка й. — Клетото ми детенце.

— Добре съм — отвърна момичето с приглушен глас. Погледна татко си, който се занимаваше с Алис. Изглеждаше мрачен. Валкирия не беше свикнала да го вижда мрачен. Майка й заплака. Инстинктивно момичето се стегна и запримигва, за да преглътне сълзите, които напълниха очите й без предупреждение и сега заплашваха да бликнат.

— Мамо — засмя се насилено и се дръпна леко. — Мамо, екстра съм си. Ето, погледни ме. Не се тревожи за мен.

— Лицето ти — рече майка й.

— Драскотини и синини, вече започват да избледняват.

— Горката ти ръчичка.

— Зашита е вече и оздравява. Честно, добре съм.

— Онзи се е самонаранил в килията си — обади се татко й. Все така не отместваше поглед от Алис. — Затова се наложило да го пуснат. Трябваше да го чакат отвън. В момента, в който този боклук е излязъл от участъка, полицаите е трябвало да паркират една патрулна кола пред нас.

— Татко, те не са предполагали, че Мур знае къде живеем, а и със сигурност не им е минало през ума, че ще дойде у нас да търси някакво си смехотворно отмъщение за един напълно заслужен арест. Не можеш да ги виниш.

— Те са го пуснали на свобода.

— И за това вината не е тяхна.

Баща й вдигна очи и я погледна за първи път, откак беше влязъл в кабинета.

— Той можеше да…

— Недей, Дез — прекъсна го майка й и закри устата си с ръка. — Моля те. Не го казвай.

Валкирия отново се насили да се усмихне.

— Ей, вие двамата, престанете вече. Алис проспа цялото нападение, а аз съм съвсем наред.

В кабинета надникна една сестра.

— Извинете? Трябва да ти превържа ръката.

— Превързвайте на воля — отвърна Валкирия.

Сестрата се усмихна и се зае да си свърши работата.

— Чух какво ти се е случило — заприказва. — Всички само за това говорят. Реших, че може би ще искате да знаете, че лекуваме мъжа, който те е нападнал, в отделна стая под охрана — пазят го трима страшно ядосани полицаи. Счупила си му четири ребра, носа, челюстта, пукнала си му три пръста, избила си му три зъба и си му докарала мозъчно сътресение. Даже по едно време му се сторило, че си се раздвоила.

Майката на Валкирия примигна.

— Стефани му е причинила всичко това?

— Абсолютно — отвърна сестрата. Пристегна превръзката за последно. — Ей сега ще донеса картона ти.

После излезе. Родителите на Валкирия се вторачиха в дъщеря си.

— Какво? — попита момичето колкото може по-невинно. — Вземам уроци по самоотбрана във фитнеса. Показват ни хватки, дето приличат на Крав Мага — бойното изкуство на МОСАД. Бойни техники, такива неща. Не е кой знае какво.

— Но Мур е възрастен мъж — отбеляза майка й.

— Ами то от самоотбраната няма смисъл, ако не можеш да се справиш именно с възрастен мъж. О, мамо, вазата ти падна и се счупи. Онази в антрето. Съжалявам.

Майка й отново примигна.

— Ами… няма нищо. Беше грозна и бездруго не я харесвах.

— Видя ли! — грейна Валкирия. — Всички са доволни.

— Сигурна ли си, че не си в шок?

— Сериозно, мамо, добре съм. Радвам се, че татко не си беше вкъщи, че пак щеше да го изхвърли през прозореца.

Майка й се усмихна и прегърна съпруга си.

— Живея в семейство от бойци — каза. — Алис, по всичко личи, че ти и аз трябва да сме благоразумните.

Алис изгука в отговор.

 

 

Родителите й я откараха до вкъщи. Беше й странно да седи на задната седалка. Почувства се почти като малко момиченце. Радиото в колата свиреше и тя запя тихичко на Алисън. Алисън се усмихна и голямата й сестра се засмя.

Прибраха се вкъщи и цяла вечер разчистваха пораженията след схватката. После на входната врата се потропа и баща й отиде да отвори. След минута се върна в дневната, помълча за миг и каза:

— Флетчър е — рече. — Казах му, че ако е дошъл да се разправяте, може да си върви. Но той не иска да се кара. Може би не е зле да поговориш с него.

Майка й кимна.

