Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (28)

27.
В храма

В склада цареше мрак. Дебел слой прах покриваше паркираните вътре три джипа и два пикапа. Драгънклоу заведе детективите до средата на помещението и спря.

— Мисли му, ако ни лъжеш — рече Скълдъгъри. Ръката му държеше револвера в готовност.

— Кълна се, не лъжа — отвърна Драгънклоу. — Охранявал съм склада по заповед на Отговорник Солус по време на специалните доставки. Само шепа хора знаят за тунела.

Некромантът стъпи върху едно камъче, отпусна се с цялата си тежест отгоре му и подът до краката му се разтвори, разкривайки началото на стълбище, което водеше право надолу. Скълдъгъри му направи знак да мине пръв и двамата с Валкирия го последваха по дълъг, облицован с камък коридор, осветен от голи електрически крушки.

— И това води право в Храма? — попита за пореден път скелетът.

Драгънклоу кимна.

— В другия му край има затворена врата. До нея в стената ще видите лост. Вратата извежда в помещение, в което никой никога не влиза. Така Солус вкарва в Храма най-качествените стоки.

— За да отворим вратата, не ни ли трябва парола или нещо от сорта?

— Не. Просто дръпнете лоста.

— Добре, че ми каза — отвърна Скълдъгъри и тресна некроманта с дръжката на пистолета. Драгънклоу се врътна комично и се свлече в безсъзнание.

Валкирия вдигна очи към скелета.

— Можеше да ме предупредиш.

— За какво? — попита Скълдъгъри и обви с ръка кръста й. Двамата се вдигнаха от пода и се понесоха напред по коридора.

— Че ще го удариш. Много любезно ще бъде от твоя страна да ми ги казваш тия неща предварително.

— Стресна ли се?

Полетяха по-бързо и косата на Валкирия се развя назад.

— Ами мъничко — рече. — Ти си стоеше съвсем нормално и после изведнъж го удари. Направо подскочих.

— Извинявам се.

— Моля само за по някое малко предупрежденийце.

— В своя защита ще изтъкна, че ако ти бях казал, че възнамерявам да го ударя, той щеше също да ме чуе и да се подготви.

— Ами тогава използвай някаква кодова дума или де да знам и аз.

Движеха се толкова бързо, че крушките над главите ми се сляха в размазана лента от светлина.

— Ами ние с тебе вече си имаме кодова дума — отвърна Скълдъгъри. — Не помниш ли: смелост.

Валкирия го изгледа навъсено.

— Смелост не значи нищо. Казваш го, когато искаш да ти се доверя, да ми подскажеш, че имаш план за измъкване, особено когато сме заобиколени с врагове отвсякъде. Смелост не ми казва нищо друго, освен че се каниш да извършиш нещо страшно глупаво. За предупреждението „каня-се-да-фрасна-някого“ ни трябва друг код.

— Добре. Какво ще кажеш за: през зимата врабчето отлита на юг?

— Ама ти сериозно ли?

— Че какво й е на кодовата фраза? Класическа е направо.

— И как би могъл незабелязано да вкараш подобна фраза в който и да било разговор?

— С обичайния ми патос.

— Значи, ако това беше кодовата ни фраза, а Драгънклоу току-що ти беше казал, че за да отвориш вратата в края на коридора, трябва само да дръпнеш лоста, ти как точно щеше да впишеш тая фраза в последвалата размяна на реплики?

— Ами щях да кажа: Окей, Бизон, значи, за да отворя вратата в края на коридора, трябва само да дръпна лоста? А той щеше да отговори да, и тогава аз щях да кажа: супер, благодаря ти. Между другото, известно ли ти е, че през зимата врабчето отлита на юг? И после щях да го фрасна.

— С всички сили ще се постарая напълно да игнорирам всички глупости, които предстои да надрънкаш отсега нататък — заяви Валкирия. — Всъщност, какво изобщо ще правим като влезем в Храма? Ще се бием самички с некромантите?

— Не, ще намерим начин да отворим главната порта, ще пуснем приятелите си от Убежището вътре, ще ги оставим те да се бият с некромантите, а ние с тебе ще си стоим отстрани със самодоволни физиономии.

— Харесва ми тоя план.

— Ами бива го, да.

Скълдъгъри забави скоростта към края на коридора, докато най-сетне спря, леко стъпи на земята и момичето неохотно се дръпна от него. Обожаваше усещането при летенето, а и след лекото движение във въздуха ходенето й се струваше нещо абсурдно тромаво.

