Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (20)

19.
Богове и чудовища

Ченгетата не свършиха никаква работа. Смъртта на Линч излезе в новините като обикновен грабеж. На никого не му пукаше за един мъртъв бездомник. Просто поредният боклук, потънал в градската канализация. Кой ги жали такива?

Кени би искал да пожали Линч, но в интерес на истината, беше твърде зает за това. Неочакваната среща с високия мъж, нарекъл се инспектор Аз и със странната му спътница-тийнейджърка беше убедила журналиста, че се е натъкнал на нещо наистина сериозно. Внезапно статията върху модерните градски легенди прекрачи в територии, за които Кени никога не беше подозирал. Какво общо имаха високият мъж и момичето с убийството на Линч? Те ли го бяха убили? Стомахът му се сви от радостно предчувствие. Е, това вече си беше истинско разследване. История като слънце.

Ако колата му не го беше изоставила така подло, щеше да се опита да намери дома на Бернадет Магуайър и да опита да узнае от нея какво точно й е разправял Линч. Съществуваше незначителната възможност след смъртта на бездомника нейният живот също да е в опасност, но Кени се съмняваше в това. За съжаление, подобни неща ставаха само по филмите.

Така че в настоящия момент журналистът разполагаше с една-единствена следа, която можеше да го изведе на следващия етап — татуистът, за когото беше чувал.

Беше вторник, а следобедът беше слънчев. Кени трамбова по павираните улички, докато най-сетне откри разноцветно боядисаната сграда. От горния етаж долиташе музика. Журналистът изкачи дървените стълби в преддверието, подминавайки окачените по стените снимки на разнообразни татуировки, пиърсинг и други неведоми форми на бодиарт. Никога не се беше изкушавал да си направи татуировка. Струваше му се, че ще боли твърде много.

В ателието седеше кльощав мъж с бръсната глава, обица на устната и тениска на „Тин Лизи“. Той видя Кени и намали музиката. Свиреше Деймиън Демпси — „Негатив вайбс“.

— Ти ли си Финбар? — попита Кени.

— Същият — отвърна кльощавият. — Татуировка ли искаш?

Кени се поколеба, после се усмихна широко.

— Не.

— Един пиърсинг тогава? Няма от какво да се срамуваш. Само ми каже къде искаш обицата и аз ще ти я сложа. Пробиваме дупки всякакви.

— Всъщност, щеше ми се просто да си поговорим.

— О — дръпна се Финбар. — О, ясно. Виж, поласкан съм, наистина, но преди да си си създал напразни надежди, само да ти кажа — женен съм.

— Ъм, изобщо нямах това предвид.

— Жена ми е оттатък, ако искаш да се запознаете. Ще я викна, макар че тя в момента не ми говори. Не знам защо. Беше в някаква секта и там й поръчаха да си обръсне главата. Всъщност, беше ме напуснала, после се върна и сега отново сме семейство, но явно косата й среща някакви трудности с повторното израстване. Жена ми твърди, че не й съчувствам достатъчно. Казва още, че приличала на мъхеста топка за боулинг в главата. Може би ако се срещнете, ще ми кажеш дали и на теб ти прилича на същото.

— Това май е твърде личен въпрос.

— Ъм, да, прав си.

— Чух, че си екстрасенс.

Смехът на Финбар закъсня с частица от секундата.

— О, не, не и аз, друже. Но малко по-надолу по улицата е студиото на Мистичната Мег, тя гледа на карти и прочие. Много познава, стига да вярваш в тия неща.

— Не искам просто някой да ми гледа на ръка. Чух, че ти можеш да виждаш в бъдещето.

— Бе кой ти е напълнил главата с тия глупости?

— На улицата се носят такива слухове.

— На коя улица по-точно? Не, приятел, бъркаш ме с някого. Прощавай.

— Какво знаеш за Прохода?

Финбар застина. Просто остана да стърчи напълно неподвижен, езикът му силно притисна обицата на устната му.

— Ти кой точно каза, че си?

— Казвам се Кени Дън. Журналист съм.

