Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (4)

3.
Кръщенето

Валкирия Каин гушкаше малката си сестричка и се молеше Богу да изкара деня, без да бъде омазана с повърната кърма. След полицейския участък едва беше имала време да отскочи до вкъщи да се преоблече и едната й блуза се оказа съсипана до неузнаваемост още преди семейството да тръгне за църквата. А си беше хубава блуза. Идеално се връзваше с дънките й.

— Моля те — прошепна Валкирия на мъничката Алис, — не повръщай върху мен.

Алис я загледа с големите си сини очи, но не обеща нищо.

Примижала на яркото слънце, Валкирия хвърли поглед назад към църквата. Алис не беше единственото бебе, което беше кръстено днес, така че наоколо имаше и други бъбрещи усмихнати семейства с видеокамери, които запечатваха всяко гукане и всеки плач. Може и да беше предубедена, но Валкирия твърдо установи, че нито едно от другите три бебета не е дори наполовина толкова сладко, колкото тримесечната й сестричка. Дори база за сравнение нямаше. Тъжна работа. Тия три бебета бяха изгубили съревнованието за най-голям сладур още отсега, а не го знаеха и дълго нямаше да го узнаят. Направо трагедия.

Сведе поглед към сестра си.

— Не умееш много работи, нали? Търпиш сериозни ограничения във всички насоки. Мама казва, че трябва да ти говоря, за да свикваш с гласа ми. Е, щом е така, ще си приказваме. Мен ме има в два варианта. От една страна съм аз, истинската аз, а от друга — отражението ми. Отражението изглежда като мен, говори като мен, държи се като мен, но то не съм аз. Излиза от огледалото на гардероба, ходи на училище вместо мене, пише домашните ми и, да, също така от време на време бави и теб. Това вече не ми харесва. Не ми харесва да те оставям на грижите на някакво нещо, което няма чувства, но какво да се прави, аз съм заето момиче. Даа, точно така, заето момиче. Когато пораснеш малко, ще почнем да ти четем приказки за принцеси, магии и магьосници и в продължение на няколко години ще те оставим необезпокоявано да вярваш, че магията наистина съществува. А след това — внимавай, това е гадната част — ще ти кажем, че магията не съществува. Ще ти кажем, че хората не могат да летят, че не могат да се превръщат един друг в крастави жаби и че на света няма митични магически чудовища. Но, между нас да си остане, точно това е най-голямата лъжа. Магията съществува, хората могат да летят, чудовища има… Е, за превръщането в жаби не съм сигурна, де. Но кой би искал да умее нещо подобно? Гнусна работа.

Валкирия започна да пристъпва в кръг и леко да люлее бебето.

— Кой е сладурче? Ама кой е сладурче, бе? Ти си сладурче, ето кой! Даа, ти си сладурче. А кой звучи като сладникава бавноразвиваща се в момента? Аз, нали? Даа, аз.

Сведе поглед надолу, срещна втренчените очи на бебето и се разсмя.

— О, Господи, прекрасна си. Бих се помолила да си останеш такава завинаги, но би било малко странно. Особено когато станеш на възраст да излизаш по срещи. Семейството ни е доста шантаво, сигурно вече си забелязала. Мама е доста нормална по някакъв неин си начин. Различната й страна обаче се появява, когато говори с татко — нейната невероятно глупава страна. Татко й влияе зле, това е цялата работа. Защото татко е хахавелник. Мхм. Хахав колкото си ще. Чичо Фъргъс също е хахав, но противно хахав. Просто се държи гадно през цялото време. Срамота е, че не познаваш Гордън. Щеше да го харесаш! Той беше готиният чичо — Валкирия целуна бебето по бузката и приведе глава ниско до него. — Искаш ли да ти издам една тайна? — прошепна. — Магията се предава по наследство в нашето семейство. Ти може би също имаш магически сили. Някой ден може да се научиш да правиш нещата, които аз правя сега. Някой ден може да ти се наложи да приемеш второ име, точно като мен. А може и да не ти се наложи. Не съм сигурна обаче дали искам магията да е част от живота ти. Да бъдеш нормален съвсем не е толкова зле, особено от една определена гледна точка. Знам, че не е честно да крия всички магически шашми от теб, но не искам да пострадаш. Разбираш ли ме? Ако пострадаш, ще умра.