Скълдъгъри дръпна монтирания в стената малък стоманен лост, крушките зад гърба им угаснаха, а вратата пред тях се разтвори. Прокраднаха се в мрака напред. Тук беше по-студено. В Храма винаги цареше студ.

— Бих казал, че се намираме на най-ниското ниво — прошепна скелетът, — както и на поне петстотин метра от Фоайето — после се зае да рови из сандъците и кашоните наоколо, докато очите на Валкирия привикваха към тъмнината. Най-сетне Скълдъгъри подсвирна весело и й подхвърли някакъв предмет. — Ще трябва да се впишем в обстановката.

Беше роба. Валкирия я навлече. Ръкавите бяха огромни и скриха ръцете й. Момичето ги дръпна към лактите си, после нагласи качулката. Оказа се, че никак не е лесно да я накара да стои както трябва — ръбът непрекъснато се свличаше върху лицето й. Най-сетне реши, че е готова и се обърна към Скълдъгъри. Скелетът се беше изправил насред помещението, черната роба се диплеше до петите му, а черепът едва-едва се белееше под сянката на падналата качулка.

— Господи! — ахна момичето. — Приличаш на самата Смърт.

— Ще го приема като комплимент.

— Не е комплимент!

— Е, аз ще го приема като комплимент. Ти си тази, дето редовно се мотае тука. Казвай, как да процедираме оттук нататък?

Валкирия сви рамене.

— Ако някой ни спре, достатъчно да е замърморим някакви претенциозни глупости за величието на смъртта и със сигурност ще разсеем всяко подозрение.

— Идеално.

Излязоха от склада и поеха по коридорите на Храма с бърза и тиха крачка. Сърцето на Валкирия се разтупкваше всеки път, когато срещаха групички некроманти, но те до един бяха в пълна паника заради обсадата и изобщо не им обръщаха внимание. От време на време минаваха покрай някое познато й местенце и момичето смушкваше Скълдъгъри да променят посоката, за да не се отклоняват от целта си — Фоайето, но през повечето време нямаше ни най-малка представа къде се намират. Всъщност, когато беше идвала в Храма преди, изобщо не беше обръщала никакво внимание откъде минава. Винаги Рийт я водеше, тя беше спокойна, бъбреше си с него и не си беше дала труда да опознае мястото. Сега горчиво съжаляваше за това.

— Ей! — подвикна някой зад гърба им. — Вие там!

Детективите спряха. Спогледаха се и се обърнаха. Един некромант със смъкната качулка приближи енергично. Беше онзи тип с шашавото име, Обливиъс или както там се казваше. Същият, който преди няколко дни отказваше да ги пусне през портата.

— Какво си мислите, че правите? — гневно се сопна той. — Всички имаме заповеди! Или мислите, че за вас не се отнася? Мислите, че след като врагът се тълпи пред портите ни, можете да изоставите позициите си? Това ли си мислите?

— Ъм — почна Скълдъгъри, — потокът на смъртта ни влече по своя воля.

— Това е вярно — отвърна Обливиъс с по-мек тон, — но ние сме все така обвързани с положените клетви. Или сте ги забравили?

Скълдъгъри поклати глава под качулката.

— Моят дълг е към смъртта, но смъртта има дълг само пред самата себе си. Що се отнася до живота, що се отнася до смъртта, що се отнася до потока между двете…

Обливиъс се намръщи.

— Моля?

— Ние сме само гребци в реката на живота.

— Не съм сигурен, че… кой си ти? Дай да ти видя лицето!

Скълдъгъри се озърна, за да се увери, че са сами в коридора.

— През зимата врабчето отлита на юг — рече и цапардоса Обливиъс право по брадичката. Двамата с Валкирия отмъкнаха изпадналия в безсъзнание некромант в една съседна празна стаичка. Скелетът срещна погледа на момичето.

— Видя ли? Екстра кодова фраза.

— Ние сме гребци в реката на живота?!

Скълдъгъри излезе от стаичката обратно в коридора и затвори вратата зад гърба си.

— Не ме бива много в претенциозните приказки. Това е един от малкото ми недостатъци. Но за едно се оказах прав — кодовата фраза върши идеална работа.

— А и я плъзна в разговора на практика неусетно.