— И защо му е на един журналист да задава въпроси за такива простотии като Прохода?

— Значи все пак знаеш какво е това?

— Не знам нищо, което може да бъде от полза за теб, извинявай. Май е най-добре да си ходиш.

— Мога да ти платя.

— Значи имаш повече пари, отколкото акъл в главата, друже. Задръж си ги и ги похарчи за нещо смислено. За такси до вкъщи, например.

— Говори се, че си екстрасенс и че наскоро си видял в бъдещето нещо толкова ужасно, че от онзи момент вече си неспособен да получаваш видения.

— Е, в такъв случай определено няма да мога да ти помогна, не мислиш ли? Всъщност, ти хал хабер си нямаш какви ги говориш, а аз нямам представа откъде си се нагълтал с тия глупости. Аз съм зает човек. Искам да си вървиш.

Кени посочи празното ателие.

— Зает?

— Във вторниците е малко по-рехаво.

— Финбар, наясно си за какво те питам, нали? Непрекъснато чувам приказки за края на света, за древни зли богове, за свръхспособности, за странни хора, които могат да вършат смайващи неща… Дори съм сигурен, че с някои от тези хора съм се срещал лично. Един висок мъж в костюм. Движи с едно тъмнокосо момиче. Познаваш ли ги?

— За пръв път ги чувам.

— Рано или късно ще се добера до дъното на тая история. Ти можеш да ми помогнеш да си изясня фактите както трябва.

— Не знам нищо за никакви факти.

— Хайде де! Ти съвсем не си такъв глупак, на какъвто се правиш.

— Доста съм си глупав. Питай когото искаш.

— Финбар, живеят ли сред нас супергерои?

Финбар изхърка от смях, а Кени внезапно се почувства изключително тъп.

— Супергерои, а? Хвърчат напред-назад по опънати клинчета и с маски на лицата? Ако на света съществуваха супергерои, господин Журналист, не мислиш ли, че щяха да се мотат из Ню Йорк или някой такъв по-големичък град? В Дъблин няма достатъчно високи сгради, за които Спайдърмен да си закачи паяжината. Може да се полюлее максимум няколко минути, после просто ще си остане да си виси с разочарована физиономия.

— Хората, за които питам, не носят клинове и маски, Финбар.

— Голи супергерои, значи? Сега е окей, ама като се развали времето, ще има да съжаляват…

— Изглеждат като нас. Обличат се като нас. Но не са като нас. Различни са.

— В момента — рече Финбар, — звучиш като истински расист.

— Ще изровя истината със или без твоята помощ. И в двата случая ще ме виждаш много често през следващите месеци. Ще те преследвам на всяка крачка.

— Че аз никъде не ходя.

— Ще наблюдавам приятелите ти.

— Аз нямам приятели.

— Ще снимам всеки един човек, който влиза или излиза от ателието ти.

Финбар извъртя очи.

— Никак няма да им е приятно, защото хората, които си татуират дракони по гърбовете, са много срамежливи по принцип и не обичат да привличат излишно внимание.

— Няма нужда да правиш всичко толкова трудно, Финбар.

Езикът отново притисна обицата на устната на татуиста.

— Виж, аз не мога да ти помогна — отвърна кльощавият мъж. — Но познавам един, който може. Името му е Джофри.

— С какво се занимава Джофри?

— Питай го сам, когато се видите. Днес в три часа, пред кафене „Брюксел“ на Хари стрийт.

— Как да съм сигурен, че той ще дойде?

— Аз ще му звънна. Ако иска да се видите, ще дойде.

— Ако не дойде, ще се върна при теб.

— Е, ако се върнеш, може и да не ти отворя.

— Вратата ти изобщо не се заключва.

— Тогава ще поправя ключалката — парира Финбар.

Кени почака, за да види дали татуистът няма да добави още нещо, но това не стана. Журналистът се обърна и излезе.

