Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (59)

58.
Основното събитие

Създанието се появи някъде изотгоре, пропъпли по тавана на тунела и се скри зад следващия завой — движеше се толкова бързо, че човешкото око не можеше да го проследи. Преди съществото да потъне в мрака, Валкирия мерна за миг как влажно проблесна бледата му кожа.

— Не мисля, че трябва да продължаваме по-нататък по този тунел — каза тихо момичето.

— Чу какво каза зомбито — отвърна Меланхолия. — Това е пътят за навън. Какво искаш да правим? Да се върнем, може би?

— Там отпред има нещо.

— Зад нас също има нещо! Хвърли едно огнено кълбо и нещото в тунела ще избяга. Аз ли трябва да мисля за всичко?

— Ти досега не си помислила за нищо — отговори Валкирия, но пак закрачи напред. — Съществата, които живеят тук, не са никак дружелюбни и човек трудно може да се пребори с тях.

— За тебе може и да е трудно, но аз съм Вестителят на смъртта.

— Все още вярваш в това, така ли?

— Ти лично видя на какво съм способна.

— Да, както вече сама отбеляза, представляваш просто един самозареждащ се генератор.

— Представа си нямаш докъде се простира силата ми. Мога да убивам само като посегна напред със съзнанието си.

— И това как ти помогна досега?

Меланхолия я изгледа втренчено.

— Ти беше виновна одеве. Измами ме и ме накара да върна живота на детектива. Без скелета Вайл щеше да си остане просто една куха броня, която досега щях да съм ликвидирала.

— Щеше да си я ликвидирала, после щеше да си ме убила, а след това вече щеше и да си приключила със задачата по отнемането на милиони животи. Извинявай, Мел, ама само не ми се преструвай на невинна жертва, много ти се моля!

— Знаеш ли, има нещо сбъркано в тебе — отвърна Меланхолия. — Преди двайсет минути се опитах да те убия, а сега ти ми помагаш да избягам от твоя най-добър приятел, който се мъчи да ни убие и двете. Да ти кажа, това между вас двамата си е една направо пълноценна връзка.

— Поне след като свърши с нас, Вайл няма да унищожи останалата част от света. Единственото, което иска, е да убие теб и съответно всеки, който заеме мястото ти след това.

— Защо му викаш все „Вайл“? Къде остана Скълдъгъри?

— Когато носи тази броня, той е лорд Вайл. Това е правилният начин да мисля за него сега. Само така можем да оцелеем.

Меланхолия рязко обърна глава.

— Чу ли това?

Валкирия се измъкна от прегръдката на некромантката и я остави да се подпре на стената на тунела. В мрака пред тях клечеше нещо. Виждаше го смътно. Нещото скочи и нападна.

Валкирия измести въздуха, но не успя да спре съществото и то я блъсна с цялата си сила. Момичето падна, заплете се в крайниците на гадината, в протегнатите й грабещи ръце. Едното коляно на създанието я улучи в корема и й изкара всичкия въздух. Момичето се вкопчи в противника, впи се в кльощавото му тяло и притисна глава в рамото му. То заръмжа и се замята, а Валкирия напрегна всички сили да не се изпусне — остана прилепена до съществото, дори когато то се хвърли на земята и се затъркаля. За по-сигурно, обви краката си около кръста му. Ако се изпуснеше, коремът й щеше да се открие и тя оставаше беззащитна. Да се държи за създанието беше всичко, което можеше да направи. Да се държи беше единственото, което можеше да я опази жива.

Съществото, каквото и да представляваше, започна да пищи от ярост. То и Валкирия се изтъркаляха назад до скалната площадка в началото на тунела и паднаха от ръба. Момичето се приземи върху рамото си и малко остана да отпусне хватката си. Съществото скубеше косата й и я дереше по лицето. Валкирия държеше главата си максимално наведена и здраво стискаше очи. Издебна подходящ момент, вдигна глава, отвори уста, изръмжа и заби зъби във врата на създанието.