Продължиха нататък, успешно избягвайки други паникьосани некроманти.

Най-сетне Скълдъгъри стисна Валкирия за лакътя, дръпна я в един тъмен ъгъл и посочи напред.

— Ако съм прав — рече, — механизмът, който отваря главната порта на Храма, е в ето онова помещение. Ако вратата не бъде отворена по правилния начин, се задейства аларма, вратата се заключва окончателно, а всички некроманти дотичват да видят какво става. Затова ти трябва да останеш тук. Ако бях на твое място, щях направо да се скрия. Отварянето може да ми отнеме известно време.

Валкирия повдигна вежда.

— Нали си даваш сметка — рече скелетът, — че носиш качулка и по тази причина не виждам лицето ти, така че, ако в момента ме фиксираш укорително или се мусиш, или повдигаш вежда, аз няма как да го разбера. Това ти е ясно, нали?

— Защо — попита момичето — трябва да оставам тук?

— Защото онова, което се каня да направя, е изключително опасно.

— Всичко, в което ме въвличаш, е изключително опасно.

— Накъде биеш?

— Ама какво ви става на всички? Флетчър иска да ме пази, Сийлън иска да ме пази, сега и ти. За Бога, мога сама да се грижа за себе си, толкова ли не схващате? Не ми трябва бавачка, която да не ме изпуска от очи.

— Разбирам — отвърна Скълдъгъри. — Е, посоката, към която биеш, се оказва отлично аргументирана и дори аз не мога да оспоря логиката ти. С тази разлика, че всъщност изобщо не искам да те пазя. Просто, ако се опитам да отворя тази врата и не успея, ще ми трябва някой, който да я отвори, след като некромантите дотичат и ме убият. Това е цялата работа.

— О — рече Валкирия. — О. Ясно.

— Сега, ако аз не успея да отворя вратата, най-вероятно е ти също да не успееш. А ако некромантите успеят да убият мен, е направо сто процента сигурно, че ще убият теб, при това — не се съмнявам — по някакъв ужасяващ начин. Но ако се стигне до това, на мен вече няма да ми пука.

— Значи… ти всъщност не се опитваш да ме пазиш?

Скълдъгъри сложи ръка на рамото й.

— Дори не съм си го и помислял — рече й топло.

После се врътна и тръгна да се оправя със специалната врата. Валкирия почака няколко секунди, после заотстъпва, обърна се и забърза в обратната посока. Зави зад един ъгъл, изстина и спря. Соломон Рийт я подмина с енергична крачка, без изобщо да я забележи. Момичето прехапа устни.

После тръгна след него.

Крачеше по коридорите, навела ниско глава. Соломон хлътна в някаква врата, Валкирия ускори ход и се шмугна след него. В този миг една ръка я сграбчи, рязко смъкна качулката от лицето й и я блъсна навътре в помещението. Момичето се удари в отсрещната стена и се извъртя към нападателя си, като в същия миг бастунът на Соломон Рийт спря на сантиметър от лицето й. Некромантът направо се ококори.

— Валкирия! — възкликна изненадано.

— Здрасти, Соломон — отвърна момичето. — Нали каза, че ако имам нужда да си поговоря с някого…

Магьосникът отпусна бастуна, отстъпи назад и затвори вратата, преди някой да ги е видял.

— Как влезе?

— Драгънклоу — каза Валкирия.

Рийт въздъхна.

— О, той, да. Предполагам, че Скълдъгъри е с теб?

— Да, някъде наоколо е.

— Значи хаосът ще настъпи съвсем скоро.

— Да, твърде вероятно е.

— В такъв случай — продължи Рийт, — искам да използвам момента да ти кажа колко много съжалявам за всичко случило се. Ако знаех, ако дори подозирах, че Меланхолия се кани да те нападне, щях да…

— Щеше какво? — прекъсна го Валкирия. — Щеше да я накажеш да не излиза? Какво можеше да направиш? Всички като един говорят, че тя в момента е най-могъщата жива магьосница. Ако Меланхолия поиска да ме накълца на салата, то тя ще ме накълца и никой не е в състояние да я спре.

Рийт поклати глава.

— Нещата не трябваше да се развият така.

— Прав си. Трябваше да си я държите на каишка.

— Не, искам да кажа, че тя не биваше да придобива подобна огромна сила. Ти трябваше да си на нейно място. При теб нещата щяха да се получат по естествен път.