Бебето посегна и сграбчи кичурче от косата на Валкирия.

— Радвам се, че се разбираме. Знаеш ли, много си умна за създание с такова мъничко мозъче.

Алис изгука.

Валкирия внесе сестричето си обратно в църквата и се отправи към семейството си. Леля й изплува напред. Косата й беше опъната болезнено назад и забодена здраво на тила й. Не изглеждаше никак добре.

— Здравей, Стефани — рече. — Държиш я неправилно.

— Струва ми се, че й е удобно — отвърна Валкирия, като положи максимално усилие да прозвучи любезно.

Берилия протегна кльощавите си ръце.

— Не, не, не, дай да ти покажа.

Но, както обикновено, Алис по инстинкт усети надвисналата заплаха, обърна главичка, зърна усмихнатата физиономия на Берилия и ревна. Берилия рязко се дръпна, пръстите на ръцете й потръпваха нервно. Когато леля й се отдалечи на прилично разстояние, Алис спря да плаче и задъвка с беззъбите си венци едно копче на блузата на Валкирия.

— Цял ден е кисела — излъга момичето, много доволна от изхода на случката. Берилия издаде някакъв гърлен звук, очевидно не беше очарована от новата си племенничка. Валкирия посочи с глава настрани.

— Мама и татко са ей там — рече. — С нетърпение чакат да си поговорят с теб. Преди малко мама ми каза, че намира роклята ти за прекрасна.

Веждите на Берилия се загърчиха като два торни червея.

— Тази рокля? — възкликна тя. — Че аз я имам от години.

Роклята беше бежова на цвят и щеше да изглежда по-добре, навлечена на някой осемдесетгодишен. На който и да било осемдесетгодишен, независимо от пола му.

— Като че ли е шита специално за теб — отбеляза Валкирия.

— Винаги съм я намирала за малко безформена.

Валкирия с последни сили потисна порива да обясни, че точно това е имала предвид.

Както обикновено, Берилия прекрати разговора без каквото и да било предупреждение и пое нанякъде, следвана по петите от съпруга си. Фъргъс по най-нелеп начин кимна на Алис, когато я подмина, сякаш бебето щеше да кимне в отговор, а на Валкирия хвърли смъртоносен поглед. Момичето не можа да се сети в какво се е провинила пък сега.

Вдигна очи, загледа Кристъл и Каръл, които също приближаваха, и вътрешно цялата се стегна за атаката, която щеше неизбежно да последва. Преди при всяка среща Валкирия очакваше от братовчедките си безспирен порой от хапливи забележки и плоски неумели сарказми. Днес нещата значително се бяха влошили.

— Здрасти, Валкирия — прошепна Каръл.

Кристъл смушка сестра си в ребрата.

— Не я наричай така!

Каръл я изгледа кръвнишки.

— Шепнех. Никой не чу.

— Не бива въобще да й викаш така! Наричай си я Стефани!

Още няколко безценни мига живот бяха изсмукани насилствено от Валкирия и тя се прости с тях навеки.

— Хубаво — недоволно отвърна Каръл. — Здравей, Стефани! Как си?

— Екстра — отвърна Валкирия, като, без да ще, заприказва бързо в стремежа си да овладее разговора и да го отмести към по-безопасни и естествени теми. — Вие как сте? Как е в колежа? Чакате ли вече лятната ваканция? Кристъл, обувките ти са разкошни! Страхотно ти стоят. Не е ли прелестна Алис?

Тя леко се извъртя, за да могат братовчедките да видят бебето. Двете промърмориха нещо неразбираемо, включващо думата „сладка“, и толкоз. След това Алис спря да съществува за тях.

— Мислехме си — почна Каръл и двете близначки пристъпиха напред, за да не може никой да ги чуе. — Нали помниш как ни каза, че сме твърде ниски, за да практикуваме магия? Е, не сме съвсем сигурни, че това е така. Когато ти си почнала да учиш магия, си била значително по-ниска от нас в момента, нали? А, да, помисли и за елфите.

Валкирия примигна.

— Моля?

— Елфите — натърти Кристъл. — Нали се сещаш, онези с острите ушички? Те са съвсем мънички, нали? Знам, че в някои филми ги представят едри като нормални хора, но най-често елфите са мънички, нали, а пък могат да правят магии.