— Той е добро момче. Заслужава отговор.

— Да — рече Валкирия. — Знам.

Пое си дълбоко въздух и излезе в антрето. Флетчър се беше изправил на прага. Валкирия пъхна ръце в джобовете на дънките си.

— Здрасти — рече.

Момчето я изгледа от главата до петите.

— Искаш ли да се поразходим?

— Да.

Флетчър се обърна и закрачи по алеята. Момичето го последва и затвори входната врата зад гърба си. Поеха към парка.

— Говориш ми вече значи — отбеляза Валкирия.

— Май така стана — отвърна момчето. — Изглеждаш като прекарана през месомелачка.

— Знаеш си ме. Все се забърквам в неприятности.

— Да, и оцеляваш. Това е най-важното — Флетчър ритна едно камъче и то отхвърча надалеч. — Не ти прощавам — продължи. — Бих искал да ти простя. Бих искал да можем да забравим всичко, което стана, да се съберем пак, да продължим постарому. Но това няма да се случи.

— Знам — отвърна Валкирия. — Но не искам да ме мразиш, Флетч.

— Това изобщо не зависи от теб, не смяташ ли?

— Така е.

— Доста е трудно да ти се сърди човек. Ти вероятно изобщо не чувстваш, че си направила нещо лошо, нали?

— Разбира се, че чувствам. Изневерих ти.

— А защо?

— Защото бях глупава и не помислих какво ще стане, и…

— Не — прекъсна я Флетчър. — Точно в онези моменти, при самата изневяра, какво ти минаваше през главата? Защо постъпи така?

— Ако ти кажа, не смятам, че ще се почувстваш по-добре.

— Няма, но ще ми помогнеш да докажа теорията си.

Валкирия въздъхна.

— В онези моменти си мислех, че ти се държиш като… гимназиално гадже.

— Това някакъв технически термин ли е?

— Грижеше се прекалено много за мен, закриляше ме постоянно. Беше…

— Продължавай.

Вървяха през парка, като се придържаха към добре осветените главни алеи. Наоколо нямаше жива душа.

— Наставляваше ме. Караше ми се и изразяваше неодобрение към нещата, които правех. Чувствах се твърде сигурна, разбираш ли?

— И отиде при Сийлън. Който вдъхва всичко друго, но не и сигурност.

— Нещо такова.

— Значи, когато си ми изневерявала, отлично си знаела защо го правиш. Оправдала си се сама пред себе си.

— В известна степен.

— Значи, по твоему, за всичко съм бил виновен аз.

— Моля? Не, изобщо нямах това предвид.

— Вал, ти си направила това, което си направила, взела си решението да ми изневериш, защото си смятала, че в онзи момент това е правилното решение за теб. Опитах се да ти се сърдя, но… не мога. Сторила си онова, което си счела за най-добро за себе си. Това е твоят основен принцип в живота. Никога не си проклета или жестока умишлено. Просто нещата, които вършиш, се случват и толкова. Те са някакъв страничен ефект.

— От това, че съм егоистка.

— Да. От това, че си егоистка. Може би ще надраснеш тази си настройка към света след някоя и друга година. Не знам. Надявам се така да стане.

— Би било чудесно — промърмори момичето.

— Не те мразя — продължи Флетчър. — Може да не те харесвам особено точно в момента, но не те мразя. И не смятам, че е добра идея да бъда близо до теб повече. Местя се.

Сърцето на Валкирия сякаш пропадна някъде.

— Къде?

— В Австралия. Там много ми харесва. Топло е и говорят шантав английски.

— Ами обучението ти?

— Австралия е една от люлките на магията, точно като Ирландия. Там също има куп скучни старчоци, които да ми пълнят главата с безполезни съвети, както ги има и тук. Какъв е проблемът?

— Просто… Не искам да заминаваш. Ние с теб не бяхме просто гаджета. Бяхме приятели. Аз нямам… Нямам кой знае колко приятели. Не искам да изгубя един от тях.

— Е, така става, когато разбиеш нечие сърце.

— Да — промълви момичето.

— Освен това — рече Флетчър, — аз съм телепортатор. Където и да сме по света, няма да сме разделени. Пази се, Валкирия.

Тя отвори уста да отговори, но момчето изчезна, преди да е довършило следващата си крачка.

Валкирия се обърна и се прибра у дома.