— Какво имаш предвид?

Рийт потърка челото си с длан. В този момент изглеждаше страшно, ама страшно уморен.

— Крейвън й е направил нещо. Той от години изучава езиците на магията. Не е специалист от класата на Чайна Сороуз, но също е много опитен. Нали видя белезите по лицето на Меланхолия? И цялото й тяло е покрито с тях. Крейвън твърди, че това са защитни символи, но според мен той ги е издълбал в кожата й, за да може чрез тях да увеличи десетократно силата й по време на Прилива.

— Това изобщо възможно ли е?

— На теория да. Разбира се, също така е и много опасно, а и резултатът от подобна намеса е изключително нестабилен. Ако Крейвън наистина е постъпил така с момичето, възможността да я убие по време на процеса значително е превишавала шансовете за успех.

— Но ти смяташ, че той все пак е успял.

— Да, така смятам. Естествено, това вече няма значение. Всъщност, Вестителят на смъртта не е и никога не е трябвало да бъде нещо повече от един особено силен некромант. В момента Меланхолия отговаря на това описание, независимо от начина, по който се е сдобила със силите си.

— Докато ме спукваше от бой, тя каза нещо много особено. Каза: „Ако не си в списъка ми, няма да бъдеш спасен“.

— Съмнявам се, че изобщо е разбирала какво говори. При напора на чудовищната магия, която бълбука в черепа й, нормално е да дрънка безсмислици.

— Какво е Проходът?

— Съжалявам, Валкирия, това са неща, които не споделяме със…

— Соломон, хайде стига, за Бога! Така и никога не ми даде ясен отговор на този въпрос, въпреки че се предполага Проходът да е най-великолепното преживяване в историята на човечеството, което ще спаси света и ще го превърне в благословено и прекрасно място. Защо нещо толкова хубаво трябва да се пази в толкова дълбока тайна?

— Защото някои хора няма да го разберат.

— Кои хора? Хора, които предпочитат да са си нещастни? Сигурна съм, че ще свикнат, когато дойде хубавото. Както всъщност ще направи Меланхолия? Какво се случва при настъпването на Прохода?

— Стените рухват…

— Да, стените между живота и смъртта, знам. Това си ми го казвал вече. Енергията на мъртвите ще потече паралелно с нашата, а ние, живите, ще еволюираме така, че да можем да я посрещнем подобаващо. Това са твои думи. И хабер си нямам какво значат, обаче ти точно тия думи употреби. Значи ще еволюираме по някакъв начин, така ли, ще се изменим?

— В известен смисъл.

— Соломон, Вестителят на смъртта вече е тук. Каквото има да става, ще стане. Защо просто не ми кажеш? Трябва ли да се тревожа? До каква степен ще се промени светът? Всички ли ще разберат за промяната? Например, дали семейството ми изведнъж ще узнае, че магията съществува? Смъртните ще си ходят ли все така на работа? Ще продължим ли да живеем вкъщи с покриви? Хората ще продължат ли изобщо да бъдат хора?

— Стига ти да знаеш, че всичко ще стане по-хубаво.

— Не, Соломон, не ми стига. Всъщност, перспективата доста ме плаши. Още по-страшен е фактът, че дори обикновените некроманти си нямат и понятие за какво ще става дума в Прохода. Само вие, пичове, знаете. Само Първосвещениците и висшите духовници. Само хората, които ръководят Храмовете. Защо не кажете и на останалите? Какво толкова ужасно има в този Проход, та трябва да го криете от всички?

Рийт я погледна в очите.

— Колко струва за теб един нов и по-добър свят?

— Моля?

— Питам какво си готова да пожертваш, за да го постигнеш? Погледни света ни сега. Само го погледни. От момента, в който човечеството е направило първата си несигурна крачка, то е поело по пътя на тоталната разруха. Мразим се един друг. Боим се един от друг. Избиваме се. Съвсем скоро някой ще превърти напълно, ще премине окончателно границата и всички до един ще загинем.

— На теб какво ти пука? Ти си некромант. Животът прелива в смъртта, после — обратно в живота, нали така беше? Вие в това вярвате.

— Така е, в това вярваме. Но не това искаме.

Валкирия смръщи вежди.

— Какво?