— Ъм, елфи не съществуват — рече Валкирия.

Каръл погледна сестра си с въздишка.

— Казах ти.

Кристъл изгледа враждебно близначката си и се обърна отново към Валкирия:

— Как така не съществуват?

— Не съм сигурна, че… ъм… мога да дам отговор на този въпрос.

Кристъл придоби объркано изражение.

— Ами гоблините?

— О — рече Валкирия. — Да, гоблини съществуват. Добре, ясно, вижте, наистина не става въпрос за ръст, а за реални опасности. Истината е, че да се практикува магия е много опасно. Пребивали са ме повече пъти, отколкото мога да преброя. Чупила съм си кости и зъби, а преди пет месеца бях технически мъртва в продължение на половин ден. Дори ми правиха аутопсия.

— И как беше?

— Не се изненадвай, но беше ужасно смущаващо.

Очите на Каръл грейнаха.

— Но ти можеш да правиш магии и спасяваш света, и движиш с разни готини типове.

— И имаш приятели — допълни Кристъл.

— А ние какво правим? Ходим в колежа, взимаме изпити, излизат ни пъпки и нямаме гаджета.

Валкирия опита да се усмихна.

— Аз също имам пъпки. Всеки има. А вие и двете имате по цял куп гаджета.

Кристъл поклати глава.

— Ама не такива като Флетчър. Той е страхотен.

— Това, дето го имаме, не бих го нарекла точно гаджета — промърмори Каръл. — Стефани, просто искаме онова, което имаш ти. Искаме да ни е интересно, искаме да притежаваме суперсили и да вършим вълнуващи неща. Със сестра ми си поприказвахме и решихме, че и двете имаме желание ти да започнеш да ни учиш на магия.

— Наистина не смятам, че това е добра идея.

— Ние пък смятаме, че е много добра.

— Не мога да ви уча, дори и да исках. Просто нямам толкова време. Танит все още е един Господ знае къде, обладана от Останка, все още е с Били Рей Сангуайн и все така продължава да знае страшно много подробности за живота и семейството ми. Трябва да я намеря и да й помогна, а също така да предотвратя края на света и… Просто е твърде опасно дори само да ви покажа някои неща.

— Само няколко малки фокуса — настоя Кристъл.

— Не се наричат „фокуси“ — отвърна Валкирия.

— Илюзии.

— Не са и илюзии.

— Заклинания?

Валкирия се поколеба.

— Добре, нека им викаме „фокуси“.

— Покажи ни нещо съвсем дребно — рече Каръл. — Например как да летим.

— Летенето не е от дребните.

— Ти можеш ли да летиш?

— Не, не мога. Само Скълдъгъри може.

— Може пък той да пожелае да научи и нас.

Валкирия не можа да се сдържи и се усмихна.

— Силно се съмнявам.

Изведнъж близначките започнаха да си оправят косите едновременно и Валкирия се досети, че в църквата е влязъл Флетчър.

— Здравейте, дами — поздрави той, а лявата му ръка се плъзна около кръста на Валкирия.

— Здрасти, Флетчър! — пропяха близначките в един глас.

— Весело ли прекарахте? — попита момчето. — Досега никога не съм бил на кръщене и ми се стори малко… добре, де, малко скучно. Но скучно в хубавия смисъл.

— И аз го намирам за скучно — избърбори Каръл, преди Кристъл да успее да си отвори устата. — А и не разбрах и половината от това, което каза свещеникът.

— А аз дори не слушах — намеси се Кристъл. — В един момент ставаше дума за бебета, във всеки случай. Много ми харесва косата ти. Много яко я караш да стърчи.

— Не го насърчавай — простена Валкирия, а Флетчър се засмя и я целуна небрежно.

— За съжаление — рече момчето, — се налага ние двамата с братовчедка ви да тръгваме.

— Така ли? — попита Валкирия. Флетчър кимна и изражението му стана сериозно. — А! — добави момичето. — Окей. Добре. Ами хайде доскоро, с Флетчър трябва да бягаме.

Очите на Каръл се разшириха.

— Нещо лошо ли е станало? В опасност ли сме?