То изврещя, обхванато изведнъж от пълна паника, и се замята, но Валкирия не пускаше. Кръв шурна в устата й, задави я и момичето се замъчи с всички сили да не преглътне нито капка. Съществото се затъркаля отново. Валкирия използва силата на бедрата си, за да го притисне и изведнъж се оказа отгоре му, възседнала го, а то се гърчеше и въртеше под нея. Челюстта вече я болеше, но не можеше да спре да стиска. Устата й преливаше от топла кръв. Тя бликна по лицето й, потече по шията й, надолу под дрехите. Покапа по земята, капките падаха тежко в прахта.

Лека-полека силата, с която съществото се бореше, отслабна.

Когато чувствителността се върна в тялото й, Валкирия се претърколи настрани от него и на секундата повърна. Съществото лежеше неподвижно със зяпнала уста и затворени очи. Всичко наоколо беше в кръв. Валкирия се изплю за последно и пропълзя още настрани, но ръцете и краката й не издържаха и тя падна.

В устата си имаше вкус на кръв и повръщано. Между зъбите се бяха натикали късчета месо.

— Добре… ли си?

Момичето вдигна очи. Меланхолия я гледаше отгоре. Всичко, което Валкирия искаше в момента, беше да се свие на кълбо и да се разридае.

Некромантката протегна ръка, за да й помогне да се качи обратно на площадката.

— Трябва да продължим напред — промърмори Валкирия.

— Можем да си починем малко, ако ти…

— Не — отвърна момичето и се изправи на крака. — Трябва да вървим.

Продължиха напред, но Меланхолия отпадаше все повече и повече. Когато с приближаването към края на тунела мракът наоколо започна да сивее, некромантката беше на практика в безсъзнание. Последните няколкостотин метра Валкирия буквално я влачи, докато най-сетне стигна изхода и изпълзя вън от пещерата. Полека сложи Меланхолия да легне на земята, а сама остана коленичила. Полъхът на бриза хладнееше по изпотеното й лице. Гърбът й пламтеше от болка, цялото й тяло лепнеше от кръв. За изподраните си длани и изпочупените нокти направо вече беше забравила.

Наблизо видя паркирани две коли, джип и — незнайно защо — камионетка за сладолед. Момичето дори не се зачуди на камионетката. Чуденето беше лукс за любопитните, а любопитството само по себе си пък беше лукс, който тя не можеше в момента да си позволи.

Стенейки от усилието, Валкирия се изправи на крака, в които сякаш някой беше налял олово. Чувстваше мускулите си надебелели и натежали и определено не можеше да им се довери. Докуца до най-близката кола. Ключовете си стояха на таблото. Момичето буквално падна на предния капак, и затвори очи от облекчение. Никак, ама никак не й се искаше да куца обратно и да влачи Меланхолия през тази последни няколко метра.

— Ей — повика тя некромантката. Гласът й скърцаше дрезгав, имаше нужда да пийне вода. — Ей, Мел. Ставай.

Меланхолия не се свести.

Валкирия опита да измести въздуха, за да придърпа тялото й към себе си, но ръката й се отпусна безпомощно. Беше твърде уморена. Трябваше да си почине, да си почине само десетина минутки, само колкото да си възвърне силата. Десет минути не бяха кой знае колко, не и след всичко, през което беше преминала, за да стигне дотук. Само една малка почивка.

— Изглеждаш ужасно.

Валкирия отвори очи. Меланхолия я гледаше от мястото, където продължаваше да лежи. Момичето се изсмя леко.

— Да — рече. — Щото ти изглеждаш много добре като се въргаляш там.

Меланхолия вяло се усмихна и потрепери, когато по кожата й пробяга вълна от мрак.

— Не знам какво става…

— Ще отидем в Убежището — каза Валкирия. — Там има лекар. Казва се Най. Ще се влюбиш в него.

Меланхолия се опита да се надигне, но скоро отпусна отново глава на земята.

— Знаеш ли — промърмори, — мисля, че вече не искам да убивам милиони хора.

— Това е добре.

— В момента искам да убия само теб.

Валкирия се ухили.

— Е… и това е някакъв напредък, де.

— Помогни ми да стана, мързелива краво.

Валкирия пак се засмя и тогава видя как кълба от мрак се надигнаха от изхода на пещерата и сърцето й прескочи. Отблъсна се от колата и се насили да изтича до Меланхолия, но вече беше много късно. Мракът й препречи пътя и я задържа, а лорд Вайл пристъпи до тях.

