Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (58)

57.
Обезглавен

Кънтежът от стъпките им стана по-силен и тунелът изведе тримата в пещерна зала, насред която се беше ширнало неподвижно езеро. Грамадно и черно.

Валкирия долови чужди стъпки и се обърна точно в момента, в който Вориен Скейпгрейс се хвърли към нея от мрака, надал боен вик. Белият секач на секундата подхвърли Меланхолия в прегръдката на Валкирия. Косата му присветна и главата на Скейпгрейс падна от раменете му. Валкирия проследи с поглед как тялото му продължи да тича, препъна се и падна във водата.

С едно изсвистяване секачът прибра косата в калъфа и отново взе Меланхолия. Чу се друг вик — този път протяжен скръбен вой — и към тях се запрепъва Бияча.

— Какво сторихте? — изплака той. — Какво сторихте?

— Не го убивай — каза Меланхолия на Белия секач. Той кимна към Меланхолия в знак на съгласие и затова, когато Бияча приближи достатъчно, секачът просто го изрита. Бияча отхвърча обратно в сенките.

Валкирия се поколеба, после вдигна главата на Скейпгрейс. Никога не го беше харесвала. Когато се срещнаха за първи път, той се беше опитал да я хвърли от един покрив. Отново и отново беше посягал на живота й, докато най-сетне беше започнала да го чувства някак близък в безплодните му старания да я убие. Осъзна, че беше започнала да гледа на него като на глупаво кученце, което рано или късно отново се появява в живота й, за да й дъвче чорапите или да ака в обувките й. Щеше да й липсва.

Очите на Вориен се извъртяха и я погледнаха, момичето изписка и пусна главата. Тя подскочи и падна, легнала на едното ухо.

— Ще те пипна — изхриптя зомбито. — Всички ви ще пипна. Мъртви сте!

Валкирия не знаеше какво да прави. Обърна се през рамо. Дори очите на Меланхолия се бяха разширили от изненада.

Валкирия отново вдигна главата.

— Извинявай — рече.

Скейпгрейс се опита да я ухапе, но тя го плесна леко.

— Дръж се прилично.

— Когато Господарят ми узнае…

— Скейпгрейс, какво, за Бога, правиш тук долу?

Той изсумтя презрително.

— Никога няма да ти кажа!

— Кой е господарят ти?

— И това никога няма да ти кажа!

— Как изобщо влязохте тук?

— Нека те ухапя. Просто ме остави да те ухапя.

Валкирия отново го плесна.

— Скейпгрейс, слушай ме сега. Имаш избор. Или ще ми кажеш всичко, което искам да знам, или ще те хвърля в езерото.

— Не се боя! — предизвикателно отвърна зомбито.

— Сигурен ли си? Ще лежиш на дъното, сам-самичък. Кой знае колко време ще мине, преди да изгниеш.

— Върви в ада!

— Чудя се какви ли странни мутирали риби плуват из тая вода. Бас ловя, че веднага ще почнат да те гризкат.

— Не можеш да ме уплашиш!

— Разбира се, първо ще полудееш. От отчаяние. От безнадеждност. Може да минат години.

— Млъквай — вяло продума Скейпгрейс.

— Дали господарят ти е мъж на име Вандамиър Крейвън? — попита Валкирия.

— Да! — гордо прохъхри зомбито.

— Той ли ви показа как да се вмъкнете в пещерите?

— Да!

— Трябва да ми покажеш откъде влязохте.

— Господарят ми ще убие всички ви.

— Крейвън е мъртъв — обади се Меланхолия.

Очите на Вориен се извъртяха към нея.

— Какво?

— Мъртъв е, Скълдъгъри Плезънт го уби. Но ти трябва да приемаш заповеди от всеки един некромант, нали така? Моето име е Меланхолия Сен Клер. И съм некромантка.

— Господарке — изхъхри Скейпгрейс с обожание в гласа.

Валкирия обърна главата към Меланхолия, за да може зомбито да я вижда.

— Сега ще изпълняваш нашите заповеди, права ли съм?