— Светът ли свършва? — попита Кристъл. Близначките вдигнаха едновременно очи към купола на църквата, сякаш очакваха да видят как се напуква и рухва отгоре им.

— Не се тревожете — изкикоти се Валкирия. После се отправи към родителите си, следвана по петите от Флетчър. — Не се налага да се тревожат, нали?

Момчето сви рамене.

— Сигурен съм, че ще оцелеят още някой и друг ден.

— Откри ли къщата на Бернадет Магуайър?

— Скълдъгъри в момента е там, чака ме да се върна с теб.

Момичето се ухили.

— Добре ли се повозихте с колата?

— Цели два часа път! — изръмжа момчето. — И Скълдъгъри ми забрани да говоря. Знаеш ли какво е да пътуваш два часа в автомобил и да не можеш да обелиш и дума?

— Не. Какво е?

— Отегчително.

Валкирия кимна.

— И сама щях да се досетя.

Приближиха се до родителите й и майка й цялата грейна, когато Валкирия й подаде Алис.

— Ето я и нея — изгука майката на Валкирия на бебето. — Моето специално момиче.

— О, радост! — рече Валкирия и извъртя очи.

Майка й се засмя.

— Здрасти, Флетчър, ти пък кога пристигна?

— Току-що — отвърна момчето. — Извинете. Градският транспорт в неделя е ужасен.

— Трябваше да се обадиш, Дезмънд щеше да дойде да те вземе с колата.

— Нямаше да мога — обади се бащата на Валкирия, дочул последната реплика. — Извинявай, Флетчър, но просто имах някои много важни бащински задължения, за които трябваше да се погрижа, като например да закуся, да взема душ и да си намеря панталоните. Справих се само с две от трите задачи. Можеш ли да познаеш коя пропуснах, ама без да поглеждаш надолу?

Майката на Валкирия въздъхна.

— Дез, твърде е рано да започваш с глупостите. Флетчър, ще дойдеш ли да обядваш днес с нас? Ще бъде нещо специално по случай кръщенето.

— Да, разбира се — усмихна се Флетчър в отговор. — Само че сега ще ви открадна Стефани за малко.

— Вземай дъщеря ни — рече таткото на Валкирия и царствено махна с ръка. — Вече си имаме още една.

Валкирия се засмя и поведе Флетчър през тълпата. Излязоха от църквата и я заобиколиха от задната страна. Когато вече бяха сигурни, че никой не ги вижда, Флетчър се обърна към момичето, целуна я и в момента, в който устните им се докоснаха, ги телепортира. Църквата, зелената морава и слънчевите лъчи изчезнаха, заменени от малка къщичка насред поле, шибано немилостиво от пороен дъжд.

Валкирия прекъсна целувката на секундата и с един скок се хвърли встрани към Бентлито, спряло под клоните на едно дърво. Флетчър за миг застана до нея.

— В Хагард слънцето прежуля — вторачи се ядосано в него момичето. — Не смяташ ли, че е важно, когато ни телепортираш обратно, да се явим на тържествения обяд сухи?

— Права си — отстъпи Флетчър. — Виж, има си причина ти да си момичето, а аз — момчето. Вие, момичетата, обмисляте нещата, докато, виж, аз…

— Не ги обмисляш?

— Именно — отвърна бодро телепортаторът.

Скълдъгъри закрачи към тях откъм къщичката, вдигнал облечената си в ръкавица ръка, за да отклонява дъждовните капки от себе си. Лицето му имаше нездрав жълтеникав тен, но когато приближи колата, скелетът докосна двата символа, татуирани на ключиците му, и фасадната татуировка се стопи, откривайки черепа му.

— Извинявай, че се наложи да те откъсна от семейните задължения — рече детективът на Валкирия.

Тя сви рамене.

— Нали присъствах на самото кръщене. Остава само голямото семейно събиране, а да го преживявам веднъж годишно по Коледа ми е напълно достатъчно. Възрастната дама у дома ли си е?

— Чуках по вратите и прозорците, но няма никакъв отговор — отвърна Скълдъгъри. — Трябва да се самопоканим вътре — Флетчър протегна ръце, но детективът поклати отрицателно глава. — Телепортацията ни прави ужасно лениви, така че ще разчитаме на добрия стар метод. Валкирия, би ли била така добра да отклоняваш дъжда?