— Скълдъгъри! — изкрещя момичето. — Моля те, чуй ме! Тя е ранена! Повредена е! Вече не е Вестителят на смъртта!

Лорд Вайл не й обърна никакво внимание. Меланхолия запълзя настрани, а от юмрука на лорда се надигна грамаден черен сенчест нокът.

Валкирия изблъска мрака, който я държеше, залитна напред и падна до Меланхолия. Сграбчи я за раменете.

— Убий ме — прошепна й. Некромантката се опита да я избута настрани, но момичето стисна по-силно. — Убий ме. Това е единственият ни шанс.

— Какви ги…

С последните си капки сила, Валкирия замахна и фрасна Меланхолия. Крошето не беше нито силно, нито добре изпипано, но свърши работа. Гневът на некромантката пламна.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — изръмжа тя. Очите й се присвиха.

Валкирия пое дълбоко дъх и усети смразяващ студ. Чувстваше как Меланхолия посяга със съзнанието си към нея, изцеждайки собствените си последни сили, за да разшири около двете им мехура на смъртта. А после мехурът се дръпна обратно към некромантката и Валкирия пое с него, започна полека да се отделя от тялото си. Чувствайки нежното притегляне на Меланхолия, момичето си даде миг, за да осмисли ясно какво става. Ритъмът на сърцето й постепенно се забави. Мозъчните й вълни се успокоиха. Биоелектричеството в тялото й започна да пресъхва. Валкирия оставяше зад гърба си тленната обвивка, която беше обитавала досега, мислите й започнаха да се замъгляват. Всеки момент щеше да изгуби самата себе си. Идентичността й се определяше от личността й, а личността й беше неделима от тялото й. Забележително. Целият процес беше направо забележителен.

Разбира се, Валкирия не можеше да позволи той да завърши. Тя се дръпна назад, усети как нервните й окончания се активират отново, как сърцето й отново започва да бие, почувства тялото си около себе си. Очите на Меланхолия бяха все така затворени. Горката, събитията вече й бяха дошли в повече. Въпреки това тя беше изпълнила своята част от плана на Валкирия: беше застрашила живота й и беше пробудила демона, който спеше в тялото й.

Даркесата се възправи и погледна лорд Вайл в очите.

— Дай да не се лъжем — рече. — Ти през цялото време чакаше точно този момент.

Вайл разпери ръце и започна да издърпва сенките от отвора на пещерата. Те се загърчиха и замятаха край него, после се сляха в огромна вълна, която връхлетя Даркесата. Под напора им тя рухна на едно коляно. Това беше само опит. Вайл тестваше силата й, проверяваше докъде се простира могъществото й. Когато черната вълна отмина, Даркесата нападна. Лордът се гмурна под първия й удар, сграбчи я през кръста, повдигна я от земята и я събори на тревата. Юмручните му удари заваляха върху лицето й. Даркесата опита да обвие тялото му с крака, но бронята се разшири настрани и не й позволи да преплете глезените си на гърба на лорда. Юмруците на Вайл бяха като чукове, не й позволяваха изобщо да се надигне, земята под нея поддаваше от мощта на ударите. Усещането да изтърпява атаката на подобна сила беше наистина смайващо.

Даркесата протегна ръка нагоре, пръстите й потънаха в бронята, тя притегли Вайл плътно към себе си, използвайки го за опора, и заби чело в покритото му с плочки лице — ударът можеше да сцепи канара. Вайл залитна леко, Даркесата се надигна от ямата, която се беше образувала под падналото й тяло, и преметна себе си и лорда настрани, точно както Скълдъгъри я беше учил. Тоест, както беше учил Валкирия. Така де, все едно кого.

Магьосницата се изправи на крака и ритна: ботушът й се заби в най-подходящото място между ребрата на Вайл. Тя ритна пак и пак, без да му дава възможност да мръдне от земята. Лордът се опита да се надигне, а Даркесата сграбчи главата му и започна да извива, с цел да я откъсне изцяло. Сенки полетяха към нея, обвиха лицето й, лишавайки я от кислород. Тя почувства как Вайл се изхлузва от ръцете й и замахна слепешком. Улучи го с лявата си ръка, лордът залитна тежко назад, а сенките от лицето на Даркесата изчезнаха.