Кени обядва, после пое по Графтън стрийт. Нямаше намерение да закъснява — не и този път. Стигна на уговореното място в два и половина и седна на една маса под слънчевите лъчи. Малко преди три видя към него да бърза дребен мъж, обут в къси панталони. Лицето му беше благо, в брадата му бяха вплетени мъниста, а косата му на цвят и вид напомняше слама. На китките му подрънкваха безброй гривни и имаше пръстени на всички пръсти.

Странният мъж седна до Кени.

— Ти ли си Джофри? — попита журналистът.

— Аз съм — рече мъжът. — Ти трябва да си господин Журналист.

— Кени Дън, здрасти, радвам се да се запознаем.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Искам да ти благодаря, задето се съгласи да се срещнем. Страшно трудно попадам на хора, които да искат да отговарят на въпросите ми.

— Не ги виня — изкикоти се Джофри. — След такива въпроси може да те убият.

Кени се смръщи.

— Пол Линч ли имаш предвид?

— Извинявай, този не го познавам.

— Беше бездомник. Твърдеше, че получава видения за края на света.

— Кой по-точно?

— Моля?

— Кой край на света? Те не са един и два.

— Ъм… Онзи, при който древните богове се завръщат…

— Безликите, да. Ами за Останките говорил ли е? Тях виждал ли ги е? Миналата година по Коледа?

— А, оная работа с вируса на лудостта? Малките хвърчащи късчета мрак? Останки ли се наричат?

— Не ги мисли ти тях, заключени са на сигурно място. Този Линч виждал ли е идването на Вестителя на смъртта?

— Кой е Вестителят на смъртта?

— Вестителят на смъртта е онзи, който ще предизвика Прохода.

Кени измъкна бележника си и започна трескаво да дращи.

— Вестител на смъртта. Слято или разделно се пише?

— Както ти е удобно. Аз го пиша разделно. Ами Даркесата?

— Съжалявам, за първи път чувам за нея.

— Не е виждал Даркесата? О, това вече е интересно — Джофри се отпусна назад и пръстите му се заровиха в брадата.

— Всяка предвидена за апокалипсиса дата така и отминаваше, без да се случи нищо — рече Кени. — После Линч почваше да получава нови видения.

— Аха, е, това обяснява нещата. Виждал ги е подред. Когато едната заплаха отмине, почва да вижда следващата. Жалко, че не е видял Даркесата. Събираме информация за нея и всяко видение е от помощ.

— Значи всичко е истина? — възкликна Кени. — Всички тия приказки? Виденията, боговете, супергероите?

Джофри пак се изкикоти.

— Супергерои? Хората, за които слушате, господин Журналист, не са никакви супергерои. Те са магьосници.

— Магьосници в смисъл… Правят магии?

— Да, правят магии.

— Значи високият мъж и тийнейджърката… също са магьосници?

— О — усмихна се Джофри. — Видял си Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин. Те са добрите. Благодарение на тях всички ние сме живи днес.

— Те са спасили света?

— Нееднократно.

— Това е невероятно.

— Така си е. Но ти не вярваш в нито една думичка от това, което току-що чу.

Кени се усмихна и сви рамене.

— Е, малко съм скептичен наистина, но щом ти вярваш, значи трябва нещо в цялата история все пак да отговаря на истината.

— Да, но аз съм откачалка — усмихна се широко Джофри. — Финбар също е откачалка. Всеки, с когото си разговарял по въпроса, е бил откачалка. Това ти е ясно, нали?

Кени се смръщи.

— Всички вие сте смахнати, така ли?

— За съжаление да. Сега ще си отидеш у дома, ще прегледаш бележките си и веднъж завинаги ще разбереш, че те са просто куп пълни глупости.

— Глупости?

— Когато го осъзнаеш, ще бъдеш много щастлив. Всъщност, ти никога не си се интересувал истински от тая простотия. Тя е страшно скучна.

Кени кимна.

— Доста тъпа история, прав си.

— Идеята за хора със свръхчовешки способности е направо нелепа, не мислиш ли?

— Така си е. Все едно е взета от някой комикс.

— Именно!

— Губил съм си времето — изрече Кени. — Божичко, как само съм си губил времето…

Джофри кимна и премълча.