Скелетът се обърна и закрачи към къщичката. Валкирия забърза подире му, разперила ръце, с които изместваше въздуха и водата в него, за да покрие и двама им с невидим чадър.

— Наистина е време да се научиш да контролираш самата вода, вместо да боравиш само с въздух през цялото време — укори я детективът. — Скоро ще дойде ден, когато ще ти се прииска да се беше упражнявала повечко. Едва ли има някакъв смисъл да бъдеш Елементал, ако можеш да въздействаш само върху два елемента.

— Но въздухът и огънят вършат най-добра работа — отвърна момичето с престорен хленч. — Контролът над влагата не ме вдъхновява по същия начин. Колкото до земята… — Гласът й заглъхна.

Стигнаха входната врата, Скълдъгъри коленичи и се зае да отвори ключалката с шперц. Флетчър застана зад Валкирия в опит да се скрие от самотните дъждовни капки, които се промъкваха през въздушната й защита.

— Обаче — продължи Скълдъгъри, — за уроци по некромантия изобщо не пестиш енергия, както разбирам?

— Ами да, но по некромантия са ми необходими повече уроци, защото Соломон не е толкова добър учител като тебе. — Скелетът се обърна да я погледне, Валкирия му се ухили и сви рамене. — Освен това, напоследък с теб упражняваме само бойни техники. Но ще наваксам и с елементалните способности, обещавам.

Скълдъгъри изсумтя. Откакто обладаната от Останка Танит Лоу беше изчезнала, детективът беше променил изцяло стратегията на обучение на Валкирия. Ученичката му по никакъв начин не можеше да се мери по бързина и ловкост с Танит, затова всеки опит да се изправи срещу русата магьосница, разчитайки единствено на уменията си в бойните изкуства, щеше да завърши с тоталното поражение на момичето. Техниките, на които скелетът я обучаваше сега, бяха непочтени и брутални, но много ефективни — ръкопашен бой, а не бойни изкуства. На Валкирия й трябваше известно време да привикне към новата практика, но непрестанната заплаха от неочакваното завръщане на Танит я мотивираше. Момичето знаеше, че реваншът между двете беше неминуем, и искаше да бъде напълно сигурна, че когато отново се изправи срещу Танит, боят ще се подчинява на собствените й правила, а не на стратегията на русата жена-воин.

Ключалката прещрака, Скълдъгъри се изправи, бутна вратата и надникна в къщата.

— Ехо? Госпожо Магуайър? Има ли някой тук?

Зачака. Никакъв отговор. Детективът пристъпи в антрето, следван плътно от Валкирия. Изправен пред опасността косата му да се намокри, Флетчър побърза също да влезе. Освен стабилното ритмично плющене на дъжда, в къщата не се чуваше нито звук. Вътре беше подредено и миришеше на възрастен човек. Валкирия направи само още една крачка и некромантският пръстен на ръката й внезапно изстина като лед.

— Тук има мъртвец — прошепна момичето.

Бавно и предпазливо влязоха в гостната, където всяка свободна хоризонтална повърхност беше отрупана с малки порцеланови фигурки, а в креслото седеше една старица, несъмнено напълно и окончателно мъртва.

Скълдъгъри извади пистолета си.

— Чакай малко — обади се Флетчър ококорено. — Погледни я само. Може да са си естествени причини. Била е стара. Старите хора умират. Това им е работата.

Скълдъгъри поклати отрицателно глава.

— Тук е влизал още някой.

Махна им с ръка да не мърдат и се измъкна вън от стаята. Флетчър погледна въпросително Валкирия, но тя само сви рамене. След няколко мига Скълдъгъри се върна и прибра пистолета.

— Как позна, че тук е имало външен човек? — попита момичето.

Скелетът посочи с глава зад гърба си и извади от джоба си пакетче седемцветен прах.

— Обърни внимание на порцелановите фигурки. Отвратителни са, нали? Малки херувимчета, евтини и безвкусни. Погледни с каква любов са подредени, как между всеки две е оставено точно еднакво разстояние и всичките са обърнати в една посока? Погледни сега фигурките до теб.

Валкирия сведе поглед. Дребни дебели порцеланови човечета, стиснали арфи или лъкове и стрели, бяха пръснати безредно по плота на шкафа.