Двамата се наблюдаваха един друг няколко мига, после Даркесата се усмихна и се издигна във въздуха. Вайл я последва. Сякаш самата нощ посегна към него и го повдигна нагоре. Даркесата се разсмя от удоволствие.

Издигна се стремително и високо, а лордът започна преследването. Небето беше безоблачно, луната — във втората си четвърт, звездите наоколо блестяха над ширналата се под магьосницата земя. Лордът я наближи и тя полетя по-бързо. Хвърли поглед през рамо и го видя как рязко се стрелна към нея, телата им се сблъскаха във въздуха, завъртяха се, сбориха се. Посегнеше ли Даркесата да докосне Вайл някъде, на мястото от бронята му мигновено изникваха остри сенчести шипове. Не можеха да пробият черните й дрехи, но режеха ръцете й, шията й, лицето. Магьосницата замахна и удари лорда в челюстта, но в последния момент шлемът му се превърна в грамадно острие, което прониза ръката й и натроши кокалчетата на дланта й.

С крака Даркесата се отблъсна от лорда, гмурна се под поредния му замах и се понесе към светлините на града, където небето беше станало оранжево и звездите не се виждаха. Докато летеше, известно време изследва внимателно болката, която чувстваше, след това я прекрати и се самоизлекува. Излекува и изподрания си гръб, изпочупените нокти, излекува всички драскотини и синини. Тук горе беше смразяващо студено, но това не я притесняваше. Вятърът в лицето й, развятата назад коса, трудността, с която си поемаше дъх… Всички те бяха просто елементи от това да бъдеш жив.

Погледна назад. Вайл летеше подире й като куршум, прилепил ръце до бедрата си, устремен към целта, максимално ефективен. Даркесата се засмя и полетя, протегнала ръце напред като Супермен. Липсваше й само костюм с маска.

Нощта скри Вайл. В един миг той беше плътно зад магьосницата, а в следващия вече го нямаше. Даркесата се огледа, лордът изплува от мрака точно пред нея, но тя не промени посоката на полета си. Само сви ръцете си в юмруци и връхлетя право отгоре му, блъсна го в корема и го понесе напред още по-бързо, превит одве. Лявата му ръка стисна китката й така здраво, че костите й се начупиха. Даркесата ги възстанови мигновено. Вайл посегна към нея с бронираната си дясна ръка, дланта му намери лицето й, палецът затърси окото й. Даркесата обърна глава настрани, но лордът държеше здраво. Ако й извадеше окото, колко ли време щеше да й е необходимо да се излекува?

Не знаеше, затова му позволи да извърши замисленото и допусна болката в себе си като част от експеримента, позволи на болката да наводни тялото й. Палецът на лорда пръсна очната й ябълка и Даркесата запищя. Тялото й потрепери и тя се преметна във въздуха. Инерцията понесе Вайл напред, но в момента той не я интересуваше — вниманието й беше приковано от удивително силната болка, която изпитваше. Ръцете й покриваха лицето, чувстваше кръвта и желеобразното нещо, които се стичаха по бузата й. Осъзна, че все още пищи, пищи и вие, и плаче, въртейки се в кръг във въздуха. Когато болката стана прекомерна, тя я изключи и спокойно притисна остатъка от окото си обратно в кухината му. Интересен експеримент.

Отвори здравото си око и видя Вайл да връхлита. Рамото му я улучи в корема, ръката му я обви и двамата полетяха към земята. Даркесата примигна. Зрението на раненото око от несъществуващо стана мътно, докато постепенно се избистри до предишното си идеално положение. Всъщност, с излекуваното око виждаше по-добре, отколкото със здравото. За да компенсира, Даркесата подобри зрението и на здравото, докато ги уеднакви и едва след това върна вниманието си към схватката. Опита се да види накъде летят, но вятърът развяваше косата й право пред лицето. Магьосницата обви с крака кръста на Вайл, сграбчи го здраво и го преметна така, че сега тя влачеше него надолу. И тогава косата й се отметна назад и Даркесата видя точно накъде летяха. О’Конъл стрийт в центъра на Дъблин.

— О — рече само магьосницата и двамата се забиха в земята.