Скейпгрейс погледа Вестителя няколко мига и лицето му се сгърчи като за плач.

— Не мога дори да кимна! Вие ми отнехте тялото, сега не мога дори да кимна!

— В момента се опитваш да кимнеш, така ли? — рече Валкирия.

— Да!

— Можеш просто да ни казваш с думи, когато се опитваш да направиш някое движение.

— Добре, в момента кимам. Окей?

— Добре. Меланхолия трябва да излезе оттук.

— Обърни ме — Валкирия пак обърна главата към себе си. — Виждаш ли онзи тунел там горе? И светлинката в него? Това е фенерче. Бияча го изпусна като последен идиот. Когато влязохме, бяхме мнозина. Сега останахме само ние двамата с него.

— Е — поправи го Валкирия. — Останали сте Бияча и едно парченце от теб.

— Обърни ме пак — Валкирия го послуша. Скейпгрейс отново се опита да я ухапе.

Момичето хвана главата му за последното кичурче косми, което беше останало на обгорения му изгнил скалп.

— Накъде да тръгнем като влезем в тунела?

— Следвайте светлинките на фенерчетата, които останалите от групата ни са изпускали — изръмжа зомбито. — Но нагоре в тунела живеят чудовища. Ужасни тракащи чудовища, които ще ви изядат. Надявам се да ви изядат. Вас не, Господарке. Но се надявам нея да я изядат!

— Разбирам — отвърна Меланхолия. — Може ли вече да се отървем от него?

Валкирия погледна Скейпгрейс.

— Искрено ще ми липсваш, знаеш ли?

— Мразя те и се надявам да умреш!

— Ясно — каза Валкирия и с всичка сила изрита главата с перфектно воле. Тя прелетя край Меланхолия и Белия секач и тъкмо започна да набира височина, когато от нищото изведнъж изскочи Бияча, хвърли се нагоре и протегнатите му ръце я уловиха. Зомбито тупна обратно на земята и побягна с главата на господаря си под мишница, а тримата само го проследиха с поглед.

— Ще ви пипна! — чу се отдалеч хриптенето на Скейпгрейс, докато двете зомбита изчезваха в сенките. — Ще те пипна, Валкирия Каин!

Минаха няколко секунди.

— Ами — обади се Валкирия, — това определено е нещо, което човек не вижда всеки ден.

— Той идва — проговори Меланхолия.

Валкирия се обърна. В тунела, от който току-що бяха излезли, мракът вреше и се гърчеше.

— Ако го издебнем от засада… — почна Валкирия, но Меланхолия поклати отрицателно глава.

— Луда ли си? Не можем да го издебнем. А дори и да можехме, какво? Ще си поприказваш с него, може би? Ще опиташ да докоснеш сърцето му? Приятелят ти вече го няма, глупаво момиченце такова. Трябва да бягаме. Трябва да се измъкнем оттук — некромантката се обърна към секача. — Забави го. Разбираш ли? Направи всичко необходимо, за да ни спечелиш време.

Белият секач кимна и измъкна косата си.

Валкирия обви ръката на Меланхолия около шията си и двете забързаха към тунела, който им посочи Скейпгрейс.

— Дръж се за мен — промърмори Валкирия и изтласка въздуха надолу. Подемната сила ги повдигна, но в последния момент на момичето й се стори, че не е достатъчна, за да ги премести, и отчаяно натисна още по-силно. Въздухът направо ги изстреля и Меланхолия изписка, когато двете тупнаха тежко на земята.

Без да обръща внимание на ругатните на некромантката, Валкирия й помогна да се изправи и двете закуцукаха към входа на тунела. Преди да се скрият в него, Валкирия се обърна и видя как лорд Вайл влиза в пещерната зала зад гърба им. Белият секач се изправи пред него и му препречи пътя. Двайсетина сенки се изстреляха от бронята на лорда и пронизаха секача като копия. Секачът успя да остане на крака още няколко секунди, а после през сенчестите копия премина нещо като спазъм и те разкъсаха тялото му на парчета.

Валкирия повлече Меланхолия напред.