— Падали са — рече момичето, — а после някой ги е върнал на местата им, но ги е наредил набързо. Някой, на когото изобщо не му е пукало дали са обърнати в една посока.

Скълдъгъри стисна пакетчето, за да натроши сбилия се на бучки прах. После бръкна вътре, взе щипка и я хвърли във въздуха. Прахът падна бавно и елегантно на малък облак, променяйки цветовете си при движението.

— Непознатият е бил адепт, използвал е магията си — промърмори детективът. — Трудно е да се определи точният му профил. Но си е тръгнал скоро.

— Колко скоро? — попита Валкирия.

Скълдъгъри прибра пакетчето.

— Десетина минути преди да дойдем.

Флетчър хвърли поглед зад гърба си.

— Може ли още да е някъде наблизо?

Скълдъгъри отново извади пистолета си.

— Напълно е възможно.

Валкирия потупа Флетчър по ръката.

— Не бой се — рече. — Ако лошият дойде, аз ще те пазя.

— Ако лошият дойде — отвърна Флетчър, — аз храбро ще надам дискантен писък, за да му отвлека вниманието. Може дори още по-храбро да припадна, за да му създам фалшиво чувство за победа. Това ще бъде сигнал за вас да нападате.

— Страшен отбор сме.

— Само не забравяй да стоиш между мен и него през цялото време — добави Флетчър, после рязко извика. Валкирия подскочи, Скълдъгъри се извъртя, а момчето посочи към прозореца. — Отвън! — избъбри. — Лошият! Отвън!

Скълдъгъри замахна едновременно с двете си ръце и прозорецът се пръсна на парчета. Скелетът с един скок изхвърча навън през празната рамка, Валкирия и Флетчър го последваха. Дъждът плисна безмилостно отгоре им, земята беше кална и хлъзгава. Напълно плешив мъж в черна роба се препъваше по пътеката, водеща от къщичката към гората наблизо. Хлъзна се и падна на колене. Хвърли бърз поглед зад гърба си. Имаше дълъг нос и смешна брада на катинарче, която висеше, прораснала на тънки кичури почти до гърдите му. Заподмята нещо в ръцете си, после скочи. Хукна, плъзгаше се непрекъснато в калта, но не спираше да тича. Зад гърба му насред пътеката остана едно отворено дървено сандъче.

— Назад! — рязко каза Скълдъгъри. — В къщата. Живо!

Валкирия стигна до къщата първа, скочи през разбития прозорец и се приземи на пода в момента, в който Флетчър се телепортира до нея. Скълдъгъри нахълта последен и се прилепи плътно до стената.

— Скрийте се — прошепна.

Момчето и момичето се проснаха на пода.

Дъждът шибаше къщата. Валкирия рискува, повдигна глава и погледна скелета.

— Какво има отвън? — прошепна му.

— Сандъче — прошепна той в отговор.

— Що за сандъче?

— Дървено.

Вал кирия го загледа многозначително.

— Окей, ще си задам въпроса. Защо се крием от сандъче?

— Не се крием от него. Крием се от онова, което е вътре в сандъчето.

— А какво има вътре в сандъчето?

— Човешка глава ли е? — попита Флетчър.

— Трепкащите момиченца.

Скелетът предпазливо надзърна навън. Валкирия също се надигна още малко, за да надникне над перваза на прозореца. Дървеното сандъче си стоеше кротко на пътеката, потънало в калта и плискано от дъжда.

— Кои са Трепкащите момиченца? — попита Валкирия.

— Тризначки — отвърна тихо Скълдъгъри. — Родени са през 1931-ва. Когато навършили шест години, нещо се опитало да проникне в нашия свят чрез тях.

— Чрез тях?

— Посяло в съзнанието и на трите семена, променило ги умствено и физически. Отвлякло ги на крачка вън от нашата реалност в опит да ги превърне във врата, през която то самото да влезе при нас.

— Що за същество имаш предвид? — попита Флетчър. — Безлик?

— Не — отвърна Скълдъгъри. — Едва ли. Нещо друго било. Родителите им изпаднали в паника. Лекарите били безсилни. Помнете, че говорим за Ирландия през 30-те, изолирана от целия останал свят, който се развиваше със съвсем други темпове. Всички вярвали, че децата са обладани от дявола. Пробвали екзорсизъм след екзорсизъм, но положението на момиченцата само се влошавало. Тогава повикаха мен.