— Душите ни, жизнената си енергия текат в неспирния поток, но не и индивидуалните ни съзнания. Нито пък спомените ни. Когато аз умра, същността ми ще продължи напред с потока на живота, но мъжът, когото сега виждаш пред себе си, неговото съзнание, неговата личност, неговото Аз ще изчезнат завинаги. Аз ще се превърна в нещо друго. В някой друг. Но няма вече да съм аз.

— Теб… те е страх от смъртта?

— Всички ни е страх.

— Но вие сте некроманти! Вие приласкавате смъртта!

— Ние изучаваме некромантия, защото се опитваме да победим смъртта. Това е целта ни, Валкирия. Единствената ни цел изобщо.

— Добре, как ще я победите? Искате Меланхолия да разруши стените между живота и смъртта, за да не трябва никога да умирате? Това ли означава „ще еволюираме“? Ще еволюираме така, че да се срещнем с мъртвите или каквото там се случи като рухнат тия стени?

— Цялото общество ще еволюира. Ще еволюира или ще загине. Смятаме, че рискът си струва.

— Соломон, какво става, мътните да те вземат? Какво означава Проходът?

— Енергийният поток, който тече през нашия свят, през нашата реалност, тече и през всички останали реалности и ни свързва с тях, после се завърта и се влива отново сам в самия себе си. Затворен кръг. Природна сила. Естествена система.

— Окей. После?

— Ами ние искаме да спрем този поток. Искаме живите днес да останат живи завинаги.

— Значи никой повече да не умира? Ами новият живот? Ами новородените бебета?

— Никакъв живот няма да излиза повече от системата. Никакъв живот няма и да влиза в нея.

Валкирия го зяпна и в следващия миг я прониза мисълта за Алис.

— Не можете да сторите подобно нещо. Луди ли сте? Не можете да сторите подобно нещо!

— Обществото ще се адаптира към новия начин на живот.

— И да не се раждат повече бебета? Недей така, Соломон! Това е лудост! Раждането е биологическа необходимост!

— Единствената причина, поради която раждането е биологическа необходимост, е фактът, че сме смъртни. Всички, дори ние, магьосниците. Всички умираме. Знаем, че ще умрем и затова раждаме деца, за да продължим рода си, да оставим наследство, да опитаме да си подсигурим някаква форма на безсмъртие. Но когато станем действително безсмъртни, нищо от това няма да ни е необходимо вече.

— Това… Господи, Соломон, моля те, кажи ми, че си наясно колко извратена е тази идея.

Некромантът въздъхна.

— Точно от тази реакция се боим.

— Хората няма да приемат това. Целият свят ще ви заклейми.

— Не. Няма да е целият свят. Само половината.

— Какво?

— За да спрем смъртта, трябва да блокираме енергийния поток. Да издигнем пред него бент.

— И как ще стане това?

— Нужен ни е масиран прилив на души.

— Искаш да кажеш, че е необходимо огромен брой хора да умрат внезапно и едновременно?

— Да. Комбинираната им жизнена енергия ще претовари потока, ще го блокира и така ще го спре завинаги.

— Колко хора трябва да умрат? Колко?

Рийт поклати глава.

— Иска ми се да не ми задаваш всички тези въпроси.

— Колко души, Соломон?

— Много по-добре ще бъде, ако не ме питаш.

— И тя ще ги убие, така ли? Това ли е задачата на Вестителя на смъртта? — Валкирия блъсна Рийт с длан в гърдите. — Тя ще убие всички тези хора? Това ли е Проходът? — блъсна го отново. — Колко хора, Соломон? Колко хора? За Бога, просто ми кажи колко хора трябва да убие Меланхолия!

Момичето блъсна некроманта за трети път, но сега той стисна китката й, вдигна глава и я погледна право в очите.

— Три милиарда би трябвало да са достатъчно.

Валкирия се отскубна рязко от хватката му, обърна му гръб и хукна към вратата. Вълна от сенки се стовари върху й и я блъсна в стената. Шокът от удара разтърси цялото й тяло, но докато падаше, успя да свие крака под себе си. Изтласка въздуха, но Рийт замахна с бастуна и отби атаката. Сенчесто пипало изскочи отнякъде, омота се около шията на Валкирия и я блъсна отново назад. Тя залитна, с помощта на пръстена преряза пипалото, но тогава бастунът се заби право в брадичката й. Този път Валкирия падна, безуспешно се опита да фокусира погледа си, опита се да повдигне глава, но последното, което зърна, беше ботушът на Рийт. После пропадна в мрака.