Кени му се усмихна.

— Ей, слушай, извинявай, че те притесних — рече. — Май вече трябва да вървя. Утре трябва да предам една статия и ме чака още доста работа по нея.

— Ама разбира се — отвърна Джофри. — Не ми позволявай да те задържам повече.

Кени поклати глава, изправи се и закрачи. Прибра бележника и се обърна да се увери, че Джофри не върви след него. Последното, от което имаше нужда, беше откачалка, която да го проследи до вкъщи.

Когато се върна в апартамента си, се зае да прибира глупостите в кашон. Не можеше да повярва как е пропилял толкова ценно време с тая смехория, как се е вълнувал, че може да излезе нещо от нея. Че какво би могло да излезе? Куп хахавелници с групови параноидни заблуди? Прииска му се да изгори всички материали, да ги натъпче в кофата за боклук, но се спря — просто не беше в стила му да постъпва така. Кени никога не изхвърляше бележките си. Никога не се знаеше кое можеше да му е полезно. Нямаше да напише разтърсващо експозе върху субкултурата на супергероите, но можеше да му възложат материал за бездомните в Дъблин или за тежкото положение на душевноболните в съвременното общество. Кени знаеше, че нищо не беше излишно. Нищо не беше излишно.

Запрелиства бележките си. Останките. Даркесата. Вестителят на смъртта — написано и слято, и разделно и Проходът. Високият мъж и младото момиче: Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин. Те бяха истински, от плът и кръв, нищо, че се бяха представили под фалшиво име. Разбираемо, в края на краищата. Късчета от реалността се виждат дори и през напукано стъкло, което изкривява образите.

Кени се зачете в собствените си думи, борейки се с вълната от отегчение, която внезапно го връхлетя. Разбира се, не спря да чете. Той беше журналист, в края на краищата. Работата му беше да извършва разследвания, а разследванията много често бяха смазващо скучни, точно като тези бележки.

Не можеше да разбере защо написаното му се струваше чак толкова скучно. Не можеше и това си е. Историята не му звучеше скучна. Свръхчовешки способности, апокалипсис, спасяване на света. Но Джофри знаеше най-добре. При цялата му очевидна лудост, той беше нарекъл нещата с най-точните имена и в момента, в който го беше сторил, Кени я беше почувствал. Скуката. Тъпотата. Тя беше нахлула в съзнанието му и беше изсмукала целия му ентусиазъм.

Кени се навъси. Преди Джофри да му беше казал, че цялата история е всъщност скучна, Кени я беше намирал за завладяващо интересна. Ясно си спомняше чувството. Но после сякаш някой беше натиснал в главата му някакъв прекъсвач и целият му интерес се беше изпарил. Журналистът седна на подлакътника на креслото си и се замисли. Как се беше случило това? Как беше възможно да се случи?

Припомни си изражението на Джофри. Усмихнато. Благо. Несъмнено леко налудничаво. Лице на откачалка, както сам се беше нарекъл. Гласът му беше приятен. Не беше кадифено плътен като гласа на високия странен инспектор Аз, но определено влизаше в главата на човек. Топъл глас. Успокояващ. Такъв глас те приканва да се довериш. Да повярваш.

Бележките паднаха от ръката на Кени и се разпиляха по пода. Очите му се разтвориха широко. Челюстта му увисна.

Бяха го хипнотизирали.

Не му беше ясно как точно Джофри беше съумял да му причини това, но фактът си оставаше: само с няколко думи непознатият беше убедил журналиста, че изобщо не вярва в онова, в което всъщност вярваше с цялото си сърце.

— Мили Боже — изрече Кени в пустия апартамент.

И тогава изведнъж целият ентусиазъм за работа по случая се върна в него, интересът го заля като ревяща вълна, лумна като пламък в гърдите му. Финбар го беше пратил да се срещне с Джофри, за да може Джофри да го обработи и да го накара да се откаже от онова, което можеше да се окаже най-важната статия в цялата му журналистическа кариера.

Кени се ухили.

Ще трябва да се постараете малко повече!