— Успя ли да им помогнеш? — попита Валкирия. Хвърли още един поглед навън. Сандъчето си беше просто едно сандъче.

— Беше твърде късно, децата отдавна си бяха отишли — отвърна Скълдъгъри. — Цяла година ги бяха държали да агонизират, да се гърчат и пищят, вързани за болничните легла в лудницата.

— Господи Боже.

— Родителите им ги посещаваха всеки Божи ден. Пееха им. Приспивни песнички и ирландски народни песни. Не можех нищо да направя. Нещото, което използваше децата, каквото и да беше то, явно постепенно осъзна, че планът му няма да сработи. Затова се оттегли. Отиде си, напусна ги. Момиченцата починаха скоро след това.

— Кошмар.

— Няма две мнения.

— А как са се озовали в сандъчето отвън?

Скълдъгъри сви рамене.

— Ами как, върнаха се. Клетите им душички, претърпели такива нечовешки изтезания приживе, не можаха толкова лесно да намерят покой. Трите носят в себе си твърде много болка, за да могат да се справят с нея самички, затова трябва да я предадат на околните. Поне мисля, че това е изначалната причина да се върнат в нашия свят. Истината е, че никой не знае нито защо се върнаха, нито защо започнаха да убиват наред. Но точно това стана.

— И сега са в сандъчето, защото…?

— Всеки има нужда от дом.

— Разбирам. Не съм напълно сигурна обаче защо се крием от тях. Колко може да са опасни, при положение че могат да се съберат — при това три на брой — в такова малко сандъче?

— По всичко личи, че скоро ще ти стане ясно от първа ръка опасни ли са или не — рече Скълдъгъри, а гласът му се сниши до шепот.

Валкирия надникна навън.

Противно на всички закони на физиката, от сандъчето се подаде бледа длан. Трепкайки леко, тя се удължи, превърна се в ръка, изви се надолу. После сграбчи ръба на сандъчето.

Валкирия се гмурна обратно към пода.

— Какво става? — попита Флетчър.

— Излизат отвътре — тъпо отвърна момичето.

— Ако са толкова опасни, колкото казваш — обърна се телепортаторът към Скълдъгъри, — давай направо да се махаме. Да изчезваме веднага.

— Не можем да ги оставим на свобода — отвърна скелетът. — В това е целият номер, затова убиецът изобщо ги е донесъл — да ни забави, за да не го преследваме. Не можем да тръгнем след него. Трябва да приберем момиченцата обратно, защото няма и грам съмнение какво ще почнат да вършат, ако ги оставим да се скитат свободно.

Валкирия отново погледна навън. Отначало реши, че очите й играят някакви номера. От сандъчето излизаше момиченце. Малко русичко шестгодишно момиченце в бяла рокличка и с корделка на главичката. Движеше се като картинка в лоша анимация — сковано, отсечено, между повдигането на крачето й и поставянето му обратно на земята при следващата стъпка липсваше постепенно гладко движение. Да, името им беше съвсем точно. Момиченцето трепкаше.

Зад него от сандъчето се подаде втора бледа длан.

— Как ще се борим с тях? — попита кротко Валкирия.

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Флетчър. Върви веднага при Чайна. Нека прегледа книгите и да види дали няма да намери някъде записан ефективен начин за противодействие на тия твари.

Флетчър поклати отрицателно глава.

— Няма да ви оставя.

— Последното не беше молба.

— Тогава елате и вие с мен — настоя Флетчър. — Нека поне Валкирия да дойде. Няма да я оставя тук.

Валкирия се обърна и го изгледа.

— Напротив. Тръгвай. Бързо.

Момчето я сграбчи за раменете.

— Няма да…

Валкирия отстрани ръцете му от себе си.

— Нямам време за спорове. Върши, каквото ти се казва. Хайде.

Флетчър я загледа разстроено, после присви очи.

— Връщам се веднага.

Дори не я целуна. Просто изчезна.

Валкирия се обърна към прозореца.

— Мътните го взели! — ахна.

И трите Трепкащи момиченца бяха вън от сандъчето и крачеха към къщата.